„Жената или обича, или мрази – средно положение няма.“

Мъжете изпитват същия пълен спектър от емоции като жените, но културните стереотипи, социалните очаквания и биологичните разлики често определят начина, по който ги преработват и показват.

Мъже, не се страхувайте да плачете. Плачът е друга полово присъща разлика в общуването между мъжете и жените, на която трябва да обърнем внимание, когато става дума за даване на външен израз на емоциите. Няма никакви причини, поради които един отчаян или крайно разтревожен мъж да не може да се разтовари от напрежението посредством сълзи — така, както жената може да даде израз на гнева си посредством викове и крясъци.

Проучванията сочат, че мъжете са по-малко склонни да се разкриват, отколкото жените, затова и спотайват и потискат повечето си чувства дълбоко в себе си. Не е тайна, че мъжете не споделят толкова охотно чувствата си, колкото жените.

Други изследвания разкриват, че мъжете дават и много по-малко лична информация за себе си, особено ако са наранени, ядосани или емоционално обременени.

Такъв е случаят с Тревър, тридесет и две годишен продавач, който разказва следната случка. Неговата приятелка му направила необичаен подарък за рождения му ден — посещение при медиум. Тревър бил твърде скептично настроен, пък и идеята била по-скоро смешна, но по време на сеанса той бързо променил мнението си, тъй като медиумът разкривал пред него все повече и повече лична информация и му казвал такива съкровени неща за него самия, които никой друг не знаел, дори приятелката му.

След случката при медиума, Тревър отбелязва: „Знаете ли, когато си тръгнах оттам, ми се плачеше, но не заплаках… не можех“. На въпроса защо, той отвърнал: „Ами, трябваше да се върна на работа и не исках момчетата там да ме видят със зачервени и подпухнали очи и да започнат да ми подмятат въпроси от рода на: «Хей, мъжки, да не си плакал?» и да си правят разни шеги и закачки с мен“.

За Тревър е било истинско нещастие това, че не е могъл да се наплаче на воля, поради боязън от подигравките на колегите му мъже. За жалост той не е единственият. Още от деца твърде много мъже са принудени да се съобразяват с мнението на другарите си относно „мъжкото“ поведение.

Подобен е случаят на Брайън, който разказва как като малко момче се научил никога да не плаче. Когато бил на десет години, веднъж се разплакал пред всички, защото другите момчета се подигравали и се държали грубо с едно тяхно другарче, което имало шини на краката. Те блъскали и бутали малкия инвалид, който и без това едва ходел. Брайън се опитал да ги спре, но не успял и това го изпълнило с такова отчаяние и с толкова силно чувство за безпомощност, че се разплакал.

След което до края на престоя му в началното училище Брайън бил наричан с обидните прозвища „ревльо“ и „женчо“ и за него това завинаги сложило край на сълзите — поне на публично място. За негово щастие, когато пораснал, надживял тези свои задръжки и вече бил способен отново да плаче, както от радост, така и от тъга.

Ето и случаят с един актьор, изпълнявал ролята на Били Биджелоу в мюзикъла „Въртележка“, който смята, че мъжете живеят затормозени от постоянната принуда да преглъщат и да потискат сълзите си. В пиесата има една сцена, когато героят умира. Актьорът разказва, че лежал на сцената неподвижно, сякаш безкрайно дълго. Докато със затворени очи се опитвал да пресъздаде образа на умрял, слухът му бил дори още по-изострен. Ясно дочувал откъм залата тихи хлипания и подсмърквания, за които предполагал, че са на женската част от публиката. Дочувал и приглушено хъмкане и дрезгави покашляния, с които мъжете пък се опитвали да овладеят емоциите си и да преглътнат сълзите си.

Митът, че малките момчета не бива да плачат и че мъжете трябва да бъдат силни и сурови, е това и нищо друго — мит. Мъжете имат нужда да плачат, когато са отчаяни или силно развълнувани, за да се разтоварят посредством сълзите от натрупаното съсипващо ги напрежение.

Редица изследвания са доказали, че сълзите отприщват и отделянето на някои химически вещества, които спомагат за намаляването на стреса. Плачът не само ви позволява да се освободите от натрупаното напрежение, но и да излеете всички онези потискани емоции, които ви обременяват в ежедневния живот. Като човешки същества всички ние изпитваме различни емоции, от които не бива да страним и да се срамуваме, затова и мъжете трябва да дават воля на сълзите си, когато почувстват необходимост да заплачат. Тази човешка уязвимост и способност да се дава израз на истинските чувства прави хората привлекателни за противоположния пол, което от своя страна спомага за преодоляване на пропастта в общуването между мъжете и жените.

Откритост, себе разкриване и признаване на проблемите. Освен потискането на емоциите при мъжете, има още една съществена разлика в начина, по който общуват представителите на двата пола, а именно — как се себе разкриват и как споделят неща за себе си. В своята книга „Жените и любовта. Културна революция в прогрес“ Шери Хайт пише, че в почти 71% от браковете жените са се отказали от общуване със съпрузите си и вече не ги подтикват да говорят. Това нейно откритие е твърде потискащо.

В своята книга „Защо мъжете не могат да се себе разкриват“ Стивън Найфех и Грегъри Смит изковават термина „мъжеречие“. Според тях това е език, който се състои от една част словесен багаж от майчиния език на индивида, две части кодови послания и още две части език на знаците. В „мъжеречието“ липсва или има съвсем малко емоционалност, няма вълнение или чувствена наситеност. За този език са характерни кратките „аха“ (за „да“) и „ъъ“ (за „не“), поради което мъжът изглежда дори още по-затворен и необщителен. Найфех и Смит обясняват бездните на отчаяние и безнадеждност, в които биват захвърлени жените, когато се опитват да общуват с говорещите на „мъжеречие“ необщителни мъже. В един момент те просто вдигат ръце и се отказват от всякакви опити за установяване на контакт със съответния мъж. Но твърде често мъжете не откликват на женските опити за общуване не за друго, а просто защото не знаят как да разговарят с жена.

Пати прекарала цял ден в офиса на пътническия агент, разглеждайки брошури и обсъждайки различни ваканционни програми на места, за които си мислела, че е добре да посетят със съпруга й Харълд. Вечерта тя била трескаво възбудена и започнала да разказва на Харълд за онова прекрасно местенце, на което се била спряла за тяхната ваканция.

Пати: Миличко, толкова съм развълнувана. Открих най-вълшебното кътче за ваканция, което изобщо можеш да си представиш. Намира се в планината Уистлър, в Канада, и вече успях да разуча доста неща за него.

Харълд: Хубаво.

Тъй като не доловила никакъв ентусиазъм в отговора на съпруга си, Пати се почувствала отхвърлена и била като попарена. Струвало й се, че: първо, той не харесва избраното от нея място; второ, не иска да замине с нея; трето, изобщо не му пука за нея; четвърто, сърди й се и пето, всичко, изброено по-горе, взето заедно.

В резултат на това чувствата на Пати били силно наранени. От своя страна, Харълд си мислел, че Пати е свършила страхотна работа, като е открила такова прекрасно място за ваканцията им, за което й бил искрено благодарен. Но докато Пати говорела, той седял, смръщил вежди и присвил устни, защото обмислял едно писмо, което бил получил същия ден от адвоката си. Пати обаче изтълкувала израза на лицето му като отрицателна реакция и гняв спрямо нея самата.

Тази случка е ясен пример за това как „мъжеречието“ — не разкриването на собствените чувства и мисли от страна на мъжа — възпрепятства общуването и допринася още повече за евентуалното отчуждение на двамата партньори. Ако разговорът бе протекъл по следния начин, нямаше да има наранени чувства: Пати: Миличко, толкова съм развълнувана. Открих най-вълшебното кътче за ваканция, което изобщо можеш да си представиш. Намира се в планината Уистлър, в Канада, и вече успях да разуча доста неща за него. Харълд: Съкровище, наистина е прекрасно, благодаря ти. Но нека поговорим за това малко по-късно, тъй като днес получих едно писмо от адвоката, което наистина ме тревожи и бих искал да го обмисля.

Това би обяснило на Пати мрачния израз на лицето му. И той вече нямаше да я хвърля в опасения, че е свързан с нея самата. Ако се бе разкрил по такъв начин пред Пати, Харълд щеше да я допусне до истинската си същност и до чувствата, които изпитва. За жалост твърде много мъже са приучавани още в най-ранно детство не само да не разкриват емоциите си, но дори пред самите себе си да не признават тяхното съществуване. Ето защо в повечето случаи за мъжете е трудно да се променят без външна помощ и окуражаване.

В едно допитване до сто мъже и сто жени на възраст между осемнадесет и седемдесет и четири години, се открива, че мъжете много по-трудно и по-неохотно признават съществуването на проблеми във взаимоотношенията или в личния им живот, отколкото жените. При това проучване бил задаван въпроса: „Ако имате някакъв проблем в интимната връзка, вие ли ще сте първият, който ще повдигне въпроса за него?“. Близо 80% от запитаните мъже отговорили отрицателно, докато 90% от запитаните жени отвърнали: „Да, аз първа ще повдигна въпроса за съществуването на проблема“.

Същото е валидно и по отношение на признаването, че съществуват някакви здравословни проблеми. Интернистът д-р Максайн Острум от Бевърли Хилс казва: „Много често мъжът чака до последния момент, за да отиде на лекар по повод сериозен медицински проблем, докато жената идва на консултация още при първите признаци на неразположение“. Мъжете обикновено си въобразяват, че ако стискат зъби и понасят стоически проблема, той ще отзвучи от само себе си. В случая с актьора Майкъл Лъндън това се оказало смъртоносно. Майкъл Лъндън, един от най-великите актьори на нашето време, открил твърде късно, че има рак на черния дроб и панкреаса и починал едва на петдесет и четири годишна възраст. Ако си беше признал съществуването на своя здравословен проблем и ако беше потърсил помощ по-рано, той вероятно щеше да бъде жив и днес, за да разказва за преживяването си.

В действителност жените са тези, които привличат вниманието към повечето проблеми. Мъжете много по-рядко го правят, но като подминават с пренебрежение проблемите, те всъщност им дават възможност да се задълбочат, докато станат непоправими. Следователно за мъжете е изключително важно да се научат да признават и незабавно да подхождат към решаване на проблемите, което би им помогнало и да преодолеят пропастта в общуването с жените.