„За разбит кораб попътен вятър няма.“

Великия северен морски път. Информацията за съществуването на маршрута достигнала до западноевропейските търговски кръгове. Още по време на преговорите за сключване на Столбовския мир, шведските пълномощници разпитвали руските посланици, „колко е от Московската държава до Сибир“. Англичаните и холандците мечтаели да открият северния път от Европа до Китай, Япония и Индия, вместо да преминават по по-дългия път през Атлантическия и Индийския океан до южните и източните брегове на Азия. Теоретично северният път на изток бил най-краткият и следователно най-печеливш, но на практика този път, овладян едва в наше време, бил недостъпен за търговските кораби на Западна Европа.

Всички географски открития в Сибир са били направени от смели руски моряци. Още през 1610 г. руските индустриалци в Мангазея направили важно откритие: Кондрати Курочкин от Двина, заедно с търговци, дошли от Северна Двина, направил морска експедиция от зимната хижа Туруханск (Туруханск) в устието на Енисей, „и как реката и морето били изчистени … и те напуснали Енисей в открито море.“ По този начин било доказано, че Енисей се влива в „Студеното“ море, че има достъп до устието на Енисей, че „големи кораби от морето в Енисей преминават трудно“.

Полярните походи били изключително опасни и често завършвали с гибелта на смелите руски моряци. За неизвестни пътешественици разказва забележителна находка, направена на източните брегове на полуостров Таймир от съветски моряци през 1940 г. Тук били намерени останки от предмети, принадлежащи на зимуващи руснаци, претърпели крушение в залива Симса. За това, че тези зимуващи „са минали по море, а не по суша, неопровержимо се доказва не само от останките на разрушен кораб и железен блок от платното, но и от останките на най-малко шест специални морски инструменти“.

От средата на 17 век руските кораби започват да се появяват в източната част на Северния ледовит океан. От устието на Лена те отивали по море на запад и след „ден на парусно плаване“ стигали до река Оленек. По нататък руските кораби от три до пет дни достигали до устието на Яна. Главно препятствие по пътя на смелите мореплаватели било натрупванията на леда, сред които корабите трудно си пробивали път, притиснати до брега от морските ветрове.

След построяването на три укрепени зимни квартала на река Колима, експедициите на изток по бреговете на Северния ледовит океан зачестили. През 1648 г. експедиция, състояща се от шест кочи, отплавали от устието на Колима. Три кораба стигнали до голям Чукотски нос, сега известен като нос Дежньев, носещ името на Семьон Дежньев, началник на един от кочите, открил пролива между Азия и Америка. Експедицията заобиколила най-крайната източна част на Азия и достигнала до река Анадир. По този начин била доказана възможността за преминаване от Северния ледовит океан към Тихия океан. Контурите на Великия северен морски път около бреговете на Азия били очертани още през 17 век от смелите руски мореплаватели.

Битки за бреговете на Черно и Азовско море. През XVI-XVII век руските и украинските селища почти плътно се доближили до бреговете на Черно и Азовско море. Запорожските казаци се заселили на един от днепровските острови (Хортица), в непосредствена близост до турските крепости, разположени в устията на Днепър и Буг. Донски казашки села вече в края на 16 век се основавали на долното течение на Дон, също в непосредствена близост до турската крепост Азов.

Борбата с Кримското ханство и Турция за северното Черноморие била исторически неизбежна за Русия. Тя била предизвикана преди всичко от необходимостта да бъдат защитени граничните руски земи от нападенията на турци и татари.

В тази борба на руския и украинския народ огромна роля изиграли донските и запорожските казаци. Класовото потисничество предизвикало масово изселване на селяните в долното течение на Днепър и Дон. Там се образували запорожското и донското казачество. Казаците воювали непрекъснато срещу кримските татари и турци и те не се ограничавали само до отбраната, а сами извършвали ответни нападения на Крим и на турското черноморско крайбрежие. По време на тези походи те се доказали като опитни моряци.

Черно море през 16 век се превърнало в арена на чести морски битки между малки казашки кораби и големите кораби от турския флот. Казашките походи до бреговете на Турция изцяло подкопавали военната мощ на турците, нанасяйки решаващ удар по съществуващия по това време мит за тяхната непобедимост.

Подвизите на казаците в морето изумявали със своята смелост, а техните походи – с цялостна подготовка. За тези морски походи казаците строели специални кораби („чайки“), дълги до 20 м, широки от 3 до 4 м, с газене 50-60 см. Тези кораби били оборудвани с два руля: на кърмата и на носа. Всеки от тях имал мачта, на която при хубаво време и при благоприятен вятър платното било вдигано; в обичайно време „чайките“ се движели на гребла, за които от всяка страна седели от 10 до 15 гребци. Към бордовете били привързвани връзки от тръстика, поддържащи казашките „чайки“ на повърхността на водата, дори ако били пълни с вода. Припасите се държали в бъчви. В далечни морски походи се събирали от 80 до 100 казашки „чайки“. Всеки кораб бил оборудван с 4 или 6 малокалибрени оръдия (фалконети) и имал екипаж от 50-70 души; всеки казак имал по две пушки и сабя. Такава ескадра представлявала страховита сила, още повече, казаците обикновено нападали внезапно, не давайки на противника възможност да съсредоточи своите силите.

Казашкият флот се спускал по Днепър до устието на реката. Най отпред плавал кораба на атамана с флаг на мачтата, а зад него се подреждали останалите „чайки“: продължавал напред, последван от останалите „чайки“: знаейки, че турските галери внимателно пазят устието на Днепър, казаците скривали корабите си в речните канали сред тръстиките, чакайки тъмни нощи. Често пробивът на казашкия флот не оставал незабелязан от турците, които успявали да съобщят в Константинопол за заплашителната опасност. Веднага тревогата се разнасяла по бреговете на Черно море, но казаците се появявали внезапно там, където не ги очаквали. В морето се разгръщали битки между казаците и турските флотилии.

Успешните набези на запорожските и донските казаци показали възможността за успешно използване на речните пътища за нападение на татарски и турски градове. Освен това по това време това било единственият способ да се нанесе удар по кримските татари на тяхна територия, тъй като Крим бил надеждно защитен от север от трудно преодолимите черноморски степи и морски заливи.

Походът до Крим през 1556 г. принадлежи към забележителните военни събития от 16 век. Основните руски сили се придвижвали от Путивл към Днепър под командването на представителя на московското правителство на Ржевски. На Днепър към казаците на Ржевски се присъединили 300 украински казаци от Канев. Корабите за похода са били построени на приток на Днепър – река Псел. Предния пункт на кримските татари на Днепър – Ислям-Кермен – се оказал изоставен от татарите. Завземайки го, руският отряд отишъл по-нататък, към Очаков, прикривайки изхода от Днепър и Буг към Черно море. Тук Ржевски постигнал голям успех, побеждавайки отряд от татари и турци и превзел предградието на Очаков („крепост“). Походът на Ржевски показал слабостта на турско-татарската отбрана на Днепър, а оттам и уязвимостта на черноморското крайбрежие на Крим и Турция.

Смелите действия на Ржевски били продължени през 1559 г. Този път Днепърският отряд бил командван от Даниил Адашев. С отряд от 8 000 души той се спуснал на лодки по Днепър до Очаков, близо до който пленил два турски кораба. След като слезли на северния бряг на Крим, на 15 километра от Перекоп, руските войски опустошили татарските села и се завърнали благополучно. Ханът ги преследвал с не големи сили, „а много хора не бързали да се присъединят към него“.

Значението на похода на Адашев като първото успешно нападение на руснаци от морето към Крим се оценява от руския летописец, който разказва за това събитие: „най-вече от самото начало, както стана и Кримската юрта, и както на този Корсунски остров (т.е. Крим) безбожните бусормани въдворили се в тези нечестиви жилища руската сабя почервенели от кръв не е бивало по цялото време.“ За първи път войната била пренесена на територията на самата кримска орда, която преди това безнаказано грабила руски и украински земи.

От това време започват казашките походи към Черно море. През 1589 г. казашките „чайки“ под командването на атаман Калуга се спускали по Днепър и се насочвали към бреговете на Крим. Казаците взели на море турски кораб и през нощта нападнали град Козлов (днес Евпатория). През 1606 г. запорожските казаци превзели 10 турски галери в морето с всичките им запаси и нападнали Варна. През есента на 1608 г. казаците превзели Перекоп, а на следващата година 16 „чайки“ се появили в дунавските ръкави.

Казашките походи станали още по-страшни за турците след като казаците започнали да ги провеждат заедно с донските казаци. Тогава се видяло, че мощният турски флот вече не е в състояние да защити бреговете на Крим и Мала Азия. Най-важните черноморски пристанища – Кафа (Феодосия), Трапезонд и Синоп – станали обекти на нападения от казаците; казашките „чайки“ се появили дори под стените на Константинопол.