„Печалбата за едни е загуба за други.“

Със създаването на паричните знаци преди 2500 години се поставя началото на ерата на монетите. Тя е последвана от ера на книжните пари, започнала преди около 500 години — след изобретяването на печатната преса. Третото голямо нововъведение, променило облика на парите, датира от 1971 г., когато на един банкер от Бърбанк, Калифорния, му хрумва да създаде първата в света автоматична машина за пари. По замисъл, от такава машина би трябвало да могат да се теглят известни количества банкноти през нощта или през почивните дни; от това биха се възползвали най-вече онези, които не могат в работното време на банките да отидат до най-близкия клон и да получат нужните им суми от касиера.

На бял свят се появява машината, известна като банкомат. През същата година се компютъризира и фондовата борса чрез създаването на NASDAQ — националната компютърна система за продаване и купуване на ценни книжа; приблизително по същото време Федералният резерв въвежда експериментално първата система за електронни парични преводи без употреба на хартия. Тази комбинация от технически нововъведения предизвиква истинска революция в методите за боравене с парите. Свързани в единна мрежа, електронните комуникационни канали на Федералния резерв, уличните банкомати и получаващите все по-голямо разпространение компютри създават електронните пари.

Магнитната карта. След като кредитните карти се утвърждават през 70-те години като универсално разплащателно средство, банките започват да експериментират с няколко нови вида карти, при които се използват различни технологии и се целят различни функции. Дебитните карти, които имат на гърба си магнитна ивица, първоначално се появяват единствено като средство за теглене на пари от уличните банкомати. С тези карти се избягва нуждата от личен контакт между клиента и банковия чиновник, но целта остава същата — достъпът до пари в брой.

Много скоро на дебитната карта са намерени нови приложения. Още през 1974 г. една спестовна и кредитна банка в град Линкълн, Небраска, инсталира четящи устройства за магнитни карти при касите на местния супермаркет. Пазаруващите вече не трябва да ходят до уличен банкомат, за да изтеглят нужните суми; самата каса превежда на магазина стойността на покупките направо от банковата сметка на всеки отделен купувач. С това за пръв път в историята се премахва използването на пари в брой при покупки от супермаркета. От просто средство за теглене на пари в брой магнитната карта се превръща в заместител на тези пари, както и на използваните дотогава чекове. С последното се ускорява процесът на плащане, като се елиминира неудобството от писане на чекове на ръка, както и необходимостта касиерът да се убеждава в истинността на всеки чек, преди да го приеме като разплащателно средство.

Най-големият недостатък на кредитните и дебитните карти е в това, че при всички случаи те функционират в условията на една цялостна комуникационна мрежа, при която серия от компютри са свързани помежду си по телефонни линии. За всяка парична транзакция по електронен път се уведомява съответната банка или друг събирателен център, след което операцията се потвърждава, приема и изпълнява. Тези електронни комуникации са извънредно удобни за големите супермаркети, универсални магазини или бензиностанции, които реализират значителен оборот, но излизат твърде скъпо на дребните квартални търговци с по-малки ежедневни постъпления. Магнитните карти са практически неприложими при дребни покупки или други видове услуги, изискващи малки суми — например при автомати за сандвичи и безалкохолни напитки или при бариерите на платените паркинги.

Най-голямото препятствие пред все по-широката употреба на електронните пари са дребните покупки — например пазаруването от автомат. Техническият прогрес и стремежът към пестене на време и човешки труд, намерили израз в изобретяването на автомата за дребни продажби, довеждат като непредвиден ефект до едно значително забавяне на еволюцията на парите. Развитието на автоматите за продажби през двайсти век довежда до небивало разпространение на дребните монети, чието пренасяне, броене и обработка поглъщат от 2 до 6% от стойността им. Дори когато производителите на такива автомати намират начин да ги пригодят за работа с книжни пари, високата себестойност на операциите по броене, сортиране и пренасяне на парите не намалява особено. В края на краищата дадена фирма, която трябва да събере, сортира и превози един милион книжни долара, е изправена пред един тон хартия, нарязана на късчета по един долар. Този проблем бива елиминиран с въвеждането на смарт картата.

Въвеждането на смарт картата. Едновременно с търсенето на начини за елиминиране на монетите поради високата себестойност на операциите с тях банките насочват усилията си към усъвършенстване и разширяване на сферата на приложение на електронните карти. Продукт на тези усилия е така наречената смарт карта — пластмасова карта с вграден в нея компютърен чип, в който се вкарва определена, крайна сума електронни пари, предварително одобрена от банката. Тази карта се вкарва в процепа на машината както обикновената магнитна карта, но с тази разлика, че при нея не е необходимо всеки път да се иска достъп до банковите компютри, където се съхранява информацията за наличните суми по сметката. Така покупката се извършва в рамките на лимита, записан в електронната памет на самата карта, като дължимата сума се приспада от този лимит.

Привържениците на смарт картата се надяват, че тя ще елиминира множество рутинни плащания в брой, които сме свикнали да извършваме ежедневно. Чрез вкарване на картата — вместо съответния брой банкноти или монети — в електронното четящо устройство притежателят й може да си купи вестник от автомата за вестници, закуска от автомата за закуски или безалкохолна напитка от съответната машина. Картата може също така да се използва за разговори от обществените телефонни автомати, за купуване на билети за градския транспорт — изобщо за покриване на всякакви дребни разходи.

Смарт картата заплаща с точност произволни суми пари, с което се избягва необходимостта от връщане на ресто. Всеки, който е пътувал в чужбина, се е сблъсквал с досадната необходимост да приготвя точни комбинации от не дотам познати монети — пфениги, сентавоси, пенита, четвърт долари, петачета или сантими, за да направи някоя дребна покупка. Но това, което все пак е временно неудобство за купувача, може да представлява истинско бреме за продавача. Всяко магазинче, павилион или будка за вестници трябва да разполага с определени запаси от дребни монети за връщане на ресто; тези запаси трябва непрестанно да се контролират от продавача и ако е необходимо, да се попълват. При това всички тези монети трябва да се сортират, броят и пренасят в края на работния ден — едно истинско разхищение на сили, време и пари.

Към средата на 90-те години паричните транзакции в брой възлизат за целия свят на около 8 трилиона долара годишно; близо една четвърт от тях са на стойност, не надвишаваща 10 долара. Само в Съединените щати годишно се извършват 300 милиарда транзакции с пари в брой на обща стойност 455 милиарда. Около 225 милиарда от тези транзакции, или 75%, са на стойност под 20 долара. Както се вижда, всичко това представлява сериозно предизвикателство за изобретателя на такава универсална система на разплащане, която да замени обемистите и неудобни банкноти и монети с нещо леко, евтино и удобно за ползване.

Понеже във вградения електронен чип на смарт картата може да се въведе, в допълнение към отпуснатия от банката лимит, и голямо количество допълнителна информация, в нея могат да се вкарват по електронен път купони за намаления или други промоции на стоки. Тя може да се използва и като карта за набиране на „пробег“ във въздушни мили, в точки от супермаркетите и универсалните магазини, от фирмите за коли под наем, от бензиностанции и всякакви други търговски обекти, които поощряват лоялност чрез премии и подаръци.

Такава система вече е разработена в някои казина, които разчитат на лоялността на клиентите си. Всеки път, когато даден посетител играе на ротативката или на някоя друга машина за залагане, той вкарва в процепа специална смарт карта, издадена от казиното. Ако такъв играч спечели, към печалбата му се начислява премия за лоялност. Дори губещи играчи получават привилегията на известно намаление на проиграните суми при удържането им от смарт картата.

Английската Нашънъл Уестминстър Банк е разработила електронна система на разплащане, наречена „Мондекс“, с която електронните смарт карта все повече заприличват на истински пари в брой — с тях могат дори да се прехвърлят суми от една карта на друга. Чрез едно неголямо, но извънредно усъвършенствано четящо устройство всеки може да преведе от своята карта произволна сума пари върху картата на друг човек, който от своя страна може да преведе същата или друга сума на картата на трети и т.н. При това всички тези преводи не минават през банката, а се извършват директно от карта на карта. Смарт картата може да се пригоди евентуално и за заплащане на сметки по телефонна линия или за теглене на пари от обикновено банково гише — банкомат, — при което парите се превеждат директно на картата, сякаш тя е отделна банкова сметка. През 1995 г. Нашънъл Уестминстър Банк въвежда новата карта пробно в английския град Суиндън, а през следващата година започва да я изпробва и в Северна Америка. Опростена версия на подобна карта е въведена и от кредитната компания „Виза“ по време на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г.

Войната за електронните пари. Към средата на 90-те години вече се води ожесточена борба за контрол върху новопоявилите се електронни пари. С навлизането си в компютърната ера, при която големи суми пари се движат по електронните съобщителни мрежи, самите банки все повече заприличват на телекомуникационни компании. Междувременно телекомуникационните компании откриват, че могат да извършват подобни услуги не по-зле от банките, с което самите те заприличват на банки. Която от двете страни надделее в тази борба за контрол върху системата на електронни преводи, би реализирала огромни печалби от пазара на дребните парични транзакции. Победителят във войната за електронните пари сам би се превърнал в създател на пари.

Основните играчи — компютърните компании, банките, кредитните компании, кабелните телевизии и разни търговски вериги — бързат да заемат изгодни стартови позиции за предстоящата надпревара. При толкова много участници е ясно, че победител не може да бъде една отделна компания; фирмите започват да се договарят за формиране на евентуални бъдещи съюзи с оглед създаване на определени пазарни продукти. В Съединените щати повечето участници са от частния сектор.

Войната избухва едновременно, макар и с малки вариации, на няколко различни фронта в Северна Америка, Европа и тихоокеанското крайбрежие на Югоизточна Азия. Към 1995 г. в света вече се намират в обръщение около 1,8 милиарда смар ткарти, с които се извършват около 14 милиарда транзакции годишно. Повечето са предназначени за употреба в рамките на затворени системи като университетски градчета, лунапаркове, луксозни пътнически кораби, ваканционни селища или казина. Самият брой на издадените карти показва, че е налице практически неограничен пазар за онази компания, която съумее да построи глобална мрежа за ползване на тези карти, така че собственикът на една и съща карта да може с нея да си купи вестник, да пътува в метрото, да проведе телефонен разговор или да се нахрани в ресторант за бърза закуска.

Няколко компании веднага започват да се обединяват в мрежи за овладяване на пазара. Кредитната компания „Виза“ предприема експеримент със смарт карти с предварително зададени суми едновременно в три държави на два континента — Австралия, Аржентина и Чили. В самите Съединени щати през 1995 г. „Виза“ пуска в обръщение така наречената „Травълмъни“ — специализирана карта за заплащане на пътни разноски по подобие на добре известните пътнически чекове; още от самото начало обаче компанията се надява, че притежателите на картата ще я използват и за редовни покупки в търговската мрежа.

Тенденцията на преминаване изцяло към електронни пари не се дължи на някакъв обществен натиск от страна на хора, недоволни от традиционните форми на употреба на парите. Тя е продиктувана от бизнес интереси, от стремежа на търговците към развиване на нови и все по-големи източници на печалби. С участието на едрия бизнес са изобретени технологии и устройства, позволяващи електронните пари да се ползват все по-лесно и надеждно от търговци и купувачи; ако дадена технология се окаже успешна, тя води до увеличаване на приходите на търговеца. За да бъде успешна една нова система обаче, търговците и самите създатели на новите пари трябва да съумеят да убедят хората, че системата е действително надеждна и лесна за ползване, че тя работи за тях и че е в техен интерес да я пробват. Едва след като бъде спечелено доверието на потребителя, може да се премине към повсеместното въвеждане на новата система на мястото на старата. Едрият бизнес трябва да остави хората сами да предпочетат новите електронни пари пред добре познатите им банкноти и чекове. Един от начините за постигане на това е да им се помогне да преодолеят дълго наслоявания страх и чувството за несигурност. Хората по принцип се боят да носят у себе си големи суми пари, които лесно могат да бъдат откраднати. За разлика от парите в брой картата не върши никаква работа на крадец, който не знае идентификационния код.

Макар защитеността от кражба да е основен фактор за привличане на нови клиенти, тя е нож с две остриета за търговците, банките и останалите участници в процеса на създаване на електронните пари. Техните стоки и услуги са силно уязвими за електронни крадци и фалшификатори, които по принцип не представляват заплаха за традиционните чекови и парични сметки. Хората, които използват магнитни карти за теглене на пари от банкомат, често стават жертва на нападения в момента на получаване на сумата. Съществуват обаче и далеч по-образовани крадци, които успяват да разчетат кода на картата, след което източват цялата сметка на собственика.

С усложняването и усъвършенстването на електронните системи за теглене на пари в брой, превеждане на суми между отделни сметки и извършване на автоматични плащания все повече се усъвършенства и престъпността в сферата на електронните пари. Поради интернационализацията на тези пари те са най-уязвими в бедните държави, където организирани престъпници с достатъчно технически познания могат да се включат в мрежата с помощта на обикновен компютър и телефонна линия.

Макар повечето държави в света да не проявяват склонност за пряка намеса в движението на електронните пари, много правителствени учреждения са невероятно заинтересовани от неговото следене. Данъчните служби, законоопазващите сили и агенциите за борба с наркотрафика отлично съзнават, че новите електронни мрежи позволяват дискретното и ефективно движение на огромни суми пари по начини, които са непознати в традиционното банково дело.