„Този, който позори родината си, предизвиква отвращение.“

Българският национален въпрос възниква след Берлинския конгрес през 1878 г., който разкъсва Санстефанска България и разделя българските земи на различни територии.

Разрешаването на българския национален въпрос – стремежът за обединение на разпокъсаните от Берлинския договор (1878 г.) български земи – е централна цел на българската външна политика и обществено-политически живот от Освобождението до средата на XX век. Този сложен процес преминава през три основни направления: дипломатически стъпки, революционни борби и военни конфликти.

Мирни и дипломатически успехи.

Съединението (1885 г.): Първият и най-значим успешен акт, при който Княжество България и Източна Румелия се обединяват въпреки съпротивата на Великите сили и последвалата Сръбско-българска война.

Обявяване на Независимостта (1908 г.): България отхвърля васалната си зависимост от Османската империя. Това развързва ръцете на българската дипломация за водене на напълно независима външна политика в защита на българите, останали под чужда власт.

Крайовската спогодба (1940 г.): Единственият изцяло мирен и траен успех по националния въпрос след Първата световна война, чрез който България си връща Южна Добруджа от Румъния без проливането на кръв.

Революционни и просветни борби.

Ролята на Българската екзархия: Под ръководството на Екзарх Йосиф се води т.нар. „културно-национална автономия“. До Балканските войни Екзархията контролира над 1200 български училища в Македония и Одринска Тракия, поддържайки живо националното съзнание.

Въоръжена съпротива: Протестните движения започват веднага с Кресненско-Разложкото въстание (1878–1879 г.). По-късно се организира мащабното Илинденско-Преображенско въстание (1903 г.), което, макар и жестоко потушено, показва на света, че населението в Македония и Тракия няма да се примири с османската власт.

Опит за военно разрешаване.

Когато дипломацията изчерпва своите възможности, българската държава залага всичко на картата на военното преразпределение на Балканите.

Мощен национален възход, при който Балканският съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) разгромява Османската империя. Българската армия достига до Чаталджа, но споровете за подялбата на Македония бързо разрушават съюза.

Националните катастрофи.

Крахът настъпва с Между съюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1915–1918 г.). Стремежът към максимално обединение и грешките на политическото и военно ръководство въвличат страната в съюзи с Централните сили, което води до загуба на Беломорска Тракия, Южна Добруджа, Западните покрайнини и Вардарска Македония.

Държавно устройство на България. Националност – принадлежност към определена нация. „Нация“ – думата е латинска, на български – „народ“.

Най-пълно и точно определение на термина „нация“ е дал на времето И. В. Сталин: „Нацията е исторически събрана устойчива общност от хора, възникнала на базата на общ език, територия, икономически живот и тип психика, проявяващ се в общността чрез културата. Само наличието на всички тези признаци, взети заедно, ни дава нация“.

В съвременните условия към това трябва да добавим:

1. Нацията от поколение в поколение владее всички професии, необходими за осъществяване на производството и разпределението на целия произведен съвкупен продукт при достигнатото ниво на развитие на производителните сили в региона на своето местоживеене.

2. При съвместното преживяване на равноправни нации на една територия в границите на тяхната обща държава съществува тенденция към ликвидиране на разделението на труда по националности в сферите на науката, изкуствата, образованието, управлението и в отраслите на промишлеността. В сферата на селското стопанското производство националното разделение на труда може да се съхранява, тъй като във всяко национално общество „дървото на професията“ има корени в родната Земя, макар „корените“ на различните „дървета“ да могат да се срастват. Ако има национално подтискане, но то се изразява и в разделението на труда по национален признак, при който подтиснатата нация (или псевдо етническа група) създава условия за своето по-високо образователно ниво и заграбва сферата на управлението, науката, изкуството, образованието, измествайки подтиснатите в сферата на материалното производство на тежък и вреден за здравето труд.

Националността на човека реално се определя от обществото, изхождайки от признаването (или отричането) на националното самоопределение на човека.

Тоест:

– отначало човек сам трябва да определи към коя нация се отнася той (особено децата в смесените бракове);

– след това обществото трябва да го признае в качеството му на такъв (или да не го признае). Това признаване или непризнаване зависи от поведението на човека в живота, неговата психика, нравственост, навици и т.н.

Общественото определяне на националността е:

– над законно, защото може да се признае, а може и да не се признае както личностното самоопределение от човек на неговата националност, така и „юридически“ установената националност на човека;

– неподкупно, защото то се осъществява от влиянието на болшинство хора, които от поколения наред живеят в своята национална култура и не се съмняват нито в своята национална принадлежност, нито в географското местоположение на своята Родина.

Конфликтността на национални отношения не е определена Свише, не е взета от Природата, а е породена от несправедливия замисъл на жизнеустройство на основата на принципа „Разделяй и владей!“.

Да решат всички „национални въпроси“, да живеят в дружба и съгласие всички народи на Земята ще могат тогава, когато преминат от несправедливия замисъл (концепция) за жизнеустройство към справедливия замисъл (концепция) за жизнеустройство, от принципа „Разделяй и владей!!“ към принципа „Съединявай и съзидавай!“.

Стремежът на народите към сътрудничество и сближаване е обективна закономерност на глобалния исторически процес.

Що се отнася до правата на нацията на самоопределение, чак до отделянето на държавата, в която живее тази нация, то това може да се признае единствено за подтиснатите народи в тяхната освободителна борба против вътрешните и външни поробители. В бъдещата държава България, където няма да има подтисничество от една нация на друга, най-целесъобразна форма на устройство на държавата се явява национално-културната автономия, която още в началото на по миналия век е отстоявал и княз Батенберг.

Административно – териториалното разделение на България в перспектива не трябва да се извършва по национален признак, а трябва да се прави изключително по териториален принцип (район, област, край, окръг) с приоритет на образование на национално – културните автономии в местата на компактното преживяване на представителите на съответстващите национални култури. Това в пълна мяра ще съответства на прехода от принципа за управление на обществото „Разделяй и владей!“ към принципа „Съединявай и съзидавай“.

В условията на завършващата глобализация такова деление трябва да опростява решението на въпросите за управление на всички процеси в живота на обществото, да бъде удобно за живота на хората, ефективно да строи стопанските комплекси и да съгласува тяхната работа помежду им.

При такъв подход към устройството на страната хората ще реализират своите национални и културни интереси чрез различните национални, културни центрове и обществени организации.

При това в периода на прехода от една концепция към друга трябва много внимателно да се изменя административно – териториалното деление, съпровождайки този процес с настойчива разяснителна работа така, че всички хора да разберат, че в условията на завършваща се глобализация стремежа към обособяване, ограждане, изолация и т.н. е противоестествен, тъй като противостои на обективния процес на Единение на цялото Човечество (да не се бърка с т.н. „интеграция“). На хората им предстои да осъзнаят още, че в бъдеще цялото човечество ще живее само в една държава с название „Земя“, в която няма да има никакви други държави и държавни граници въобще.

Пред Бог всички нации и народности са равни, няма ни „богоизбрани“, ни отхвърлени. При формирането и осъществяването на националната политика страната трябва да изходи от този основополагащ принцип.

В Народното събрание е необходимо да има две палати:

– Палата на представителите на административните образувания;

– Палата на представителите на националностите.

България се явява не просто държава, а регионална цивилизация, включваща повече от една нация и народност. Цивилизационното строителство се води от нейните народи вече хиляди години. В хода на това строителство народите – труженици винаги са се стремили към обединение, а местните „елити“ много често – към обособяване, въпреки волята на народите. Това особено ярко се е проявявало в преломните моменти от историята. Това се проявява и в наше време, когато националните „елити“ разкъсаха на парчета страната, „оставяйки“ при това подчинените им народи в нищета и бедност. Между националната вражда е явление, предизвикано предимно от външни и само частично вътрешни фактори, защото народите – труженици нямат причини за вражда, а имат необходимост от взаимоизгоден обмен на резултатите на техния труд и достижения на културата.

Необходимо е да се признае правото на народите и националните малцинства в други държави за влизането на населяваните от тях територии в състава на държавата за освобождаване от гнета на експлоататорите. Това право ще обезпечи мирно възраждане на страната, но не в предишните форми, а на базата на Концепцията за обществена безопасност (КОБ).

В областта на между националните отношения трябва да се прави и вече се прави всичко за изкореняване на между националната вражда, разпалвана от несправедливата концептуална власт на глобализаторите, ликвидацията на всякакво подтискане на народите, ще се осъществява твърдо и разумно управление на миграционните процеси.

За осъществяване на безкризисно и безконфликтно управление на всички социални, политически и икономически процеси се предлага следната структура на висшите органи на държавно ниво. При това трябва да се разяснява на всички заинтересовани „структурните преобразувания“, което от пълната функция на управление (ПФУ), следва, че всяка „структура“ е само една седма част от ПФУ, и че всяка „структура“ може да се приспособява под различни цели на управление, което на свой ред съответства на различните концепции на управление.

Предлаганата структура на висшите органи на управление на страната е следната:

1. Върховен Управител – глава на държавата.

2. Прогнозно – концептуален център (ПКЦ). ВУ непосредствено взаимодейства с ПКЦ и се опира във вземането на решения на препоръките на ПКЦ. ПКЦ се състои от комитети по всички направления на жизнената дейност на обществото.

3. Държавен план – пълно подчинение на ВУ.

4. Държавен комитет – пълно подчинение на ВУ.

5. Централна банка – пълно подчинение на ВУ.

6. Правителство – пълно подчинение на ВУ.

Неговия състав:

1) Министерство на образованието, подготовката и преквалификацията на кадри.

2) Министерство на координацията на научните изследвания.

3) Министерство на обществената безопасност (обединява в себе си МВР, ФСБ, министерство на печата и средствата за масова информация).

4) Министерство на здравеопазването.

5) Министерство на стандартите.

6) Министерство на финансите и налоговото облагане.

7) Министерство на инфраструктурата на енергетиката.

8) Министерство на инфраструктурата на транспорта.

9) Министерство на инфраструктурата на средствата за предаване и обработка на информацията.

10) Министерство на търговията (единно – външна и вътрешна).

11) Министерство на инфраструктурата на промишлеността.

12) Министерство на инфраструктурата на селското стопанство.

13) Министерство на външните работи.

14) Министерство на отбраната.

15) Министерство по предотвратяване на извънредните ситуации и ликвидация на последствията при тяхното възникване.

Министерство на правосъдието не се предвижда, за да не плоди излишни закони, доколкото съответния комитет ще бъде в ПКЦ.

7. Народно събрание (НС) – взаимодейства с ВУ и ПКЦ.

8. Прокуратура – под управлението на НС.

9. Висш Съвет на Честта и Правата (ВСЧП) – под управлението на НС.

10. Регионални Центрове на Управление. РЦУ трябва да отразява в своите структури архитектурата на структурата на центъра. Това е необходимо за единно действие на управлението.