„По-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш.“

Милан Асадуров разказва. На другия ден, 18 ноември 1981 г., се отправяме на север, а после на изток, за да опишем полегата дъга и да пристигнем в Каварна, следващия пункт от нашата експедиция по българските фарове.

Макар че се движим от север на юг, а през 1884 г. Иречек е посетил Българското Черноморие точно в обратната посока, отново се изкушавам да цитирам неговите впечатления от района: „Морският бряг от Варна до Калиакра се дели на две части. Най-напред започва от градските лозя праволинеен, с гъста гора покрит, към морето стръмно наклонен гребен, около 4 ч. дълъг и 300 метра висок, с главна посока от югозапад към север-североизток.

При село Екрене тази верига затваря долината на Батовска река, около 3 километра широка и пред устието изпълнена с блатлива кория. Оттук брегът се обръща на изток с малка, във вътрешността врязана дъга и се състои на 5 ч. път от високи, повечето белезникави скали, над които горе се простира равната степ на широката Добруджа.

Добър достъп до тази тераса долу към морето се намира само на две места – там, където са разположени градовете Балчик и Каварна. Скалистите спускове се свършват наглед при нос Калиакра, зад който брегът завива на север. По този начин между гористите върхове на западната страна и скалистите брегове на северната страна е затворен заливът, който при Балчик има пристанище, добре прикрито от крайбрежните скали пред северните ветрове.“

Днешният град е разположен горе на платото на 3 км от морето, а пристанището е в живописен залив, обграден на север от Чаирбурун, а на юг от острия Чиракман баир. На него някога е бил разположен древният град Бизоне. Археологическите проучвания показват, че в началото тук е имало малко скитско селище, което някъде около V век пр. Хр. станало гръцка колония. През ранната елинистична епоха Бизоне търгувал оживено по море, но развитието му било прекъснато в I век пр. Хр., когато по време на земетресение част от Чиракмана и почти целият град били погълнати от морето. По-късно градът бил възстановен и последователно влизал в границите на Римската империя, Византия и България, когато отново достигнал своя разцвет под името Карвуна и цялата област наоколо се наричала Карвунска хора.

По време на подводните археологически проучвания през 1961 и 1962 г. в пространството, където е бил разположен древният Бизоне, бяха открити два пристана: един откъм запад, по всяка вероятност от византийската епоха, и друг – югоизточен – от античната епоха.

Като имаме пред вид тяхното местоположение, бихме могли да предположим, че „пристанищният огън“ е бил пален на Чиракмана. Ще припомня, че пръв Иречек изказва това предположение, като изхожда от факта, че куманското чирак означава светлина, а чираклък — свещник.

По-късно при сондажни работи подводната инженерна група от Варна откри пред Зелени нос (Чаирбурун) дялани блокове. Подводната археологическа експедиция през 1969 г. разкри там вълноломна стена, която е била дълга около 150 м и широка около 25 м. Тя била издигната на солидна скална основа с големи, грубо одялани блокове и заедно със силно издадения нос Чиракман е ограждала доста голяма акватория, във вътрешността на която очевидно е било разположено оживено пристанище.

През епохата на османското владичество Каварна запада, постепенно изчезват следите от миналия разцвет и навярно поради това досега не е открит фактологически материал за „пристанищните огньове“ на оживения някога морски град. След Освобождението Каварна остава настрани от железопътната мрежа на България и това предопределя развитието на града. Той вече няма онова значение, което е имал в епохата на гръцката колонизация и по времето на добруджанските владетели Балик, Добротица и Иванко.

През 1947 г. на 20 м източно от пристана в Каварна, между пристана и митническия пост е бетонирана в земята желязна релса, висока 6 м, на горния край на която е закрепен един фенер с лещи. В него е поставен друг ветроупорен фенер с фитил, горящ с двойно рафиниран петрол. На релсата има стълба от железни пръчки през 30 см и тя е боядисана в бяло и черно – 30 см бяло и 30 см – черно. Това съоръжение е пуснато в експлоатация на 1 септември 1947 г.

Днешното фарово съоръжение в основанието на каварненския пристан (43°25′ с.ш. и 28°21′ и.д.) е поставено през 1955 г. То представлява бяла, метална, решетъчна кула с черна основа, на която е монтирана кръгова оптика М-300. Тя излъчва бяла затъмняваща се светлина с периодичност 5 с (светлина — 2,5 с и затъмнение — 2,5 с). През 1956 г. на края на пристана върху черен метален стълб била издигната постоянна червена светлина, но по-късно (през 1978 г.) това съоръжение било премахнато.

Щом Ангел привършва снимането, продължаваме нашето пътуване. На излизане от Каварна се отклоняваме по крайбрежния път, за да видим новите навигационни знаци при Божурец и Тузлата, поставени през 1970 г. Те се издигат съответно на 158 и 200,8 м надморска височина и са от същия тип, както на нос Крапец, но засега не са светещи. Брегът наоколо е много живописен. По него все още личат следите от „възстановяването“ на древната българска столица Фанагория. Докато снимаха филма „Хан Аспарух“, тя беше пресъздадена на това място.

Балчик. Обичам този град, не само защото е най-живописният по Северното Черноморие, а по-скоро заради онова очарование, което излъчват сгушените махали, струпани по стръмния бряг.

В древността горе, на платото, имало тракийско селище. През V в. пр. Хр. тук се заселили йонийски колонисти. Отначало градът се наричал Крунои или Круни, което значи извори (те и досега бликат по доловете в двата края на Балчик), а по-късно го преименували на Дионисополис. Най-големият разцвет на града е през III – II в. пр. Хр. След това той бавно запада, през Средновековието остава в сянката на съседната Карвуна и почва да се съживява едва след Кримската война (1853-1856 г.) покрай търговията с жито. Отначало е построена скеля в морето, а през 1911 г. са поставени основите на пристанището. В сегашния си вид то влиза в експлоатация през 1969 г.

Първото известно ни фарово съоръжение (фарова глава Julius Pintsch) изглежда е поставено през 1945-1946 г. Днес на края на вълнолома (43°24′ с.ш. и 28°10′ и.д.) има сива метална стълба с будка в основата, на която се издига червена проблясваща светлина с периодичност 5,5 с (проблясък – 2,5 с и тъмнина – 3 с).

Обядваме в Балчик и след като толкова време се движехме на изток, сега постепенно се отправяме почти право на юг към Екрене. Любопитно е, че ако пътувахме от Калиакра по море до Каварна, Балчик и Екрене, щяхме да направим три почти еднакви прехода по около 6 мили всеки. Обаче при Екрене на брега могат да излизат само гребни лодки, затова сега пътуваме с кола.