„Хората на драго сърце вярват в това, което желаят.“

“И отвори се Божият храм, който е на небето, и видя се в храма ковчегът на Божия завет”. Ковчегът на Божия завет се намира в Светая Светих – второто отделение на светилището. В службата на земния храм, провеждаща се по “образ и сянка на небесните неща”, това отделение се отваряше само на Великия умилостивителен ден за очистване на светилището. Ето защо през 1844 г. известието, че Божият храм на небето е отворен и се вижда ковчегът на Неговия завет, посочва отварянето на Светая Светих на небесното светилище, когато Христос влиза там, за да извърши заключителното дело на изкуплението. Последвалите с вяра своя велик Първосвещеник, започнал службата Си в Светая Светих, видяха ковчега на Неговия завет. Като разучиха въпроса за светилището, разбраха промяната на службата на Спасителя и видяха, че сега Той служи пред Божия ковчег, застъпвайки се с кръвта Си за грешниците.

В ковчега в земното светилище се намираха двете каменни плочи, на които бяха записани предписанията на Божия закон. Той беше просто място за съхраняване на плочите на закона, а присъствието на Божествените предписания му придаваше стойност и святост. Когато Божият храм на небето се отвори, видя се ковчегът на Неговия завет. Вътре в Светая Светих на небесното светилище се пази свято Божественият закон – законът, изговорен от самия Бог сред гръмотевиците на Синай и написан със собствения Му пръст на каменните плочи.

Божият закон в небесното светилище е великият оригинал, точното копие на предписанията, записани върху каменните плочи и отбелязани от Мойсей в Петокнижието. Онези, които можаха да схванат този важен въпрос, разбраха и светия, непроменим характер на Божествения закон. Разбраха както никога дотогава силата на думите на Спасителя: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине…”. Тъй като Божият закон е откровение на Неговата воля, копие на Неговия характер, той трябва да пребъдва вечно “на небето” като верен свидетел. Нито една заповед не е анулирана; нито точка, нито дори чертичка от закона не е променена. Псалмистът казва: “Господи, Твоето слово е утвърдено на небето довека”. “Всичките Му заповеди са непоколебими, утвърдени са до вечни векове”.

В самото сърце на Декалога – Десетте заповеди, се намира четвъртата заповед, така както бе оповестена първоначално: “Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти. Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети”.

Божият Дух повлия на сърцата на онези, които изучаваха Неговото Слово. Те се убедиха, че несъзнателно са престъпвали това предписание, като са пренебрегвали почивния ден на Твореца. Започнаха да проверяват основанията за почитането на първия ден от седмицата вместо деня, осветен от Бога. Не можаха да намерят никакви доказателства от Свещеното писание, че четвъртата заповед е била премахната или че съботният ден е бил променен. Благословението, освещавало още отначало седмия ден, никога не е било отнемано. Искрено бяха търсили да разберат Божията воля, за да я изпълняват. А сега, като се видяха престъпници спрямо Неговия закон, скръб изпълни сърцата им и те доказаха верността си към Бога, като започнаха свято да пазят съботата.

Бяха направени много сериозни усилия, за да се събори тяхната вяра. Всеки можеше да види, че ако земното светилище е било само отпечатък, образ или образец на небесното, то и законът, съхраняван в земния ковчег, е точно копие на закона в небесния ковчег; и че приемането на истината за небесното светилище включваше и признаването на изискванията на Божия закон, а заедно с това от четвъртата заповед и задължителността на съботата. Тук се криеше тайната на жестокото и решително противопоставяне срещу хармоничното обяснение от писанията, разкриващо службата на Христос в небесното светилище. Някои хора се опитваха да затворят отворената от Бога врата и да я отворят, след като вече е затворена от Него. Но “Който отваря и никой няма да затваря, и затваря и никой не отваря” бе заявил: “…Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори”. Христос бе отворил вратата, или бе започнал службата в Светая Светих. Светлина се излъчваше от тази врата и четвъртата заповед бе показана като част от съхранявания в небесното светилище закон. Човек не можеше да премахне установеното от Бога.

Приелите светлината относно застъпническата служба на Христос и вечната валидност на Божия закон откриха, че това бяха истините, посочени в Откр. 14 глава. Вестите от тази глава съдържат едно тройно предупреждение, което трябва да приготви жителите на земята за второто идване на Господа. Съобщението: “…настана часът, когато Той ще съди” посочва заключителното дело на Христовата служба за спасението на хората. То оповестява истината, която трябва да бъде прогласена преди, малко преди и до момента, когато посредническата служба на Спасителя ще престане и Той ще се завърне на Земята, за да вземе Своя народ при Себе Си. Съдът, започващ от 1844 г., трябва да продължи, докато бъдат разгледани и решени случаите на всички живи и мъртви. Следователно ще продължи до края на благодатното време. За да бъдат хората приготвени да устоят на съда, вестта им заповядва: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава… и поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори”. Резултатът от приемането на вестта е показан чрез думите: “Тук са тези, които пазят заповедите Божии и вярата Исусова”. За да бъдат хората приготвени за съда, необходимо е да пазят Божия закон. Той ще бъде образецът или мерилото за оценяване на характера в съда. Апостол Павел заявява: “…които са съгрешили под закон, под закона ще бъдат съдени… в деня, когато Бог чрез Исуса Христа ще съди тайните дела на човеците…”, и добавя, че “законоизпълнителите ще бъдат оправдани”. Вярата е жизнено важна при пазенето на Божия закон, защото “без вяра не е възможно да се угоди Богу”. “А всичко, което не става от убеждение, е грях”.

Чрез първия ангел хората са призовани да се боят от Бога, да Му отдават слава и да Му се покланят като на Творец на небето и земята. За да изпълнят това, трябва да бъдат послушни на Неговия закон. Мъдрецът казва: “Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека”. Никакво богослужение не може да задоволи Бога, ако няма послушание на Неговите заповеди “…защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди.” “Който отклонява ухото си от слушане закона, на такъв самата му молитва е мерзост”.

Задължението да се покланяме на Бога се основава на факта, че Той е Творецът, Комуто съществата дължат живота си. И навсякъде в Библията, където Неговите изисквания за почит и поклонение са представени по-големи, от изискванията към езическите богове, там винаги се цитира доказателство за творческата Му мощ. “Защото всичките богове на племената са нищожества, а Йехова е направил небесата”. “И тъй, на кого ще ме уподобите, та да му бъда равен? – казва Светият. Дигнете очите си нагоре, та вижте кой е създал тия светила…” “Защото така казва Господ, Който сътвори небето, Тоя Бог, Който създаде земята, направи я и я утвърди; …Аз Съм Господ и няма друг”. Псалмистът казва: “Познайте, че Господ е Бог; Той ни е направил и ние сме Негови.” “Дойдете да се поклоним и да припаднем, да коленичим пред Господа, нашия Създател”. И светите същества, които се покланят на Бога в небето, заявяват като причина за поклонението, което Му дължат следното: “Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила, защото Ти си създал всичко…”.

В Откр. 14 гл. хората са поканени да се поклонят на Твореца. Пророчеството ни представя една група хора, които подтикнати от тройната вест пазят Божиите заповеди. Една от тези заповеди посочва пряко Бога като Творец. Четвъртата заповед заявява: “…седмия ден… е събота на Господа твоя Бог…, защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети”. По-нататък Господ казва за съботата, че тя е “знак…, за да познаете, че Аз Господ съм ваш Бог”. И даденото основание за това е: “Защото в шест дена направи Господ небето и земята, а на седмия ден си почина и се успокои”.

“Важността на съботата като паметник на сътворението се състои в това, че тя постоянно представя пред погледа ни истинската причина, поради която дължим поклонение на Бога” – защото Той е Творецът, а ние сме Неговите творения. “Следователно съботата лежи в самите основи на Божественото поклонение, защото ни учи на великата истина по най-поразяващ начин и никоя друга наредба не прави това. Истинската причина за поклонение на Бога не само в седмия ден, но и за всяко поклонение и богослужение, се открива в различието между Твореца и Неговите творения. Този велик факт никога не може да остарее или да стане старомоден и не трябва да се забравя никога” Точно за да бъде истината винаги в съзнанието на човека, Бог установи съботата в Едем и докогато фактът, че Той е наш Творец, продължава да бъде основание, за да Му се покланяме, дотогава и съботата ще продължава да бъде негов знак и спомен. Ако тя беше спазвана от всички хора, мислите и чувствата им щяха да бъдат насочени към Твореца – обект на поклонение и почит, и нямаше да съществува нито един идолопоклонник, атеист или невярващ. Пазенето на съботата е знак на вярност към истинския Бог, Който “направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях”. От това следва, че вестта, заповядваща на хората да се покланят на Бога и да пазят Неговите заповеди, ще изисква от тях специално спазването на четвъртата заповед.