„Медът не съществува за магаретата.“

Емпатията се състои както от емоционален елемент, така и от способността да разбираме, да вникваме в причините, да се чувстваме, мислим и реагираме по определен начин. Емпатията започва с любопитството и с искрено желание за знания и открития. Тя изисква още да не губим връзка със собствените си чувства и тези на другите хора – ето защо е толкова важна и толерантността към дистреса.

Емпатията е свързана с познанията и личните ни преживявания. Разбирането ни защо мислим, чувстваме и постъпваме по определен начин и защо пък другите мислят, чувстват и постъпват по друг начин зависи от това, което знаем за себе си и за тях. Ако знаем, че някой преживява труден момент, ако се държи остро към нас, ще го разберем и няма да го приемем лично.

Развиването на емпатия и разбиране към собствените затруднения ни помага да проявяваме чувствителност, съчувствие и толерантност към изживяванията и проблемите си. Това емпатично разбиране е лично, но и транс персонално: тоест то включва разбиране на вродената природа на някои от защитните ни стратегии, желания, искания и други общочовешки качества.

Страдателната емпатия ни позволява да използваме знанието, че всички ние сме се оказали тук не по своя воля и се борим с мозък, който не ние сме създали, а се е развивал в течение на милиони години, както с някои доста плашещи чувства и желания. Този вид емпатия естествено води към следващия ключов елемент на състраданието: не осъдителността.

Вече стана дума, че според някои учени емпатията е измерение на личността и е интуитивна. Казват още, че емпатията може да се използва и с негативни цели. Лишения от емпатия насилник ще заплаши вас, но емпатичният ще заплаши детето ви. Подобно действие изисква човек да разбира, че съзнанието ни е по-склонно да реагира на заплахата към детето, отколкото към самите нас.

Някои психопати проявяват изключително силна емпатия и знаят как да манипулират хората, защото сякаш имат силна интуиция за тях. Ето защо трябва да мислим за състраданието като за обща съвкупност, а не като за праволинеен процес. Въпросът е как работят всички способности, които очертахме в кръга на състраданието. Притежаването само на част от тях не означава непременно състрадание; ако някоя от тях бъде изгубена, способността ни за състрадание ще бъде накърнена.

Емпатията е сложно явление, тъй като очевидно има както интуитивни, така и не интуитивни аспекти. Налага се да правим някои интуитивни допускания за съзнанието на другите хора: ако не можехме да го правим, щяхме да се чувстваме така, сякаш общуваме с извън земни.

Истинската емпатия обаче е акт на въображението. Трябва да си представим какво би било, ако можехме да надникнем в мислите на хората, да се поставим на тяхно място. Да имаме предвид миналото и както би повлияло на тях или на нас самите; както и да не забравяме контекста – техните страхове, желания и надежди.

Емпатията е нещо съвсем различно от съчувствието. Съчувствието е автоматична реакция; начин по който се изразява другият човек, ни трогва и ни кара да изпитваме същото. При емпатията трябва да навлезем в дълбочина, за да опознаем и разберем другия. Да разглеждаме емпатията само като интуитивна и автоматична или като елемент от характера, би било едностранчиво.

Разбира се за целта е необходима и мотивация; ако имате интерес да разберете нечие чуждо съзнание с емпатията е свършено, още преди да е започнала. От тук идва и един от най-големите проблеми, когато си имаме работа с хора, на които гледаме като на врагове: липсва емпатично мислене от наша страна или ако то се прояви го използваме единствено, за да предугадим действията им, за да можем да ги преодолеем.

Ако се върнем назад в историята ще видим, че хората са били очаровани от жестокостта и постоянно са се подготвяли да използват насилието и мъченията като решение на социалните си проблеми и конфликти. Когато ни липсва емпатия не можем да се поставим на тяхно място. Ето защо сме се отчуждили от предците си и не разбираме, че тяхното съзнание е било същото като нашето и при сходни обстоятелства, нашето би могло да заприлича на тяхното.

Емпатията изисква да правим смела крачка да посетим местата в собственото си съзнание, където почиват очарованието от жестокостта, потенциалът за садистично възмездие и други груби форми на поведение. Юнг нарича това „да посетим сянката“. Според него хората, които не познават и не са се помирили със собствената си сянка най-често съзират само лошото „у другите“, никога в Аза, а ако се окажат там, биват отречени. Истината е, че всички ние много или малко сме генетично изградени по един и същи начин, с един и същи потенциал. Трябва отново да го повторим: никой от нас не е избирал устройството на своя мозък, затова няма нужда да се обвиняваме за сенките си, а да ги опознаем и да поемем отговорност за тях.

Точно към това е насочена емпатията, към себе си. Трябва да възпрем желанието си да съдим и вместо това да се постараем истински да разберем защо се чувстваме по определен начин, какви исторически влияния са предопределили ценностите, мислите, емоционалните и другите нагласи по отношение на самите себе си.

Ако сме неудовлетворени от себе си, ако сме самокритични можем да се запитаме: „Откъде идва всичко това? Как се научих да се упреквам? Свързана ли е моята самокритика с манталитета на конкуренцията и опитите да постигна нещо, да впечатля другите?“

Да проявяваме емпатия към самите себе си означава да не приемаме нещата, каквито изглеждат на пръв поглед, а да настояваме да разберем самите себе си по-задълбочено. Това може да стане с помощта на психо терапевт, който посредством своята емпатия помага на човека да развие собствена емпатия към себе си и да опознае и да разбере по-добре собствената си личност и да прояви повече състрадание и готовност за приемане и промяна. И това е още една област, в която състраданието изисква смелост тъй като откриването на произхода на болката и гнева или същността на „сянката“, изобщо не е лесно.