„Папския стомах от седем кожи е ушит.“

В мрака, обгърнал земята през дългия период на папско владичество, светлината на истината не можа да бъде напълно изгасена. Във всеки век е имало свидетели за Бога – хора, съхранявали грижливо вярата в Христос като единствен посредник между Бога и човека, издигали истината като единствено правило на живота и освещавали истинската събота. Потомството никога няма да узнае колко много им дължи светът. Те са били изгаряни като еретици, подбудите им – поставяни под съмнение, характерите им – невярно представяни, писанията им – унищожавани или изопачавани. И въпреки това са устояли твърдо и от век на век са поддържали вярата си чиста като свято съкровище за бъдещите поколения.

Историята на Божия народ през вековете на мрака, последвали с идването на римското владичество, е записана в Небето. В човешките доклади обаче тя заема твърде малко място. Освен обвиненията на враговете на Божиите чада, следите за тяхното съществуване са съвсем бледи. Политиката на Рим бе стремеж да се заличи всяко различие, противопоставящо се на папските доктрини или укази. Всичко еретично, било личности, било писания, биваше унищожавано. Само един-единствен израз на съмнение, едно-единствено колебание по отношение на авторитета на папските догми беше достатъчно, за да се отнеме животът на богати или бедни, висши или низши. Рим се стремеше да изтрие и всеки доклад за своята жестокост спрямо мислещите по-различно. Папски събори решаваха да се хвърлят в пламъците книжнината и писанията с такива свидетелства. Преди откриването на книгопечатането книгите бяха малко на брой и в неподходяща форма за съхраняване. Затова за римокатолиците не беше трудно да осъществят намерението си.

Никоя църква, намираща се в границите на римокатолическата власт, не бе оставена дълго да се радва на свободата на съвестта. Веднага щом придоби власт, папството протегна ръце, за да смаже всичко, отказващо да признае неговата власт; и една след друга църквите се подчиниха.

Във Великобритания примитивното християнство бе вкоренено от много рано. Евангелието, прието от бритите в първите векове, бе още непокварено от римското вероотстъпничество. Преследването от страна на езическите императори, стигнало чак до тези отдалечени брегове, бе единственият подарък, който първите църкви на Британия получиха от Рим. Много християни, избягали от преследването в Англия, намериха защита в Шотландия; оттам истината бе занесена в Ирландия и във всички тези страни тя бе приета с радост.

Когато саксите нахлуха в Британия, езичеството спечели властта. Завоевателите отказваха да бъдат поучавани от техните роби и християните бяха принудени да се оттеглят в планините и в безлюдните тресавища. И все пак скритата за известно време светлина, продължи да гори. В Шотландия, един век по-късно, тя изгря с блясък, достигнал далечни страни. От Ирландия произлязоха набожният Колумб и неговите съратници. Те събраха разпръснатите вярващи на усамотения остров Йона и направиха мястото център на своите мисионерски трудове. Между евангелистите имаше и един пазител на съботата и по този начин истината проникна сред народа. На острова бе учредено училище, откъдето тръгваха мисионери не само за Шотландия и Англия, а и за Германия, Швейцария и дори за Италия.

Но Рим бе впил очи в Британия и бе решил да я подчини на владичеството си. През шести век мисионерите му предприеха покръстване на езичниците сакси. Те бяха приети благосклонно от гордите варвари и накараха много хиляди да започнат да изповядват римокатолическата вяра. Когато делото се разви, папските водители и ново обърнатите от тях във вярата се срещнаха с първите християни. Контрастът бе поразителен. Първите християни бяха семпли, смирени и характерът, учението и поведението им отговаряха на изискванията на Писанието, докато при другите личаха суеверието, надменността и стремежът към разкош, присъщи на папството. Римският пратеник поиска християнските църкви да признаят върховенството на римския понтифекс. Бритите кротко отвърнаха, че желаят да обичат всички хора, че папата не е упълномощен да има върховенство в църквата и могат да му отдадат само онова подчинение, което се отдава на всеки Христов последовател. Бяха направени повторни опити да се осигури подчиняването им на Рим. Но скромните християни, учудени от гордостта на римските пратеници, твърдо отговаряха, че не познават друг господар освен Христос. Тогава истинският дух на папството се откри. Римският водач каза: “Ако не искате да приемете братя, които ви носят мир, ще приемете врагове, които ще ви донесат война. Ако не искате да се обедините с нас и да показвате на саксите пътя на живота, ще получите от тях удара на смъртта”. Това не бяха празни заплахи. Войни, интриги и измами бяха употребени срещу свидетелите на библейската вяра, докато най-сетне църквите на Британия бяха унищожени или принудени да се подчинят на авторитета на папата.

В страни извън юрисдикцията на Рим съществуваха в продължение на много столетия общества от християни, почти напълно запазени от папската поквара. Те бяха заобиколени от езичество и в течението на вековете бяха повлияни от неговите заблуди; но продължаваха да смятат Библията като единствено правило на вярата и да се придържат към много от нейните истини. Тези християни вярваха във вечната валидност на Божия закон и спазваха съботата от четвъртата заповед. Същата вяра и практика поддържаха и църкви в Централна Африка и всред арменците в Азия.

Сред първите, оказали съпротива на домогванията на папската власт бяха валденсите. Точно в страната, където папството бе разположило престола си, точно там фалшът и покварата срещнаха най-твърд отпор. Столетия наред църквите в Пиемонт пазеха независимостта си. Но най-сетне дойде време, когато Рим решително настоя да ги подчини. След несполучливи борби срещу тиранията на Рим водачите на църквите признаха неохотно върховенството на силата, пред която като че ли целият свят се прекланяше. Имаше обаче някои, които отказаха да се подчинят на властта на папа или прелат. Те бяха решили да останат верни на Бога и да запазят чистотата и простотата на вярата си.Настъпи разделение. Поддръжниците на древната вяра се оттеглиха. Някои напуснаха родните Алпи и издигнаха знамето на истината в чужди страни; други се уединиха в безлюдните долчинки и скалистите крепости на планините и там съхраняваха свободата си да се покланят на Бога.

Вярата, която християните валденси съблюдаваха и усвояваха в продължение на много векове, бе в забележителен контраст с фалшивите учения на Рим. Тя се основаваше на писаното Божие слово – истинското вярно ръководство на християнството. Но тези скромни селяни, отделени от света в затънтените си убежища и свързани с ежедневната си работа сред стадата и лозята, не бяха стигнали сами до истината, противопоставяща се на догмите и ересите на отстъпилата църква. Вярата не бе новост за тях. Бяха наследили религиозни убеждения от бащите си. Те се бореха за вярата на апостолската църква, “вярата, която еднаж завинаги бе предадена на светиите”. „Църквата в пустинята, а не гордата йерархия на трона на великата световна столица бе истинската Христова църква, пазачът на съкровищата на истината, които Бог е поверил на своя народ да ги даде на света.