// Вие четете...

Морал и Православие

Вартоломеевата нощ – демонски деяния.

„Дяволът умее да се крие в сянката на кръстовете.“

Римската политика винаги се е стремяла под външното изповядване на почитание към Библията да я държи заключена на непознат език и скрита от народа. Под управлението на Рим свидетелите пророкуваха “облечени във вретища”. Но друга сила – звярът, който излиза от бездната – трябваше да се издигне, за да обяви открита война на Божието слово.

“Големият град”, на чиито улици лежаха мъртвите тела на убитите свидетели, “духовно се нарича… Египет”. От всички нации, представени в библейската история, най-дръзко Египет отричаше съществуването на живия Бог и се съпротивляваше на Неговите заповеди. Няма монарх, който да е дръзвал както царят на Египет открито и арогантно да се разбунтува срещу авторитета на Небето. Когато му бе занесена чрез Мойсей вестта в името на Господа, фараонът гордо отговори: “Кой е Йехова, та да послушам гласа Му и да пусна Израиля? Не познавам Йехова и затова няма да пусна Израиля!”. Това е атеизмът; и нацията, представена чрез Египет, щеше да издигне глас на подобно отричане на живия Бог и щеше да прояви същия дух на неверие и предизвикателство.

“Големият град” е сравнен “духовно” със Содом. Покварата на Содом в нарушаването на Божия закон се изявяваше най-вече в неморалност. Тя щеше да бъде преобладаващата черта на нацията, довеждаща до изпълнението на подробностите от пророчеството.

Според думите на пророка малко преди 1798 г. една сила със сатанински произход и характер щеше да се издигне, за да поведе война срещу Библията. И така в страната, където свидетелството на двамата Божии свидетели щеше да бъде смълчано, щеше да се прояви атеизмът на фараона и безнравствеността на Содом.

Това пророчество получи точно и поразително изпълнение в историята на Франция. По време на революцията от 1793 г. “светът за първи път чу как едно законодателно събрание от мъже, родени и възпитани в цивилизация и претендиращи да управляват една от най-изтънчените европейски нации, издигнаха гласа си, за да отрекат най-тържествената истина, приемана от душата на човек, и да отхвърлят единодушно вярата и поклонението на Божеството.”.

“Франция е единствената нация в света, за която достоверният източник свидетелства, че е вдигнала ръка в открит бунт срещу Създателя на Вселената. Винаги е имало и продължава да има много богохулници, много неверници в Англия, Германия, Испания и другаде. Но в световната история Франция е единствената държава, обявила на свое законодателно събрание с декрет, че няма Бог. Населението на столицата й, както и твърде много хора от другаде – и мъже, и жени, са приели вестта възторжено, танцувайки и пеейки от радост.”

Франция изяви също така и характерните черти, с които се отличаваше Содом. По време на Революцията се стигна до моралното падение и покварата, довели до разрушаването на градовете от долината. И историкът представя безбожието и безнравствеността във Франция свързани, както е дадено в пророчеството: “В ограничена връзка със законите срещу религията бе и законът, свеждащ брачната връзка – най-свещеното съединение на човешките същества и чиято трайност допринася най-много за заздравяване на обществото – до обикновен граждански договор с временен характер, който всеки две личности биха могли да сключат или да развалят, когато си пожелаят… Ако демоните се заемеха да изобретят начин за най-ефикасно унищожаване на всичко почтено, благодатно и трайно в домашния живот и в същото време да постигнат сигурността, че вредата, която са си поставили за цел да нанесат, ще се предава от поколение на поколение, едва ли биха измислили нещо по-действено от упадъка на брака … Софи Арну, артистка, прочута с духовитите си изрази, описа християнския брак като “тайнство на блудството”.

“Гдето и… Господ биде разпнат”. И тази подробност в пророчеството във Франция се изпълни. В никоя друга страна духът на вражда срещу Христос не е бил проявяван по такъв поразителен начин. В никоя друга страна истината не е срещала по-непримирима и жестока опозиция. В лицето на преследваните ученици, изповядващи евангелието, Франция разпъна Христос.

Столетие след столетие се бе проливала кръвта на светиите. Докато за “Божиите заповеди и… свидетелството за Исуса” валденсите жертваха живота си по планините на Пиемонт, подобно свидетелство за истината се даваше и от техните братя албигойци във Франция. В дните на Реформацията нейните ученици биваха умъртвявани при най-жестоки мъчения. Цар и благородници, жени от благородно потекло и нежни момичета се забавляваха, наблюдавайки агонията на мъчениците за Исус. Храбрите хугеноти, борещи се за най-светите за човешкото сърце права, проливаха кръвта си по много скъпо извоювани полета. Протестантите биваха смятани за хора извън закона, бяха преследвани като диви зверове, за главите им се даваха награди.

“Църквата в пустинята” – това бяха малкото останали живи потомци на древните християни. Те все още живееха във Франция през осемнадесети век, криеха се из планините на юг и продължаваха да съхраняват вярата на бащите си. Когато се осмеляваха нощем да се събират по планинските склонове или в запустели места, биваха преследвани от жестоки хора и отвличани за доживотно робство в галериите. Най-чистите, най-благородните и фини и най-образованите французи бяха оковавани сред разбойници и убийци в страшни мъчения. Други имаха по-милостива участ, биваха застрелвани хладнокръвно и така, невъоръжени и безпомощни, падаха на колене в молитва.

Стотици възрастни мъже, беззащитни жени и невинни дечица намираха смъртта си на местата за събиране. При преминаване на планините и горите, където бяха свикнали да се срещат, съвсем не беше изненадващо да се намерят “на всеки четири крачки мъртви тела, пронизани от меч, и трупове, висящи по дърветата”. Тяхната страна, опустошена от меча, брадвата и кладата “бе превърната в обширна, печална пустиня”. Тези жестокости се вършеха… не в някой тъмен ъгъл, а в блестящия век на Луи ХIV. Тогава се развиваше науката, процъфтяваше литературата, а дворцовите и столичните богослови бяха учени и красноречиви мъже, повлияни до голяма степен от даровете на смирението и благодатта”.

Но най-черното от черния списък на престъпленията, най-ужасяващото от всички демонски деяния на всички ужасни векове бе Вартоломеевата нощ. Светът все още потреперва от ужас пред сцените на тази подла и жестока сеч. Кралят на Франция, подтикван от римските свещеници и прелати, даде съгласието си за това ужасно деяние. Голямата камбана на палата заби през нощта на умряло и това бе сигналът за клането. Хиляди протестанти, спокойно спящи в домовете си, разчитайки на кралската честна дума, бяха измъкнати без предупреждение и хладнокръвно избити.

Както Христос бе невидимият Водител на Своя народ от египетско робство, така и Сатана бе невидимият водител на своите поданици в това потресаващо дело за умножаване на мъчениците. Клането продължи в Париж седем дни, като първите три бе с невъобразима ярост. И не се ограничи само в града, а по изричната заповед на краля се разпространи из всички провинции и градове, където можеше да се намерят протестанти. Не се гледаше нито на възраст, нито на пол. Не бяха пощадени както невинните бебета, така и побелелите глави. Благородник и селянин, стар и млад, майка и дете – всички биваха съсичани наред. Два месеца продължи касапницата по цяла Франция. Седемдесет хиляди – цветът на нацията – загинаха.

“Когато вестта за клането достигна до Рим, ликуването сред духовенството бе безгранично. Кардиналът на Лотарингия награди вестителя с хиляда крони; оръдието на Свети Анджело даде радостен залп; а камбаните биеха от всеки църковен купол; огньове превърнаха нощта в ден; а Григорий ХIII, придружен от кардинали и други църковни сановници, направи дълга процесия до църквата Свети Луи, където кардиналът на Лотарингия изпя едно Те Deum… Изработен бе медал за възпоменание на клането, а във Ватикана все още могат да се видят три фрески от Вазарий, описващи атаката срещу адмирала, краля, който планира в съвета заговора за клането, и самото клане. Григорий изпрати на Карл Златната роза, а четири месеца след клането… слушаше със задоволство проповедта на един френски свещеник…, който говореше за “оня ден, изпълнен с такова щастие и радост, когато пресветият отец получил новината и тържествено отишъл да благодари на Бога и на Св. Луи”.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар