„Времето е най-старо от всичко, пространството – най-голямо от всичко.“

Публикацията разглежда два основни параметъра на физиката – пространство и време – въз основа на концепцията на Евклид и аксиоматиката на техните измервания. Концепцията за връзката между пространството и времето според Евклид се основава на принципа на сдвояване, свързващ противоположностите на веществената и полевата материя, единна математическа и физическа основа на времето и пространството, изградена върху създаването на сдвоени условия за тяхното разделяне или обединение. Принципът на сравнение при измерване на обекти в космоса е приложен във всички биологични обекти на Земята.

Неопределеност на измерването и нейните основни източници.
Познаването на природата и нейните закони започва с правила, които осигуряват надеждно предаване на информация и нейното измерване. Околното пространство е изпълнено с полета, които пренасят информация между материалните обекти. Когато се използват моно координатни системи, полетата са сферични образувания, които са невидими нито визуално, нито технически. Това на практика изключи сферата (кълбото) от моделните описания на структурата на полето. Практиката на човечеството се основава на измерването на материални обекти, а законите на метрологията са изградени на базата на измервания на материални обекти и техните изображения, извършени по осите на проективната координатна система. Размерите на реалните обекти в космоса се оценяват на базата на преки измервания, което служи като условие за тяхната надеждност. Въпреки това, в процеса на индиректни измервания на разстояние, когато информацията се предава с помощта на полета, тези условия не могат да бъдат изпълнени, което води до загуба на надеждност на получената информация и несигурност в описанието им. И дори не говорим за условията за надеждност на измервателните полета, които ограничават реалното пространство, но ги измерваме.

Най-належащите въпроси при оценката на надеждността на измерванията са свързани с естеството на описанието на времеви и физически параметри в пространството по осите на координатни системи с различни показатели, което изключва възможността за тяхното сравняване и, следователно, оценка на надеждността. В затворена част от пространството физическите полета се характеризират с постоянна плътност, така че изключването на сравнението на техните размери по ортогоналните координатни оси елиминира възможността за оценка на точността на техните измервания и надеждност. Подобно описание на полета противоречи на епистемологичния закон за част и цяло (и, вероятно, на неписания метрологичен закон), когато всички части на едно сферично поле трябва да бъдат описани с едни и същи параметри на една и съща метрика.
Този недостатък се простира до основния параметър на описанието на полето – вектор, характеризиращ посоката, чието измерване в ортогонални координати е възможно само ако метриките на координатните оси съвпадат. Именно с това се свързват различните описания на вектор в геометрията и физиката.

В геометрията векторът е насочена отсечка от права линия, която има начална и крайна точка (лат. vector, носач). Неговите параметри се показват в декартова координатна система върху равнина под формата на две компоненти.
Във физиката, за разлика от математиката, думата вектор без допълнително изясняване обикновено означава не „някакъв вектор на всяко линейно пространство като цяло“, а преди всичко вектор, свързан с четириизмерното пространство – време. Концепцията за вектор във физиката съответства на цял клас насочени сегменти, еднакви по дължина и посока, но различни по начало и край, или векторно поле. Обобщавайки позицията на физиката, векторът е умствено символно представяне на физически процеси в поле, свързани с неговото транслационно и ротационно движение, протичащи във времето и пространството, което позволява да се формализира процесът на неговото описание чрез математически зависимости, но чиято надеждност изисква доказателство.
Обменът на информация в природата се извършва между физическите полета, така че идентифицирането на този процес е логически оправдано; необходимо е само да се уточни процесът на еднозначност на този обмен, който се осъществява чрез линейна връзка на центровете на полетата или тяхното местоположение върху плоскост.
Методологията на проекция между две сферични полета, свързани с ос, минаваща през техните центрове, е техника за паралелно прехвърляне на линейни размери между кълба, свързани с подобни правоъгълни триъгълници, съотношението на страните се определя от зависимостта на средното геометрично. Това е основата на линейната пространствена геометрия на Евклид, изградена върху постулатите на Евклид, чийто пети постулат излага метода на успоредна проекция в пространството, където изображения на сферични полета се показват от кръгове, чието центриране спрямо центърът на измерванията осигурява местоположението на взаимодействащите полета в обща равнина. Това от своя страна осигурява местоположението на материалния обект на тази равнина и надеждното му измерване в пространството.
Тази методология е основата за измервания на всички биологични обекти, при които не се изискват изчислителни стъпки.
Всички измервания от биологично естество се извършват чрез сравнение с помощта на две очи (измерители), разположени на основата. Те осигуряват връзка между центровете на полетата на обектите, с помощта на които се установява кохерентна връзка на фазите на полетата на обектите въз основа на тяхното сравнение и изравняване в една и съща равнина. При тези действия се синхронизират и изравняват действията в локалните полеви процеси на една равнина в измервателния уред и действията на излъчвателя в интегралното пространство.
Следователно предположението на Евклид за сферичната форма на полетата е условие за идентифициране на причините за оценка на грешките, които възникват по време на взаимодействието на полетата, и за показване на вектори, свързани с времето чрез две проекции, чиито прояви се показват в ортогонални изображения в сферичната повърхност.
В проективна координатна система с един измерител всички съпоставки се получават върху равнината на измерване, която често не съвпада с центъра на измерителя, което в момента не се взема предвид. Следователно математиката, докато доказва „равенството“ на сравнението на изображение и обект, получено от физиката, не носи отговорност за правилността на този резултат, оценявайки го с концепцията за несигурност, но се изисква надеждност.
Тези различия между математиката и физиката нарушават единството на правилата за конструиране и описание на изображения на обекти, състоящи се от две части: реален обект и неговото поле, свързано с реалния обект само в неговия максимален размер.
Реалните параметри на даден обект се измерват само чрез линейни параметри, но могат да бъдат оценени чрез параметрите на граничната амплитуда на полета, разположени в една и съща фаза спрямо центровете на източника на полето и неговия измервател. Полето се измерва чрез относителни параметри: стойности на времето и амплитудата на полетата в тяхната ортогонална ориентация.

Времето за наблюдение се състои от две части: времето на неговото наблюдение от центъра на друго поле и собственото време на топката (кълбото), равно на фазовата разлика на амплитудните стойности на „собственото време“ на измервателното поле, което не зависи от всички външни влияния. Следователно надеждността на измерванията на радиуса на полето на обекта може да се осигури само чрез използване на два измервателни уреда, разположени на известна основа, тоест чрез използване на сдвоена паралактична координатна система, в която се измерва радиусът на полето на измервателния уред по надлъжната равнина, определена от основата с два измерителя, а във вертикалната равнина – параметърът на физическото му поле. Те се измерват с една и съща мярка и са равни.
Следователно противоречията, присъщи на физиката и математиката в правилата за конструиране и описване на модели на физически полета, са свързани с метричното неравенство на линейните елементи по координатните оси. Параметрите на физическото поле имат абсолютността на размерите на материалния обект и относителността на физическия параметър, който се обобщава с параметрите на околната среда, което изключва възможността за сравняване на физически параметри и е причина за несигурности в описание на полетата, в пространството и времето. Векторите във физиката трябва да се оценяват само чрез две проекции.
Премахването на тези несигурности във физиката е предпоставка за осигуряване на надеждността на измерванията на физическите полета по координатните оси, които също трябва да се извършват чрез сравнение, което единствено може да гарантира надеждността на техните измервания и определяне на центровете на тяхното положение. И това може да стане само при условие, че концепцията за структурата на полетата, предложена от Евклид, е надеждна и формата на полетата е описана на кълбо.
По този начин решаването на проблема с надеждността на измерванията на полета и материални обекти в космоса се основава на необходимостта от едновременно решаване на два методологично свързани проблема:
– концепцията за конструиране на времето и пространството във връзката на материалните и полеви обекти на Земята, разделяне на функциите им според измерените параметри и според условията на формиране и взаимодействие;
– задаване на аксиоматиката за измерване параметрите на земните полета и реалните параметри.

Концепцията на Евклид за структурата на пространството и времето.
Всички физически полета на Земята (електрически, магнитни, гравитационни) са сферични образувания и се характеризират с два параметъра както в пространството, така и във времето, следователно представянето на физическите полета на Земята под формата на кълба е реална форма на техните съществуване. И доказателство за това е затвореността на всяко от физическите полета, тоест сумата на всеки от параметрите на физическите полета по затворен контур трябва да бъде равна на нула както в пространството, така и във времето.
В пространството физическите полета се характеризират с радиус и амплитуда, които са равни по големина и са метрологично свързани с коефициент на плътност.
Във времето физическите полета се характеризират с линеен параметър – дължина на вълната (радиус) и относителен параметър – ъгъл, който може да бъде точно оценен само в равнина. Липсата на недвусмислена връзка между центровете на полетата и условията на равнината между тях изключва точната оценка на ъгловия параметър и надеждността на измерванията на времето и всички физически полета на Земята.
Идеите за пространството и времето в най-отчетлива форма възникват под формата на три развиващи се концепции: 1. Демократ – Нютон (Субстанциален); 2. Аристотел – Лайбниц (Релационни); 3. Евклид (Геометричен). Основните им свойства са дадени в табл. 1. Картината на света на Евклид е различна от релационната и субстанциалната и включва идеята за хомогенно и безкрайно сферично пространство.
Таблица 1. Концепции за пространство и време

Концепцията за конструиране на евклидовото пространство е единствената, изградена върху единна математическа и физическа основа. Нека се опитаме да го опишем.
Евклид предложил да се разгледат две форми на структурата на обектите, състоящи се от поле с идеална форма под формата на кълбо и вещество с произволна форма, затворено в сферично поле. Сферичната форма на полето участва във взаимодействие с полетата на други обекти със същата форма и позволява, чрез изграждане на пространствена равнина, надеждно да се измерват два параметъра на полето: амплитуда и диаметър, равни на максималните размери на материалния обект. Размерите на реалната форма на обектите, съдържащи се във формата на полето, се оценяват чрез сравнение с диаметъра на полето.
Общата концепция за изграждане на обект, състоящ се от поле и материален обект, затворен в него, е комбинацията от идеални и реални форми на тяхното съществуване.
Полето е идеална част от пространството и е представено от сферична повърхност, изградена върху хомогенно сферично пространство, осигуряващо разполагането в него на материални обекти, които са материална част от пространството, надеждно описано в равнината.

Взаимодействието на сферични полета е най-простата системна реализация на математическата и физическа концепция за взаимодействие в пространството. Тя осигурява стандарт за физическо пространство и е основа за линейни измервания на пространството в равнина.

Най-трудната задача в концепцията е свързването на физическата система от две триизмерни полеви пространства и линейния трансфер на информация между тях. Линейното предаване на информация се осъществява чрез ортогонални паралактични ъгли, свързващи центровете на полетата чрез допирателни към повърхността на кълбата, реализиращи надлъжните и напречните равнини, по които се предава информацията. Пресечната точка на ортогоналните паралаксни ъгли образува оста Y, свързваща центровете на полетата, разделяйки ги на четири части, свързани с тяхната система от пространствени координати, осигурявайки условия за тяхната синхронизация и синфазност във всяка фаза от техния цикъл на въртене.
С подобен проблем е била изправена науката преди около 100 години. Тогава задачата била да се повиши точността на електромагнитното местоположение за оценка на разстоянията между обектите. При използване на електромагнитни полета точността на измерванията се състои в оценката на радиуса на полето на получения сигнал спрямо сигнал със стабилизирана честота, което се постига чрез измерване на фазата на сигналите, извършено съгласно линейни функционални зависимости. Той е внедрен в различни технически решения, например в навигационната система Галс.
Сега стои същата задача да се определи радиуса на източника на полето от фазовата разлика между два получени сигнала, разделени на известна база. Решението му се реализира чрез сравняване на изображенията на всички биологични обекти на Земята с два метра.
Аксиоматичното условие за надеждно описание на взаимодействието на пространствените процеси (полета) е тяхното равновесие, което се постига чрез използване на принципа на сдвояване, реализиран в равнина. Следователно само процеси, които описват действия със сдвоени изображения на полета в равнината и осигуряват тяхното изграждане, ще бъдат постулати.
Това ви позволява да конструирате процес за измерване на пространствената позиция и размера на обектите на два етапа:
– оценки на максималния размер на обект, описан от измервателното поле, според идеалния модел на взаимодействие на сферични полета в природата, който осигурява изграждането на пространствена равнина;
– оценки на всички размери на реален обект от позицията на неговите изображения върху равнина, изградена от сферични полета, което се извършва надеждно, когато реалният обект е разположен в равнината.

Резултатът от правилното решение на тази задача, извършено без използване на предположения, няма да бъде равенството на сравняваните резултати, а линейността на функционалните зависимости, използвани за изчисляване на измерените параметри, които ясно гарантират надеждността на оценката.
Аксиоматиката, систематизирайки свойствата на придобитите знания, превръща физиката в наука, която трябва надеждно да описва природните процеси в цялото им многообразие. Физиката се развива на базата на получаване на нови знания за природата в нейните временни проявления. Но знанията, въведени с аксиоматичната система, се описват главно от модели, които преди това са били фиксирани чрез аналитични зависимости, но с приближение. В момента това е причината за неизвестните причини за възникването на гравитационното поле и точката на неговото приложение, както и причините за възникването на силите и формите на „златното сечение“ и много други неща.
Следователно, аксиоматиката, за да бъде единна, трябва да свързва временни и равнинни физически процеси, използвайки именно свойствата на кълбото. Нека се опитаме да установим тяхното единство въз основа на аксиоматиката на Евклид.
За съжаление, СВЪРЗВАНЕТО на измервателни уреди в технологията в момента не е предпоставка, което води до липса на средства за измерване на фазовите разлики и невъзможност за осигуряване на принципна надеждност на измерванията. Това води до липса на връзка между пространството и времето, изключвайки възможността за надеждно решаване на проблемите на екологията, геофизиката, хидрофизиката и сеизмологията и като цяло описание на всички процеси на Земята (дори икономически).

Начини за прилагане на концепцията на Евклид.
Измервателни инструменти, които осигуряват надеждни измервания, могат да бъдат изградени само с помощта на сдвоени измервателни уреди. Изпълнението на концепцията на Евклид се определя само от двойни параметри на физически полета, чието измерване в природата се осъществява с висока разделителна способност, но не винаги достатъчна за нейното прилагане. Нека подчертаем добре известните постулати за взаимодействието на физическите полета на Земята, които в момента се използват само частично:
1. Пространствените полета взаимодействат помежду си според закони, които осигуряват адитивни модели на сумиране на техните параметри, реализирани в природата чрез методологични пренареждания.
2. Всички измервани процеси вкълбото имат сдвоени елементи и параметри, които осигуряват разглеждане на процесите от противоположни страни във външното и вътрешното пространство.
3. Всички обекти са разположени в сферично пространство и само линейни сегменти, разположени на равнина, могат да бъдат точно измерени, така че полетата трябва да осигуряват изграждането на „пространствена равнина“.
4. Полетата в природата покриват максималните размери на обектите. Следователно законите на взаимодействие на полетата определят законите на взаимодействие на материалните обекти, а не обратното, както се смята в момента.
Тези разпоредби под формата на постулати и аксиоми бяха изложени за първи път от Евклид преди повече от 2220 години, но бяха забравени поради продължителното неизползване на принципа на сдвояването при изучаването на полетата на Земята.