// Вие четете...

Чувства и власт

Властта е игра на условности.

„Който не умее да говори, не умее да мълчи.“

Твърдението „Властта е игра на условности“ улавя същността на социалния ред: властта не е природен закон, а колективно споразумение, което съществува само докато хората приемат и следват определени неписани или писани правила.

Споделяйте, колкото е възможно по-малко. Бъдете много предпазливи, когато се опитвате да впечатлите с думите си хората около вас, колкото повече говорите, толкова по-обикновени ще изглеждате в техните очи и с това рискувате да престанете да владеете ситуацията. Дори да съобщите някому нещо банално, то може да прозвучи по-оригинално, ако сте по-загадъчни, по-лаконични и неясни. Властните личности винаги са умеели да впечатляват и да внушават това, което си наумят, като говорят по-малко от обичайното. Колкото повече бъбрите, толкова по-голяма ще е вероятността да се изтървете и да изтърсите някоя глупост.

Пример за неспазване на правилото. Гней Марций, известен още като Кориолан, бил прочут воин и национален герой на древния Рим. През първата половина на петото столетие преди Христа той спечелил редица решаващи битки и неведнъж спасявал Рим от нашественици. Но тъй като му се налагало през повечето време да се сражава далеч извън градските стени, малцина от римляните го познавали лично, което още повече спомогнало за превръщането му в легендарна фигура.

През 454 г. преди Христа Кориолан решил, че вече е крайно време да използва воинската си слава и да се заеме с политическа дейност. Кандидатирал се на изборите за консул, най-високата длъжност в републиката. Традицията изисквала кандидатите да се обърнат към населението с помпозна реч. Щом се появил пред множеството, Кориолан побързал да покаже белезите си от битките през предишните седемнадесет години, когато самоотвержено се сражавал за Рим. Повечето от присъстващите се трогнали до сълзи и не изслушали докрай речта му. Никой не се съмнявал в победата на покрития със слава кандидат.

Но когато дошъл денят за изборите, Кориолан се появил насред форума заобиколен от всички сенатори и от най-видните градски патриции, надменните римски аристократи. Простолюдието било смутено от бляскавата гледка. И когато Кориолан отново заговорил, словата му този път прозвучали по съвсем различен начин, сега той славословел градския елит, без нито капка стеснение повтарял и преповтарял списъка на подвизите си, не криел увереността си в изборната победа, позволявал си недодялани шеги и невъздържани нападки срещу противниците си, надменно припомнял за богатата плячка, която донесъл в Рим. Този път тълпата го изслушала внимателно, досега никой не подозирал, че т. нар. прославен воин всъщност е най-обикновен самохвалко.

Слухът за речта на Кориолан бързо обиколила Рим и хората се втурнали към изборните урни, ужасени от мисълта, че този самоуверен и нетърпящ възражения военен ще се добере до върховната градска власт. Огорченият от поражението Кориолан отново се върнал на бойното поле, злобно проклинайки тълпата, която не оправдала надеждите му. След няколко седмици в града пристигнала внушителна пратка жито. Сенатът бил готов да се заеме с разпределението на зърното, но в последния момент се появил Кориолан и веднага започнал да говори против идеята да се раздава зърното на бедняците.

Подкрепили го неколцина от сенаторите и вече никой не бил сигурен за окончателното решение на Сената. Обаче Кориолан не се ограничил само с това, той настоявал въобще да се ликвидират демократичните права на римските граждани. Призовал да се изхвърлят от Сената представителите на простолюдието, трибуните, да се предаде цялата власт на патрициите.

След като се разчуло за тази последна реч на Кориолан, чашата на търпението преляла и възмутените римляни се втурнали към форума. Изпратили трибуните в Сената с искането Кориолан да се яви на форума пред множеството. Той обаче отказал да се подчини. В целия град избухнали бунтове и междуособици. Сенаторите, изплашени до смърт, накрая гласували въпреки волята си в полза на справедливото разпределение на зърното. Трибуните се успокоили, но хората на площада продължавали да настояват Кориолан да се яви пред тях и да им се извини за наглостта си. Всички повтаряли в един глас, че ако се подчини на народната воля, ще го оставят да се върне на бойното поле.

Този път Кориолан за последен път говорил пред римляните, които го изслушали сред застрашителна тишина. Започнал бавно, без ярост, но колкото повече говорел, толкова повече се увличал и ставал все по-дързък. И отново започнал да сипе обиди. Тонът му ставал все по-арогантен, изразът на лицето му все по-яростен. И колкото повече говорел, толкова повече дразнел слушателите си. Накрая те го прекъснали с гневни викове и го заставили да млъкне.

Народните трибуни се събрали, разменили мнения и осъдили Кориолан на смърт, като заповядали на магистратите да го изведат на върха на Тарпейската скала и оттам да го тласнат в пропастта. Възбудената тълпа одобрила това решение с буйни викове. Но патрициите побързали да се намесят и присъдата била заменена с доживотно изгнание. Народът отпразнувал с празнично шествие вестта. Подобно възторжено празнуване не се помнело дотогава, дори и след отблъскването на най-застрашителната вражеска войска.

Преди да се намеси в политическите игри, Кориолан се радвал на изключителна почит в Рим. Небивалите му подвизи в битките с нашествениците му създали почти легендарен образ, още повече че дотогава той рядко стъпвал в града и за него се разправяли доста преувеличени истории. Но се оказало достатъчно само веднъж да се появи пред тълпата и да изрече откровено всичко, каквото му хрумнало, за да се изпари цялата му дотогавашна слава. Той се биел в гърдите и се самоизтъквал като всеки друг войник. Обиждал всички наред и заплашвал хората, че не бива да очакват нищо добро, ако не му се подчиняват безпрекословно. Оказало се, че съвсем не бил онзи благороден, приказно смел герой, предан до смърт на отечеството, за какъвто го мислели дотогава. Това несъответствие между легендата и действителността най-много раздразнили свободолюбивите римляни. Всички били безкрайно разочаровани от него. И колкото повече говорел Кориолан, толкова повече губел от влиянието си над тълпата. Никой не желаел да уважава някого, който не може да контролира себе си и невъздържано и безогледно отправя закани.

Ако Кориолан бе говорил по-малко, хората нямаше да се засегнат от думите му, никога нямаше да узнаят какви мисли е таил дотогава в душата си. Не е имало други пречки да поддържа ореола на герой и защитник на отечеството и вероятно биха го избрали за консул, след което той би могъл много по-лесно да осъществи недемократичните си амбиции. Но малцина умеят да обуздават езика си, който непрекъснато се стреми да разкъса оковите, налагани му от самодисциплината, с което може да нанесе непоправими щети на личността. По принцип властта не е благосклонна към тези, които не оценяват значението на думите.

„Мидите се отварят напълно при пълнолуние и ако ракът забележи това, той напъхва в тях късчета камък или парчета от водораслите, за да не могат мидите да се затворят отново. Така раците си осигуряват прехрана за следващите дни. Подобна е съдбата и на онези, които си отварят устата прекалено много и поставят на изпитание търпението на слушателите си.“

За да опита да се реализира, сценаристът Майкъл Лрлън заминал за Ню Йорк през 1944 г. Измъчен от неуспехите, той се отбил в прочутия ресторант „Клуб 21“, но още във фоайето налетял на Сам Голдуин, който му предложил съвсем не на място да си опита късмета със залози за конни надбягвания.

Вътре в бара Арлън зърнал Луис Б. Майер, стар негов познайник, който се заинтересувал от плановете на сценариста за близкото бъдеще. „Току-що говорих със Сам Голдуин… “ започнал Арлън. „Колко ти предложи?“ – прекъснал го Луис Майер. „Е, не беше кой знае колко щедро… “ – уклончиво процедил Арлън. „Ще приемеш ли петнадесет хиляди долара за триседмичен контракт?“ – запитал го Майер. „Да!“ – отвърнал Арлън, този път без никакво колебание.

„Една от най-популярните истории, разказвани за Кисинджьр, е за доклада, който той получил от Уинстън Лорд след няколко дни старателно проучване. Лорд предал доклада на Кисинджър, но го получил обратно с упрека: „Това ли е най-доброто, на което сте способен !“ Лорд преработил обемистия доклад, изгладил някои пропуски и го поднесъл на шефа си. Но и този път бил смъмрен сурово. На третия път, когато Кисинджър го посрещнал със същия обиден въпрос, измъченият Уинстън Лорд не издържал и гневно изкрещял: „По дяволите, това наистина е най-доброто, на което съм способен!“ След което Кисинджър отвърнал: „Е, щом е така, този път наистина ще го прочета.“

Пример за спазване на правилото. В двора на Луи XIV благородници и министри по цели дни и нощи обсъждали проблемите, с които се сблъсквала властта. Първите мъже на кралството спорели, предлагали съвети или компромиси, съставяли или разтуряли съюзи, отново и отново дебатирали за всички парливи теми от ежедневието, докато най-после се стигало до решителния момент, присъстващите избирали между всичките съветници двама от най-опитните царедворци, които да докладват пред краля поне два варианта за поредния кралски указ. Последната дума, разбира се, принадлежала единствено на краля. След като избраните двама делегати напускали залата на кралския съвет, за да проникнат в кралските покои, в залата споровете не стихвали: „Как ли ще реагира този път Негово величество… Дали Луи няма да се разгневи от нашето предложение? Дали пък не избрахме най-неподходящия момент от деня? Защо не изчакахме той да се отбие в оранжерията на Версай! Нали си знаем с какви глупави физиономии ще му поднесат прошението нашите делегати…“

Постепенно споровете стихнали, защото всички осъзнали, че вече е наближил фаталният миг. Двамата пратеници на кралския съвет с плахи стъпки се приближили към кралската особа, поискали разрешение да докладват и започнали да излагат предложението на съвета, при това обременено с ненужни подробности.

Луи изслушал делегатите мълчаливо, с непроницаемо загадъчен израз на лицето. Най-накрая, след като те приключили рапорта и плахо запитали за мнението на Негово величество, Краля-Слънце благоволил да отвърне с прочутото си: „Ще видим…“ След което напуснал помещението.

Министрите и останалите придворни така и не дочакали да чуят други думи от него относно толкова старателно обмисляното предложение. Чак след няколко седмици те се запознали с решението му, когато той им връчил кралския указ, без въобще да си прави труда да се консултира с тях.

Кралят (Луи XIV) държал изключително много да се пазят в най-строга тайна всички по-важни обсъждания, решения и проекти, отнасящи се до първостепенните държавни дела. Министрите се събирали редовно на заседания, но кралят споделял плановете си с тях чак когато той стигал до убеждението, че вече е избрал окончателното решение. В дните, когато той уведомявал съветниците си за решенията, които бил взел еднолично, лицето му било непроницаемо и нито един министър не е бил способен да отгатне намеренията на монарха. Само очите му блестели и зорко оглеждали всичко наоколо, като смътно напомняли за очи на лисица, попаднала в опасност. Обсъждал държавните дела единствено с министрите си. Общуването му с придворните се ограничавало само с коментари на техните задължения или прерогативи. Но дори и в тези редки моменти на общуване с подчинените си кралят не преставал да се придържа към навика си да говори кратко и неясно, като древен оракул.“

Луи XIV бил прочут с пестеливия си начин на изразяване. Най-забележителната фраза, останала след него, била: „„Държавата, това съм аз!“. Прословутият му израз „Ще видим…“ бил още една от лаконичните му реакции, към които той имал обичая да прибягва независимо от останалите обстоятелства.

Луи обаче не винаги действал по този начин – като млад той се отличавал с дългите разговори, с които благоволявал да удостои своите приближени, и дори се опивал от красноречието си. По-късно се ориентирал към противоположната тактика, гробно мълчание по време на аудиенциите, с което много бързо изкарвал приближените си от равновесие. Защото никой не можел да разбере какво точно е неговото мнение, още повече че не можел да предвижда как ще реагира кралят при различните ситуации. Никой никога не се осмелил да се опита да го измами, като му докладва именно това, което кралят желаел да чуе, по простата причина, че никой не бил наясно какви са скритите предпочитания на монарха. Придворните рапортували чинно пред смълчания Луи и в желанието да му угодят се престаравали дотолкова, че той, без никакво усилие от негова страна, научавал много, по-късно използвал умело тази информация, за да постига целите си.

Към края на дългото си царуване мълчанието на Луи ставало все по-непоносимо за всички в кралския двор. Всъщност именно на това негово качество до известна степен се крепяла легендарната му власт над обитателите на Версай. Не случайно Сен-Симон отбелязва: „Никой не е умеел по-добре от него да цени всяка своя дума, всеки свой жест, дори и най-дребните. Краля-Слънце е знаел как да си придава важност, защото не е имал равен в изкуството да подчертава дистанцията между кралската особа и всички останали, благодарение на пословичната му склонност да пести думите си.“ „За един министър винаги е било много по-опасно да изрече нещо глупаво, отколкото да го извърши.“

„Дръзките слова често причиняват повече зло отколкото спомените за всички злодеяния, извършени от същата личност… Последният херцог Есекс си позволи да заяви пред Нейно величество, че заповедите й били по-усукани дори от корсета й. Не е чудно, че той бе принуден да плати за това с главата си, не толкова заради непокорните си действия, колкото заради безумно дръзките си думи.“

Робърт Деверо, II херцог на Есекс, заедно с бляскавия Робърт или Робин Дъдли (граф Лейчестър), авантюриста Уолтър Рейли и пирата адмирал Френсис Дрейк са сред най-прочутите от многобройните фаворити на кралица Елизабет I. Въпреки шеметния си първоначален възход накрая херцог Есекс завършва на ешафода.

Властта до голяма степен е игра на условности. Когато говорите по-малко, отколкото е необходимо, вие неминуемо ще изглеждате по-внушителен и по-властен, отколкото сте всъщност. Вашето упорито мълчание ще накара околните да се чувстват неудобно. Хората са особени създания, за тях е от особено значение да разберат и да си обяснят всичко, което става наоколо. Или поне да си въобразяват, че разбират и че могат да измислят обяснение за всяко явление в окръжаващия ги свят. Особено са зажаднели да узнаят мислите ви. Ако зорко контролирате всичко, което им разкривате, те няма да успеят да отгатнат вашите намерения или преценки.

Ако се ограничавате само с лаконични отговори и запазвате мълчание през останалото време, те ще се изнервят, ще започнат да пристъпват от крак на крак, ще си позволят допълнителни коментари. С една дума, ще започнат, макар и неволно, да се издават, а така вие ще се сдобиете с безценни сведения за слабите им места. Срещата ще приключи за тях с усещането, че са били изиграни. Когато се приберат по домовете си, първата им грижа ще е да се замислят напрегнато върху малкото думи, които са успели да изкопчат от вас. Това допълнително внимание, посветено на вашите слова, само ще увеличи влиянието ви в обществото.

Да се говори по-малко от необходимото е златно правило не само за крале и държавници. В повечето области от живота вие ще бъдете толкова по-уважаван и ценен, колкото по-малко бърборите и колкото по-загадъчен и задълбочен изглеждате на съвременниците си. Като млад и начинаещ художник Анди Уорхол наивно вярвал, че колкото повече споделя с почитателите си и с журналистите, толкова по-доволни ще останат те. Но за негова огромна изненада всички се настроили срещу него, престанали да се съобразяват с преценките му, не изпълнявали молбите му. Накрая огорченият творец не издържал и споделил с един приятел: „Научих се да постигам повече, като мълча, вместо да приказвам.“

По-късно Анди Уорхол използвал тази стратегия с голям успех. Неговите интервюта все повече заприличвали на опит за диалог с древногръцки оракул. Мълвял само нещо неясно и двусмислено, а интервюиращият се въртял на пети около него, измъчван от неуспешните си опити да проумее какво всъщност иска да му намекне прочутият творец. Уорхол рядко си позволявал да удостоява събеседниците с проникновени авторски коментари за това, което искал да внуши чрез творчеството си. Оставял грижите по многословните интерпретации на другите. Веднъж споменал, че научил този похват от майстора на енигматичните изказвания Марсел Дюшан, друг художник на XX век, който доста рано осъзнал, че колкото по-малко споделя творецът, толкова по-разпалено спорят критиците и ценителите за някоя творба. От което стойността на творбата само се покачвала.

Като се говори по-малко от обичайното, неволно се внушава у околните представа за власт и могъщество. Освен това, колкото по-малко споделяте, толкова се намалява рискът да изтърсите нещо глупаво, дори опасно за живота ви.

През 1825 г. новият руски император Николай I се качил на престола. Веднага избухнал метеж начело с либерално настроените дворяни, жадуващи за модернизирането на страната, която в индустриално отношение сериозно изоставала от Европа, но най-зле било положението с правата на нейните граждани. След бруталното потушаване на бунта (известен като въстанието на декабристите) Николай I заповядал да обесят един от водачите на недоволните,Кондратий Рилеев. В деня, определен за неговата екзекуция, Рилеев гордо се изправил под бесилката, с примка около шията. Подът се разтворил под нозете му, обаче декабристът оживял, понеже въжето се скъсало.

По онова време са вярвали, че това е знак, пратен от провидението и обикновено са подарявали живота на спасения от неминуема смърт. Рилеев, след като се окопитил от шока и се изправил на крака, се провикнал към смаяните зрители: „Виждате ли, в царска Русия нищо не се прави като хората. Дори едно въже за бесене не могат да изплетат!“ Задъхан вестоносец незабавно отнесъл неочакваната новина в Зимния дворец. Раздразнен от нежелания обрат на събитията, Николай I все пак се колебаел дали да не спази традицията и да пощади живота на осъдения. Запитал вестоносеца: „Каза ли той нещо след този знак Божи?“ „Ваше величество, той заяви, че в Русия дори въжета за бесене не могат да плетат…“ „Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да докажем противното!“, сърдито промърморил царят. На следващия ден Рилеев отново бил качен на бесилката, но този път въжето издържало тежестта му.

Научете добре този полезен урок: след като изговорите една дума, нищо не може да я върне обратно. (Казана дума, хвърлен камък!) Внимавайте много какво говорите, обмисляйте всяка своя фраза. Бъдете особено предпазливи със сарказмите, моментната радост, която ще ви достави някоя по-злостна шега, после може да ви коства много, много скъпо.

Припомнете си делфийския оракул. Когато посетителите търсели съвет от него, той си позволявал само няколко загадъчни словосъчетания, които обаче все пак изглеждали много дълбокомислени и важни. Никой никога не посмял да се опълчи срещу предсказанията на оракула, те изглеждали по-силни от живота и от смъртта.

.. Никога не започвайте да мърдате дори устните си и зъбите си, ако не сте уверени, че те се подчиняват напълно на вашата воля. Колкото по-дълго успеете да запазите хладнокръвие, толкова по-скоро другите ще изгубят самоконтрол и ще започнат да говорят. И така ще разберете техните намерения. Ако един владетел не е достатъчно загадъчен, неговите подчинени (министри, придворни и прочие) ще съумеят да му се наложат.“

Отклонения от правилото. Има много случаи, при които не е разумно да мълчите. Мълчанието може да породи недоверие, особено сред вишестоящите. Неясните коментари понякога също могат да ви създадат доста неприятности. Мълчанието е мощно оръжие, но като всички оръжия то трябва да се използва с мярка и само когато е уместно. Има ситуации, когато е по-мъдро да говорите, без да млъквате, дори да се преструвате на глупак, за да изпъкне монархът като много по-мъдър в сравнение с вас. На всеки придворен шут е позволено да бръщолеви какво ли не и никой никога не го заподозира, че той всъщност е много по-умен, отколкото изглежда.

Освен това думите могат да действат като параван за прикритие при всевъзможни измами. Като галите слуха на събеседника е това, което той очаква да чуе, вие го разсейвате, предразполагате, обайвате и дори хипнотизирате. Така ще потиснете подозренията му. Бъбривците ги възприемат по-скоро като леко досадни, но безобидни личности. Тази тактика е точно противоположна на тактиката на потискащото мълчание, прилагана от силните на деня, колкото повече говорите, толкова се показвате като по-слаб и по-слабо интелигентен, с което ще улесните плановете си да измамите жертвата си.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар