„Близо до султана – близо до смъртта.“

Османската империя е организирана като централизирана, ислямска теократична абсолютна монархия (1299–1922 г.), в която цялата власт е концентрирана в ръцете на владетеля.

Завземане на Цариград.

Османските завоеватели отдавна си поставят за цел овладяването на Цариград. Още султан Баязид строи на анадолския бряг при най-тясната част на Босфора крепост (Анадолу-хисар) и през 1398 г. обсажда града, но не може да го блокира по море и снема обсадата. Мурад II през 1422 г. също започва обсада, но яките стени на византийската столица издържат огъня на артилерията и пристъпа на еничарите.

През 1451 г. османският престол се заема от Мехмед II Фатих, чиято първа задача става овладяването на Цариград. За целта той строи втора крепост (Румели-хисар), струпва 100-хилядна войска с много кораби и стеснява обръча. На 29 май 1453 г. османската артилерия пробива стените на града, след което византийската защита бързо рухва. Огромна османска лавина залива всичко: три дни на грабеж и погроми, по време на които загиват значителна част от населението на града и много паметници на изкуството и културата, библиотеки, храмове, дворци, мозайки, стенописи и пр.

След всичко това Цариград става столица на Османската империя. Завладяването на Цариград има важно значение за съдбата на Балканите. С превземането на този първостепенен военно стратегически и стопански център Османската империя си осигурява благоприятни условия за нови завоевания.

През втората половина на XV век почти целият Балкански полуостров е овладян от османските нашественици. През 1459 г. войските на Мехмед II овладяват столицата на сръбското деспотство Смедерево, с което окончателно се слага край на средновековната сръбска държава. По същото време османски войски нахлуват в Пелопонес.

През 1460 г. и Гърция, с изключение само на някои крайбрежни градове, окончателно минава под османска власт. Малко по-късно, през 1463 г. е ликвидирана Босна, а през 1482 г. последните остатъци от областта Херцеговина губят своята самостоятелност. Такава е съдбата и на Албания: продължилата няколко десетилетия борба на албанските феодали за независимост, организирана от Скендербег, към края ва XV век завършва с налагане на османското господство. След сломяване на албанската съпротива идва редът и на Черна гора — през 1499 г. и тя става османски санджак. След многобройни усилия за спасяване на независимостта си Влахия, а след това и Молдова също са принудени да прекратят съпротивата и да станат васали на султана.

Устройство на Османската империя.

Османската империя съществува малко повече от 6 века. И непрекъснато настъпва или отстъпва, разширява се или се свива. От гледна точка на „настъплението“ и „отстъплението“ бихме могли да видим два приблизително еднакво продължителни периода в нейната история, вододелът между които са втората половина и краят на XVII век — през първия период империята настъпва и се разширява, а през втория отстъпва и се оттегля от Европа. Същевременно нейната държавно-политическа и социално-икономическа система се променя — в края на XIX и началото на XX век османската държава съвсем не е това, което е била през XIV и XV век. От гледна точка на вътрешно държавната еволюция на империята също личат двата периода в нейното развитие: първият — класическа османска държавно-политическа и социално-икономическа система, а вторият — разложение и опити за реорганизация на тази система.

Тук ще се опитаме да представим „класическия“ период от историята на османската държавно-политическа и социално икономическа система, а периодът на разложение, реформи и реорганизации ще намери място в по-нататъшното ни изложение.

Държавно-политическа система.

Османската империя израства като силно централизирана държава. Начело на империята стои абсолютен монарх, наречен султан, падишах, който се смята за наместник на Аллах на земята. Той е неограничен господар и разпоредител с всичко в империята, от неговата воля зависят съдбата, животът, имотът и честта на всичките му поданици и служители. В Османската империя не може и дума да става за някакво разделение на властите — султанът е единствен върховен глава и на законодателната, и на изпълнителната, и на съдебната власт. При това той е и духовен глава на мюсюлманите (халиф) и главно командващ на „ислямското войнство“, неговият дворец е средоточие на всички власти в империята. Столицата първоначално е гр. Бурса в Мала Азия, след това се премества в Одрин, а от 1453 г. е Цариград, получил наименованието Истанбул.

Особено важен за вътрешната стабилност на империята се оказва въпросът за престолонаследието. Първоначално властта в османската държава теоретически не принадлежи само на султана-вожд, член на династията, а на цялата османска фамилия. След смъртта на султана властта се поема от друг член на тази фамилия, който не е непременно пряк наследник (син) на починалия султан. Това положение създава предпоставки да се появят много претенденти за престола. През XV век се възцарява практиката, въздигната до положение на законно правило, още при възкачването си на престола новият султан да избива братята си и изобщо възможните претенденти за султанския трон. Впоследствие султаните затварят принцовете в специално помещение в двореца, наречено кафез, като ги изолират от външния свят и ги лишават от всякаква възможност да посягат към върховната власт в държавата.

Султаните „законодателстват“ чрез законодателни актове (кануни и канунна-мета), чрез султански укази и нареждания (фермани) или чрез грамоти (берати), с които се предоставят ленни владения, държавни постове, привилегии и пр. Те управляват с помощта на Султански съвет (Диван), създаден през XV век като колективен орган в състав: самият султан, великият везир и началниците на най-важните ведомства в държавата (кадъ аскерите на двете бейлербейства Румили и Анадолу, столичният кадия, дефтердарят, началникът на еничарския корпус, нишанджията, капудан пашата и др.).

Първоначално Диванът се председателства от султана, а от края на XVI век — от великия везир. Правомощията му са съвещателни — последната дума във вземането на решенията е на султана. Част от своите правомощия султанът делегира на великия везир. Нему са подчинени останалите везири, управници и служители, всъщност цялата администрация. Великият везир е наместник на султана, пазител на държавния печат, изпълнител на военните и политическите поръчения на падишаха.

От края на XVI век великият везир започва да председателства султанския Диван и ръководи армията по време на военни походи. В началото на XVIII век се учредява и Съвет на великия везир, т.нар. Висока порта, който става символ на османското правителство. Най-важните дела в империята се ръководят от везири — длъжност, учредена още през втората половина на XIV век. През XV век везирите са трима, през XVI век — седем, през XVIII век — девет.

Цялата дейност на централната администрация е разпределена по ресори на държавното управление начело с поставен от султана висш служител: Реис ефенди е външен министър, Кетхуда бей е вътрешен министър, Баш дефтердарят ръководи финансовото ведомство, капудан пашата е началник на флота, Еничар ага е началник на еничарския корпус, кадъ аскерите на Анадола и Румелия изпълняват функциите на върховен военен съд, Шейх юл ислямът (Великият мюфтия) е главен на мюсюлманската религиозна общност, каймакам пашата замества Великия везир, когато последният е на война, Нишанджията е началник на държавната канцелария и пр. И всички са подчинени направо на султана, от него зависят не само постовете им, но и животът им.

Най-голяма административно-териториална единица в Османската империя е бей-лербейството. До края на XV век всички османски владения се разпределят в две бейлербейства — Анадолу в Мала Азия и Румили на Балканите. През XVI век в европейските владения на империята възникват две нови бейлербейства — Буца и Босна. Впоследствие се създават нови или се прекрояват старите бейлербейства, в резултат на което техният брой често се мени.

През 1598 г. се извършва административно-териториална реорганизация, като на основата на старите бейлербейства се създават нови административно-териториални единици, наречени еялети (вилаети).

През XVIII век вилаетите в империята са 35, от които 5 в Европа. Става дума всъщност за големи области, начело с назначен от султана областен управител (бейлербей, респ. валия). В помощ на управителя са неговият заместник, който наблюдава събирането на данъците, кадията, който ръководи съдебната служба, и дефтердарят на областта като фискален чиновник. Функционира и местен областен Диван като съвещателен орган на областния управител.

Бейлербействата, респ. вилаетите, от своя страна се разделят на по-малки административно-териториални единици, наречени санджаци (окръзи). Броят на санджаците, а съответно и границите помежду им, често варира. В бейлербейство Румили към края на XV век влизат 26 санджака. Най-голям сред тях е санджакът Паша, в пределите на който влизат Пловдив, Одрин, Солун, Скопие и др.

Обширни земи се включват също в Кюстендилския, Силистренския, Никополския и други санджаци. Начело на всеки санджак стои санджак бей (окръжен управител), който има административна власт и оглавява войската, набирана от санджака му. Пряк военен и административен началник на санджак бейовете е бейлербеят (валията) на областта, към която се числят.

През XVI век при Сюлейман Законодателят (1520–1566) в Османската империя се извършва административна реорганизация, като санджаците се разделят на кази (околии). Начело на всяка каза стои околийски управител — каймакам. Назначава се и по един кадия като съдебно-религиозен представител на централната власт, казите се подразделят на нахии, съставени от по-няколко общини. До участие в управлението на общините се допускат и представители на местното население — кнезове, коджабашии, но те са преди всичко посредници, а съдебно-административните дела се управляват от султански чиновници — субаша (полицейски пристав), наиб (съдебен чиновник), миллет векил (административен чиновник).

През XVIII век в някои гранични райони на империята големите административно-териториални единици (санджаци) се управляват от султански сановници с титлата „паша“ и започват да се наричат „пашалъци“ — Белградски, Босненски, Шкодренски, Янински и др.

В състава на империята се включват и обширни територии, неподчинени направо на османската администрация. Трансилвания, Влахия и Молдова се ползват с вътрешна автономия и получават статут на васални на Портата княжества. Приблизително такова е положението и на Египет, Тунис и Алжир, управлявани от султанов губернатор, но при местен административен и социален порядък. Единственото задължение на васалните княжества и провинции към империята се изчерпва с ежегодното плащане на определен данък на султана.

За улеснение на връзките на местната османска администрация с подвластното население в някои области на Балканите се утвърждава институцията на кнезовете (Западна България и Сърбия) или коджабашиите (Източна България и Гърция). Те отговарят пред властите за събирането на данъците и за реда в представляваните от тях селища.

Тимарска система.

Отличителна особеност на аграрните отношения в османската държава е т.нар. мирийски режим на земята: завладените земи се обявяват за собственост на държавата, олицетворявана от султана; държавата предоставя на селяните правото да владеят наследствено и да ползват земите срещу изпълнение на определени феодални задължения към върховния поземлен собственик, т.е. към султана — държавата; върховният поземлен собственик, султанът, може да предостави събирането и ползването на част от феодалната рента, т.е. част от данъците, на различни свои служители; султанът може да отнеме предоставеното на когото и да било владение и да си възвърне правото да събира в своя полза цялата феодална рента.

Първоначално, през XIV–XV век, султаните раздават на свои военачалници и приближени много земи в безусловно частно владение — мюлк. Тия мюлкови земи могат да се купуват и продават, собствеността върху тях принадлежи не на държавата, а на владелците на мюлка. Впоследствие, успоредно с нарастването на централизма в империята, се налага тенденцията за премахване на частната собственост, която подхранва съществуването на наследствена аристокрация.

Мирийският режим на земята лежи в основата на т.нар. Тимарска система. Въвеждането на тази система се съпровожда с описването на земеделските земи. Съставят се подробни регистри, описва се всяко село. Въз основа на тези описи се разделя феодалната рента между отделни представители на господстващата класа: част от нея се оставя за държавата, а друга част се предоставя на военно или служебно задължени лица — владетели на ленове. По своята големина и доходност леновете в Османската империя са 3 вида: тимари, зиамети и хасове. Тимари се раздават на обикновените конници и носят доходи до 20 хиляди акчета (сребърна монета, през 1452 г. е равна на 1,052 г), зиаметите са ленни владения, обикновено раздавани на средния команден състав на армията, които носят доход от 20 до 100 хиляди акчета, а хасовете са едри ленове, давани на санджак бейовете, бейлер бейовете и везирите; те носят годишен доход над 100 хиляди акчета. Леновете в Османската империя си остават собственост на държавата — султана. Те се раздават на тимариотите само за временно ползване и могат да бъдат отнети в случай на провинение или неизпълнение на съответната държавна служба. Държателите на ленове получават само част от данъчните постъпления, събирани в повереното им владение.