„Постъпките говорят по-добре от думите.“

Генетичната предразположеност към престъпно или антисоциално поведение е обект на интензивни научни изследвания, които показват, че генетиката не определя съдбата (не е детерминизъм), а по-скоро увеличава риска при определени условия. Съвременната криминология и биосоциална наука разглеждат престъпността като резултат от сложно взаимодействие между биологични фактори (природа) и средата (възпитание).

Положението е още по-сложно. Все по-ясно става, че някои хора са генетично предразположени към развиване на качества, които повишават риска от извършване на престъпления. Гените не причиняват престъпления, но могат да увеличат вероятността човек да постъпи по определен начин, ако израсне в определена среда и социални условия. Неясен остава въпросът как една честна и справедлива система следва да се отнася към хората с такива особености.

От историята ни е известно, че престъпленията могат да събудят у нас садистично желание за мъст. Изгаряне, удавяме, замеряне с камъни, разпъване на кръст, обесване, разчекване, електрически ток, жигосване, мъчения, ампутации – ето само част от начините, по които нашите предшественици са се разправяли с извършителите на престъпления.

Екзекуциите са били наблюдавани от хиляди хора: в миналото е било важно те да видят как се въздава справедливост. Разбира се, народът често е настоявал за публични екзекуции и се бунтувал, ако бъде лишен от зрелището: смята се, че Пилат Понтийски искал да освободи Исус, но тълпата не позволила.

В някои страни и до днес обществото продължава да приема садистичните наказания като решение и възпиращ механизъм, макар отдавана да е доказано, че те са безполезни с оглед намаляване на престъпността.

На Запад състраданието е сравнително нова концепция. Твърдението, че състраданието е „сравнително нова концепция“ на Запада, е обект на дебат, тъй като зависи от това дали се разглежда като емоционално преживяване или като институционализирана ценност/политика. Въпреки че корените на състраданието са древни (философия, религия), в исторически план западният свят често е поставял разума над емоциите, което прави системното прилагане на състраданието като обществена норма по-скоро модерно явление.

Състраданието ще трябва да измине дълъг път, за да преодолее начина, по който човешкият мозък се отнася към нарушителите на закона, измамниците и опасните индивиди. Като се замислим, че сме сложили край на търговията с роби едва преди два века, а реформата в затворите и Женевската конвенция за отношението към военно престъпниците датират от още по-близкото минало ще видим, че на Запад състраданието е сравнително нова концепция, която все още е твърде крехка на фона на страстите за отмъщение на стария мозък/ съзнание.

Сега нека се върнем към състраданието. Тема за не осъдителността, тясно свързана със състраданието, е доста сложна. Не осъдителността не може да означава липса на предпочитание, нито избягване на разсъжденията за справедливостта и престъпното поведение.

Въпреки това, когато състраданието наистина започне да навлиза в съзнанието ни и ние го приемем сериозно, като начин да се справим с определени проблеми можем да намерим съвсем различни решения. Британците прекратили търговията с роби, защото тя била нехуманна, преустановили смъртта чрез обесване защото била не хуманна, спрели да изпращат деца в мините, да чистят комини и да работят в фабриките, защото било не хуманно. Това е само началото на пробуждането за състраданието. Начинът по който криминализираме и третираме някои хора, особено малолетните и с тежко минало, е също не хуманен и безполезен.

Една от основните ни цели беше да разгледаме начина, по който работи мисленето и въображението ни и да се покаже връзката между тях и физиологичните процеси. Видяхме, че мислите ни влияят на физиологията: като си представим храна или нещо секси стимулираме съответните физиологични системи в мозъка и тялото си. Ето защо създаването на негативни мисли и образи има явен физиологичен ефект.

Гневът срещу другите и самокритиката са често срещани проблеми, които лишават много хора от чувството на благополучие и смисъл. Лекотата с която те биват предизвиквани не рядко е свързана със спомени и преживявания от миналото. Освен това, самокритиката и срамът поддържат усещането ни за застрашеност, като стимулират системата ни за заплахи и самозащита.

Друг основен елемент на състраданието е осъзнаването, че то действа във и чрез социалните взаимоотношения. Хората често реагират на обкръжаващата ги среда; а както е известно, някои обстоятелства и условия силно възпрепятстват състраданието.

Състраданието е трудно и сложно нещо. Не само, че са ни необходими още много проучвания за начините, по които можем да го насърчим и да подсилим ефектите му върху човешкото благополучие, но ще ни бъде нужно обучение по състрадание в много области на живота – в училище, в семейството, на работното място.

Всички сме се родили в един суров свят и ни очаква сравнително кратък живот. Някои търсят утеха в своя Бог, който ни е създал, според други – трябва да се вгледаме в себе си и един в друг. Но въоръжени с познанието как функционира мозъкът ни ще успеем да развием състрадателно съзнание.