„Когато правото се превърне в беззаконие, съпротивата се превръща в морално задължение!“

Гражданско неподчинение е съзнателното неспазване на даден закон, задължение или разпореждане на държавата или друг властови субект, извършено по морални подбуди и по не насилствен начин. За разлика от стачката то не е гарантирано правно и неподчиняващото се лице доброволно поема риска да бъде наказано за действията си.

Изразът „гражданско неподчинение“ е „находка“ на американския гражданин Хенри Дейвид Торо в неговото едноименно есе, където той заявява, че в знак на протест срещу войната с Мексико и робството няма повече да плаща данъци.

Както Джералд Челенте прогнозира в цитираното, по-рано интервю от 10 януари 2011 г., над Европа, а вероятно и над целия Западен свят, след 2011 г. е възможно да се съберат буреносни облаци. Все повече хора, независимо от своята възраст и образование, очевидно са на път да осъзнаят, че е назрял моментът да се предприемат действия срещу една напълно изродена политическа и икономическа система.

Под лозунга „Няма да плащаме за вашата криза!“ през октомври 2009 г. в Австрия се стигна до продължили седмици наред студентски протести и окупиране на университети. Малко след това движението преля в Германия. В края на 2010 г. се проведоха мащабни протести и стачни акции в Португалия, Испания и Ирландия. От средата на 2010 г. в Гърция на практика има извънредно положение, тъй като гражданите отдавна се отказаха от стачките и преминаха към неподчинение.

„Гражданското неподчинение се превръща в светен морален дълг, ако държавата престане да се опира на правото.“ Махатма Ганди.

По мнението на голям брой правни експерти с разпъването на предпазен чадър над Гърция през май 2010 г. всички държави-членки на Европейския съюз едновременно са излезли извън рамките на действащото законодателство. В Член 20 на Основния закон на Германия (изпълняващ ролята на конституция), Раздел 2, между другото се казва: „Цялата държавна власт произтича от народа…“, а Раздел 4 предвижда: „Срещу всеки, който предприема действия за премахването на този ред, всички германски граждани имат право да оказват съпротива, ако използването на други средства е невъзможно.“

През 2010 г. в Гърция от значителен брой малки протестни групи се роди едно движение, наречено „Няма да плащаме“, което обхвана цялата страна. Месеци наред то призоваваше с листовки и по Интернет своите сънародници да не плащат нито на пропускателните каси на приватизираните магистрали, нито в обществения транспорт. Успехът беше голям. На 18 януари 2011 г. Леонидас Пападопулос от атинския комитет на инициативата сподели в интервю за вестник „Юнге велт“ че около 40% от гърците вече не плащат пътни такси:

„През 2009 г. въпреки противоположната по смисъл формулировка в Конституцията правителството предаде експлоатацията на националната пътна мрежи в ръцете на частни фирми. Резултатът от това е, че днес навсякъде се изискват такси, които на всичко отгоре постоянно се увеличават. Ползването на пътищата, чието построяване сме финансирали с нашите данъци, става непосилно скъпо. Така например пропътуването на разстоянието от Атина до Солун и обратно струва 45 евро. Често обаче липсват паралелни шосета, по които движението да е безплатно. Ето как преди година и половина за първи път спонтанно се събрахме и вдигнахме бариерите, за да могат шофьорите свободно да минават. С течение на времето гневът прерасна в организирани „отдолу“ акции. Впрочем такива комитети вече има навсякъде в страната.“

Въстанията в Северна Африка и протестите в Европа пораждат предчувствия за предстоящи мащабни промени. Наша обща грижа би трябвало да бъде те да се осъществяват мирно и без насилие. Защото не е задължително всичко, което наподобява „народен порив“, да се окаже такъв в действителност. Именно в моменти, когато се извършват радикални промени като сваляне на правителства, се сблъскват голям брой противоположни интереси. Тъй като Съединените щати от години планират събарянето на държавния глава на Иран Махмуд Ахмадинеджад (президент на Иран от 3 август 2005 до 3 август 2013 г.), един политически „пожар“ в съседните страни би могъл да е добре дошъл за тях с надеждата, че тогава „проблемът Иран“ ще се разреши от само себе си. Затова не бива да спираме да си задаваме въпроса „Кой има полза?“.

След като в продължение на месеци правителството на САЩ създаваше впечатление за нерешителност, най-сетне през февруари 2011 г. външния министър Хилари Клинтън окуражи иранците да извършат преврат. Тя откри в Интернет платформата „Туитър“ канал на фарси – официалния език в Иран. В първата публикация се казваше: „Министерството на външните работи разбира историческата роля, която социалните мрежи играят за гражданите на Иран. Ние бихме искали да сме част от вашия диалог.“

В крайна сметка се налага откровеният извод, че човек трябва да държи очите си добре отворени и да не позволява някоя фалшива „институция“ да го превърне в свой инструмент.