„За да разбереш грешките на друг, трябва самия ти да знаеш.“

Взели ли са китайците названия от прабългарите?

От известните 9 годишни названия при прабългарите, всички до едно съвпадат по смисъл и поредност с тези при китайците. Нещо повече, те съвпадат и по време със съответните китайски години. Например, годината (814) на поемане на властта от Омор II (Омуртаг) – кон (таг) е година „кон“ и при китайците. Годината (866), когато княз Борис покръства българите, етх (куче) е година „куче“ и при китайците. Всичко това подкрепя хипотезата, че животинските названия на 12-годишния цикъл при прабългарите е заемка от китайците. Съществуват твърдения (Йордан Вълчев, Петър Добрев) за обратното, че китайците са взели тези названия от пра – прабългарите, живели в средата на бронзовия век. Всъщност, по това време предците на прабългарите са били в състава на най-ранните арийци – пастири, откъснали се от праиндо – европейската общност и устремили се бавно към топлия юг – бъдещата Согдиана, Балх и Бхарата (Индия). И те също едва ли са орали през февруари и едва ли са виждали маймуни и дракони, както древните китайци.
Названието за КОН в прабългарския календар би трябвало да е сигурен етнически белег. Малко вероятно е прабългарите да са си харесали чужд термин за него в своя календар, защото конят е основно животно при тях, а и те би трябвало да са го опитомили. Дали е така?
а) Според Омелян Притсак, подкрепен от М. Москов, терминът за кон е ИМЕНШЕГОР.
б) Според Йордан Вълчев той е ТЕКУ / ТАГ. П .Добрев също приема, че названието е ТЕКУ, но после е сменено на ИМЕНШЕГОР от рода Уокил.
в) Ж. Войников конструира думата ИМЕН с угро-фински произход, пред положително „кон“, понеже титлата ИМНИК означава „началник на кавалерията – член на Съвета на шестимата велики боилади „).
На унгарски mén, марийски imnе, фински hevonen – кон.
г) Най-старите български изследователи посочват МОРИН – (на монголски „кон“). Това е отхвърлено, неаргументирано предположение.
д) Проблемът е объркан допълнително с това, че много от специалистите възприемат термина ТЕКУ не като „кон“, а като „овца, козел, овен, пръч“. Някои го разглеждат като алтайски (Ив. Добрев), други (Ж. Войников) като източно ирански (таджикски takka, вахански tugh, пущунски ttakah – планински козел, персийски takeh, tooshtar – пръч).
Днес проблемът остава открит и не може да се реши единствено от средствата на сравнителната лингвистика.
Освен с точни хронологични съвпадения, П. Добрев подкрепя тезата, че ТЕКУ – ТАГ означава „кон“ и с памирските думи TAY, TAYAK – кон и авестийско – санскритския корен TAK – препускам с кон. Йордан Вълчев твърди, че при българите „тагър, такър“ означава „бърз кон“-наследство от календарното „таг“.
Като допълнителна подпора на тази теза можем да добавим и българските диалектни думи от Тракия и Македония „тайче“ – малко мъжко конче, жребче [Колю Севов. “Огнището“. Роман. София. 1982. Диалектни думи от Източните Родопи; Захари Стоянов. Записки по българските въстания. Изд. Класика. София. 1996; Диалектни думи от село Бяло поле, Старозагорско]; българския израз „тъгъдък-тъгъдък“ – препускам на кон, фамилното име „Такучев“ – вероятно производно от не засвидетелстваното „такучий“ – коняр и надписа „меченоша тагчи“ върху златен пръстен от [Попконстантинов, Крон. 1994: 132] с вероятния антропоним „тагчи“ – такучий, коняр. В келтските езици „таги“ е кон (Ж. Войников – лично съобщение), а най-древното название на породата коне в Централна Азия е „таки“ [Серж Мете. История на албанците. От илирите до независимостта на Косово. Изд. Рива. превод от френски – Нина Венова. 2007. с. 91].
Това вероятно е названието на коня при някои древни прото индоевропейски народи от този район (афанасиевци- протоиндоиранци), които за пръв път в човешката история са опитомили дивия кон (коня на Пржевалски). В заключение, ТЕКУ-ТАЙ-ТАГИ-ТАКИ-ТАГ-ТАЙЧЕ може да са варианти на основното название за кон в най-древния индо – европейски езиков пласт от епохата на опитомяване на коня. Изглежда разумно да се очаква, че тази дума е ирадиирала в много посоки и се е променила в названия на други домашни животни при по-сетнешните народи, заселили се в района на Централна и Средна Азия, което обяснява посоченото етимологично объркване.