„Днешният ден е ученик на вчерашния.“

Милан Асадуров разказва. Албена, Кранево и Златните пясъци днес са толкова известни, че предпочитам отново да се позова на Иречек, за да разкажа за този район: „На изток от Дишпудак (дн. Осеново – М. А.) се издига северният край на споменатата крайморска верига. На нейния гребен в гората лежат, казват, развалини от много голяма крепост, със стени по три лакти дебели. Жителите на Дишпудак, Екрене и Балчик наричат тези развалини Хачука, но кестеричани (Кестерич или Кестрич по-рано се наричал днешният варненски квартал Виница – М. А.) им казват Кестерич калеси. В основите на върха до морето под градището, на края на делтата на Батовска река, стърчат не многобройните къщички на бедното крайбрежно селце Екрене (287 ж.).

Под името Castri, Castrici тази крепост се споменава във всички италиански морски карти от XIV и XV век. Cranea в тях е отбелязана само веднъж на един портулан от 1408 г.; затова пък се среща няколко пъти във византийски грамоти от XIV век като  на Цариградската патриаршия, в които пък, обратно, липсва Castrici, то се споменава там заедно с друго, съвършено подобно местно име — Гераниа (мн. ч.). Това второто име четем още в старите векове у Плиний, между Одесос и Дионисополис, като жилище на митични джуджета.

В XIV в. навярно Кранеа се е наричало пристанището при морето (сегашното Екрене), а Castrici – крепостта на върха (чието име е запазено в названието на по-нататъшното село Кестерич); Гераниа може би е била онази многоъгълна крепост при Дишпудак.“

Екрене. Поради липса на удобно пристанище около нос Екрене очевидно в древността и средновековието споменатите крепости са имали не толкова търговско значение, свързано с корабоплаването, а най-вече военно стратегическо значение, особено по времето на Втората българска държава, когато били включени в отбранителната система от нос Калиакра до нос Емине на независимите добруджански владетели.

По време на османското владичество районът около нос Екрене бил свърталище на разбойници, а коларският път, който минавал оттук, бил известен като Канлъйол (Кървавият път). Николай Данаилов, единият от двамата фараджии на Екрене, който се интересува много от българската история, ни разказа, че бандити се навъртали тук чак до 30-те години на нашия век.

Фарът на Екрене е построен на 5,5 кабелта SSW от носа (43°19′ с.ш. и 28°04′ и.д.), като светлинният източник е на 94,3 м надморска височина. Строителството започва през 1959 г., а оптиката ЭМВ-930 е доставена на следващата година.

През 1961 г. от високата 14,8 м кула започва да се излъчва бяла групово проблясваща светлина с периодичност 30,6 с, видима на 180° и на далечина 25 мили. Фарът е снабден с дистанционно управление и няколко помещения, които осигуряват нормалната му експлоатация и предоставят добри условия за живот на фаропазачите.

Николай е от една година на фара, но вече е свикнал и се чувствува добре тук. Заедно със своя колега Симеон Стоев работят на две смени. В свободното си време семействата им често идват „на гости“. Според него жените по-трудно свикват с това сравнително отдалечено място.

Най-трудно ми е през лятото – смеейки се, казва той. – Тогава курортният сезон предлага много изкушения наоколо и се разсейвам. Шегувам се, разбира се. Имаме толкова много земеделска работа, че не остава време за друго. А и работата около фара не е малко.

Сериозен проблем тук представлява свлачището. При срутването през 1970 г. фарът се напукал, но за щастие без сериозни последствия. Въпреки това сега геодезистите често го проверяват. Иначе, това модерно съоръжение почти не създава грижи на фаропазачите. Само по време на бурята преди няколко дни се наложило Симеон да дежури цяла нощ на агрегата, защото спрял токът.

Любопитно е, че след Втората световна война за няколко месеца на Златните пясъци също има фар. На 30 м пред морския пограничен пост и на 10 м от брега (43°17′ с.ш. и 28°03′ и.д.) през лятото на 1946 г. е издигната желязна конструкция във вид на пресечена пирамида, висока 8 м, с площадка на горния край, боядисана бяло. На площадката върху масичка е монтирана съветска фарова оптика К-130, работеща на ацетилен, която от 7 октомври 1946 г. започва да излъчва бяла проблясваща светлина.

На 1 януари 1948 г. обаче фарът на Златни пясъци (Узун кум) спира да работи, тъй като при изтеглянето на Съветския хидрографен участък от Варна, руснаците си прибират фаровата глава, която е тяхна.

Късно следобед тръгваме за Варна. На Екрене завърши първият етап от нашата експедиция по българските фарове. Обиколката на Варненския залив оставяме за пролетта.

Евксиноград. На 23 април 1982 г. със съдействието на ръководството на Пристанище Варна отплаваме с катера „Нереида 2″ да огледаме и заснемем фаровете във Варненския залив.

Заливът при Евксиноград е сравнително добро убежище за малки плавателни съдове, но поради голямата му близост с варненското пристанище навярно той винаги е бил в сянката му. Не можах да открия данни за търговско корабоплаване в този залив през античната епоха. През Средновековието по време на разцвета на независимото Карвунско княжество на нос Св. Димитър се намирала крепост, която заедно с крепостта на нос Галата пазела входа на Варненския залив от морски набези. Най-ранните сведения за корабоплавателни прояви са от 1786 г., когато австрийският офицер Венцел фон Броняр посещава Варна. Според него и пристанището при днешния Евксиноград приемало малки кораби по това време.

Това име районът получава след Освобождението. „Княз Александър I (Батенберг) обичаше да живее във Варна – пише Иречек – и на мястото на някогашните манастирчета „Св. Константин“ и „Св. Димитър“, около един час на североизток от Варна, захвана да гради над морския бряг хубав летен дворец, наречен Сандрово (от Сандро, итал. Alessandro), който, мисля, се довърши в 1885 г.“ Под линия той уточнява, че на 27 юли 1893 г. княз Фердинанд преименувал двореца на Евксиноград по желание на княгинята.

През 1903 г. т. нар. „Безименно акционерно дружество за направа на Варненското пристанище“, за което ще стане дума по-нататък, сключва договор с държавата за построяването и на евксиноградското пристанище. Според този договор трябвало да бъде изграден 60-метров вълнолом. През 1907 г. се сключва нов договор, който предвижда вълноломната стена да се удължи с още 60 метра. Работата по евксиноградското пристанище завършва през 1910 г. Скоро след това на западния край на вълноломната стена (43°13′ с.ш. и 27°59′ и.д.) е поставен автоматичен фар. Бялата кръгла каменна кула е висока 15,9 м, като постоянната светлина се издига на 18,5 м над морското равнище и е видима на 6 мили.

До 15 май 1947 г. светлината на Евксиноградския фар е бяла и постоянна с видимост 4 мили. След тази дата се поставя червен глобус на електрическата крушка, за да се различава от светлините на вилите по брега около двореца.

Фарът на Евксиноград има значение само за малките плавателни съдове, които плават близо до брега. Нашият катер завива и се отправя към дъното на големия залив.