„За военни работи не се съветвай със страхливец.“

Във Вашингтон битката за бъдещето на американското разузнаване става напрегната. Обединеният комитет на началник щабовете се бори за служба, която да е твърдо под техен контрол. Армията и флотът изискват служби за себе си. Дж. Едгар Хувър желае ФБР да ръководи шпионажа по света. Държавният департамент се стреми към господство. Дори министърът на съобщенията се включва в състезанието.

Генерал Магрудър формулира проблема: „Тайните разузнавателни операции водят със себе си постоянно нарушаване на всички правила — пише той. Направо казано, такива операции са по необходимост извън закона, а понякога — незаконни.“ Той твърди убедително, че Пентагонът и Държавният департамент не могат да рискуват с осъществяването на такива мисии. Те трябва да бъдат поети от нова секретна организация. Но почти никой не е останал, за да попълни редовете й. „Усилието за събиране на информация повече или по-малко спря“ — твърди полковник Бил Куин, подчинен на генерал Магрудър в Отдела за стратегически операции.

Пет от всеки шест ветерани на ССО са се върнали към стария си живот. Те виждат останалото от американското разузнаване като „нещо очевидно паянтово и неустойчиво — казва Хелмс, — една очевидно незаконна организация с непредсказуема продължителност на живота“. Броят им намалява с около 10 000 за три месеца, за да достигне 1967 в края на 1945 г. Резидентурите в Лондон, Париж, Рим, Виена, Мадрид, Лисабон и Стокхолм губят почти всичките си офицери. От двадесет и три азиатски поста петнадесет са затворени.

На четвъртата годишнина от Пърл Харбър, убеден, че Труман е дерайлирал американското разузнаване, Алън Дълес се връща на бюрото си в Съливан и Кромуел, нюйоркската адвокатска фирма, в която брат му Джон Фостър Дълес е партньор. Франк Уизнър взема пример и също се връща в Ню Йорк, в своята адвокатска фирма Картър и Ледярд.

Останалите разузнавачи аналитици са изпратени да създадат ново проучвателно бюро в Държавния департамент. Там с тях се отнасят като с интернирани лица. „Не смятам, че е имало или че ще има по-тъжен или мъчителен период в живота ми“ — пише Шърман Кент, по-късно отец — основател на разузнавателната дирекция на ЦРУ.

Най-талантливите скоро напускат отчаяни и се връщат към своите университети и вестници. Изглежда, няма резерви. Ето защо в американското правителство няма да има съгласувани разузнавателни доклади за много години напред.

Президентът Труман разчита на директора по бюджета Харолд Д. Смит да ръководи системното разграждане на американската военна машина. Но демобилизацията се превръща в дезинтеграция. В деня на разпускането на ССО Смит предупреждава президента, че Съединените щати рискуват да се върнат към преобладаващото преди Пърл Харбър състояние на невежество. Той се страхува, че американското разузнаване е „величествено изпортено докрай“. На набързо свикано събиране в Белия дом на 9 януари 1946 г. адмирал Уилям Д. Лийхи, свадливият военен началник-щаб на Труман, без церемонии казва на президента, че „разузнаването е било третирано позорно“. Труман разбира, че е създал безпорядък, и решава да го оправи. Той призовава заместник-директора на военноморското разузнаване, контраадмирал Сидни У. Сауърс. Запасняк, Сауърс е верен член на Демократическата партия от Мисури, богат бизнесмен, направил състоянието си със застраховки за живот и в магазините Пигли Уигли — първите супермаркети на самообслужване в страната. Той служи в създадената от държавния секретар за флота Джеймс Форестол следвоенна комисия за проучване на перспективите пред разузнаването, но най-голямата му цел е бързо връщане в Сейнт Луис.

За свой ужас Сауърс разбира, че президентът ще го назначи за първия директор на разузнавателната служба. Адмирал Лийхи записва момента на встъпване в длъжност в служебния си дневник на 24 януари 1946 г.: „На обед днес в Белия дом, в присъствието само на членове на администрацията, контраадмирал Сауърс и аз получихме черни наметала, черни шапки и дървени ками от Труман.“ След това президентът произвежда Сауърс за началник на „Групата подслушвачи с плащ и кинжал“ и „Директор на централизираното подслушване“.

Водевилният акт поставя смаяния запасняк начело на пропадналата и кратковременна организация, наречена Централна разузнавателна група. Сауърс командва почти 2000 разузнавачи и помощен персонал, които контролират папките и досиетата на около 400 000 лица. Много от хората нямат представа какво вършат или какво трябва да вършат. След полагането на клетва някой пита Сауърс какво той би искал да прави. Отговорът е: „Да си ходя вкъщи.“

Подобно на всеки директор на Централното разузнаване след него той получава големи отговорности без съответната власт. Няма указания от Белия дом. Проблемът всъщност е, че никой не знае какво иска президентът — и най-вече самият той. Труман заявява, че има нужда само от ежедневна разузнавателна информационна сводка, която да го спаси от четенето на дебела две стъпки камара от телеграми всяка сутрин. На първоначалния персонал в Централната разузнавателна група изглежда, че това е единственият аспект от работата им, който той има предвид.

Други хора виждат мисията много различно. Според твърдението на генерал Магрудър в Белия дом съществува мълчаливо съгласие, че Централната разузнавателна група ще управлява тайна служба. Ако е било така, и една дума от въпросното съгласие не се появява на хартия.

Президентът никога не говори за службата, ето защо почти никой в правителството не признава легитимността й. Пентагонът и Държавният департамент отказват да говорят със Сауърс и хората му.

Армията, флотът и ФБР се отнасят към тях с изключително презрение. Сауърс изкарва едва сто дни на поста директор, въпреки че продължава да служи на президента като съветник. След себе си оставя само един документ от значение, съвършено секретна бележка със следното настояване — „Спешно е необходимо да се придобие разузнавателна информация от възможно най-високо качество за СССР, за възможно най-кратко време.“ Тогава единствените американски наблюдения върху Кремъл идват от новоназначения американски посланик в Москва — бъдещия директор на разузнаването генерал Уолтър Бидъл Смит, и неговия най-високопоставен сътрудник в Русия Джордж Кенан.