„Добре е да заплашваш този, който се бои от заплахи.“

Доктрината „Труман“ е външнополитическа стратегия на САЩ, обявена на 12 март 1947 г. от американския президент Хари С. Труман, чиято основна цел е възпирането на разпространението на комунизма и ограничаването на съветското влияние в Европа. Тази инициатива бележи официалния преход на американската политика от следвоенно сътрудничество към т.нар. политика на „възпиране“ (containment) и се разглежда от повечето историци като началото на Студената война.

Един човек трябва да е шеф. Най-голямото бойно поле е Берлин. Франк Уизнър се труди непрестанно, за да формира американската политика в окупирания град. Той пришпорва началниците си в Държавния департамент да приемат стратегия, която да отслаби Съветите с въвеждането на нова германска валута. Москва със сигурност ще отхвърли идеята, така че следвоенните споразумения за Берлин ще рухнат. Новата политическа динамика ще отблъсне руснаците.

На 23 юни западните сили въвеждат новата валута. В отговор Съветите незабавно блокират Берлин. Докато САЩ организират въздушен мост, за да провалят блокадата, Кенан прекарва часове в кризисната стая — двойно заключен център за комуникации с чужбина на петия етаж на Държавния департамент — в състояние на агония, заливан от телеграмите и телексите от Берлин.

Берлинската база на ЦРУ повече от година опитва безуспешно да се сдобие с разузнавателна информация за Червената армия в окупирана Германия и в Русия, да проследи напредъка на Москва в областта на ядрените оръжия, реактивните изтребители, ракетите и биологическата война. Все пак служителите на базата имат агенти сред политиците и полицията на Берлин и — което е най-важно — връзка в главната квартира на съветското разузнаване в Карлсхорст в Източен Берлин. Връзката е осъществена от Том Полгар, унгарски беглец, който ще се окаже един от най-добрите разузнавачи на ЦРУ.

Полгар има иконом, а икономът му има брат, който работи за офицер от Съветската армия в Карлсхорст. Материални блага като солени фъстъци текат от Полгар към Карлсхорст. Информацията тече в обратната посока. Полгар има и втори агент — телетипистка в съветския отдел за свръзка в берлинската полицейска управа. Сестра й е метреса на близък до руснаците полицейски лейтенант. Любовниците се срещат в апартамента на Полгар. „Това ми донесе слава и триумф“ — спомня си той. Полгар предоставя съдбоносна разузнавателна информация, която достига до Белия дом. „По време на берлинската блокада бях напълно сигурен, че Съветите няма да се активизират“ — казва той. Докладите на ЦРУ никога не се отклоняват от тази преценка — нито съветските военни, нито техните новопоявили се източно германски съюзници се подготвят за битка. Така през онези месеци берлинската база изиграва ролята си за запазване на Студената война студена.

Уизнър е готов за гореща война. Той заявява, че Съединените щати трябва да си пробият път до Берлин с танкове и артилерия. Идеите му са отхвърлени, но войнственият му дух е възприет напълно. Кенан настоявал, че тайните операции не могат да бъдат управлявани от комитет. Те изискват високопоставен командир, ползващ се с пълната подкрепа на Пентагона и Държавния департамент. „Един човек трябва да е шеф“ — пише той. И Форестол, и Маршал, и Кенан са съгласни, че човекът е Уизнър. Тогава е почти на четиридесет години, заблуждаващо любезен на външен вид. На младини е бил красавец, но косата е започнала да оредява, а лицето и торсът — да се наливат поради жаждата му за алкохол. Има по-малко от три години опит като военновременен шпионин и таен дипломат.

Сега трябва да създаде тайна служба от нищо. Ричард Хелмс отбелязва, че Уизнър гори с „жар и сила, които, вън от всяко съмнение“ му налагат „необичайно натоварване“. Страстта му към тайните операции завинаги ще промени мястото на САЩ в света. По-късно Кенан ще се откаже от интелектуалните си построения за Доктрината Труман и ЦРУ. Доктрината Труман, пише той след две десетилетия, изгражда „рамката на универсална политика“ от един-единствен проблем: „Всичко, което някоя страна трябваше да направи, за да стане получател на американска помощ, беше да покаже наличието на комунистическа заплаха. Понеже почти не съществуваше държава без комунистическо малцинство, това допускане отвеждаше нещата твърде далеч.“ Но доктрината е четена от повечето американци през 1947 г. като гръмко възвание към силите на свободата. Американският разузнавач Джеймс Маккаргар работи в Будапеща в деня, в който Труман прочита речта си. В продължение на месеци духът в американската легация „падаше непрекъснато, понеже ние видяхме как руснаците имаха успех в това, което искаха, а то беше да подчинят Унгария напълно“.

Същата история се повтаряше на Балканите и — кой знае — може би в цяла Европа: „Изобщо не ставаше въпрос, че това ще бъде съперничество, истинска конфронтация между Съединените щати и Съветския съюз. Ние бяхме все по-потиснати — до деня, в който Доктрината Труман бе провъзгласена. Всички излязохме на улицата тази сутрин с високо вдигнати глави — казва Маккаргар. — Ние щяхме да подкрепим демократичните сили, доколкото можем, по целия свят.“

Произходът на Доктрината Труман може да се проследи до страха от война от 1946 г. В късния петъчен следобед на 12 юли 1946 г., когато първата нелегална операция и първите военни планове срещу Съветите започват да се оформят, Хари Труман изпива един-два бърбъна със своя съветник Кларк Клифърд в Белия дом. Клифърд, вече леко замаян от близостта си до властта, решава сам да поеме работата.

Никой от близките до Труман хора не е по-неподходящ. „Нямах истинска подготовка във външната политика или националната сигурност — заявява Клифърд. — Трябваше да се уча в процеса на работа; това си беше истинска борба без правила.“ Труман не е първият президент, създал своя аматьорска разузнавателна служба в Белия дом. Няма да е и последният. Трудът на Клифърд, създаден заедно с довереника на Труман Джордж Елси, е готов в началото на септември 1946 г.

Съединените щати трябва да допуснат, че Съветите могат да атакуват навсякъде и по всяко време, ето защо президентът трябва да е готов да започне „атомна и биологическа война“ срещу Съветския съюз, тъй като „езикът на военната сила е единственият език“, който Съветите разбират, твърди докладът. Единствената истинска алтернатива би била американско усилие от световен мащаб за „подкрепа и помощ на всички демократични страни, заплашени или изложени на опасност по какъвто и да е начин от СССР“. За да извърши това, страната трябва да изгради единна система от външна политика, военни планове, програми за икономическа помощ и разузнавателни операции, за да спре Съветите. Съединените щати трябва да водят западната цивилизация „в опит да изградим наш свят“.

Директорът на разузнаването Ванденберг подочува за старанието на Клифърд. За да не бъде надминат, седмица след като Труман възлага доклада на Клифърд, Ванденберг нарежда на Лъдуел Лий Монтагю, своя главен докладващ служител, да произведе голям хит за военната и външната политика на Съветския съюз и да го сложи на бюрото му във вторник. Монтагю, без никакви компетентни служители, свършва цялата работа сам. С много малко сън по време на следващите сто часа той представя в срок първия анализ за Съветите, издаден от разузнавателното управление. Стига до заключението, че докато Москва предвижда сблъсък с капиталистическия свят и ще се стреми да заздрави контрола си над страните зад Желязната завеса, тя все пак няма да провокира следващата война и не може да си позволи директен конфликт със Съединените щати в обозримото бъдеще. Това предположение е толкова добро, колкото всяко друго. Докладът е първата преценка за Съветския съюз, първата от стотици, една от най-трудните и неудовлетворителни работи, предприемани от ЦРУ.

Подобно на следващите, и този доклад е основан на малко истински факти и потвърждава мъдростта на Шърман Кент, че „предполагането е това, което правиш, когато не знаеш какво правиш“. Самият доклад потъва като камък във вода. Той дава разнообразни нюанси на сивото, докато исканото от Белия дом е черно-бяло. И основната му слабост е, че армията, флотът и Държавният департамент не споделят разсъжденията си и още по-малко тайните си е парвенютата в разузнаването.

Ударът е парализиращ. Както пише Монтагю, през следващите четири години разузнаването постоянно не успява да предостави исканото от Труман: информация от всички известни източници. Непреодолимото препятствие са военните. Те желаят да мислят, прогнозират и да анализират заплахите сами, както е и днес. Трудът на Монтагю е последният голям опит да се разсъждава за Съветския съюз, който разузнаването представя на президента за почти две години. Горчивият урок ще се усвои с времето: ЦРУ ще упражнява власт във Вашингтон само след като е събрало собствените си тайни.

Клифърд има липсващото на разузнаването влияние. Той разполага с най-хубавия кабинет в Западното крило на Белия дом и се среща с президента шест пъти дневно. Притежава достъп до президентското ухо. Клифърд изисква и получава тайните на Държавния, Военния и Военноморския департамент от името на президента. Представеният от него и Елси през септември доклад черпи щедро от работата на разузнавателната служба на Обединения комитет на началник-щабовете. Но и той има една фатална слабост: никой в американското правителство няма начин да разчете акуратно военните възможности и намерения на Москва. Най-добрата достъпна тогава за американското правителство информация за Съветите, размишлява Ричард Хелмс петдесет години по-късно, се намира в хранилищата на Библиотеката на Конгреса. Но Клифърд, работейки без подготовка, е свършил точно това, което е трябвало да върши разузнаването. Той събира на едно място идеите на правителството.

Ванденберг и Хиленкьотер са сред дузината от общо деветнадесет директори на разузнаването, които са били неподготвени или неподходящи за длъжността. „Това назначение определено не бе търсено от мен — пише Хиленкьотер на Бил Донован-Дивия на 21 май 1947 г. — Тъй като сте някогашният майстор в това изкуство, позволявам си да попитам дали бихте споделили с мен някои съвети, както и идеите си по въпроса.“ Хили има нужда от всякакъв вид помощ.

Показанията на Дълес са записани при изслушване пред Комисията по разходите в Административното министерство на 27 юни 1947 г. През 1982 г. конгресмените Джак Брукс, председател на Комисията по правителствените операции, и Едуард Боланд, председател на Постоянната комисия за разузнаването, нареждат на подчинените си да намерят записа и да го отпечатат с въведение относно необикновената му история. Конгресменът Клеър Е. Хофман от Мичиган, републиканският председател на Комисията по разходите в Административното министерство, е водил заседанието през 1947 г.

Свидетелите дават показания под кодови имена (г-н А, г-н Б, г-н В). Хофман запазва единствения запис на изслушването; през октомври 1947 г. го дава назаем на законодателния съветник на ЦРУ Уолтър Пфорцхаймер, който прави копие, заключва го в един сейф и връща оригинала. Хофман унищожава оригинала през 1950 г. Единственото оцеляло копие е открито в архивите на ЦРУ тридесет и две години по-късно.

Другите важни свидетели при изслушването са директорът на ЦРУ Ванденберг и Джон Громбак-Презерватива, шеф на Водоема, шпионската служба, създадена от военното разузнаване през 1942 г. „Ние не си играем на топчета — казва Громбак на комисията. — Ние играем с националната си сигурност и с живота си“, оставяйки на разузнаването да направлява тайните операции. Нека армията шпионира за Съединените щати, твърди той, а разузнаването да пише доклади. Всяко друго разрешение би било „погрешно и опасно“. Ванденберг отвръща на удара. „Истинската опасност — заявява той — е Водоемът“, „една синекура“, едно „търговско предприятие“ пълно с наемници — аматьори, които издрънкват тайни из баровете.

Нелегалното събиране на тайна информация е трудна работа, която трябва да се извършва от строго контролирани професионалисти. Ванденберг продължава и обяснява как трябва да се изгради истинска разузнавателна служба. „Секретната сфера, сър, е много сложна работа — потвърждава той. — Тя работи така: имате експерт в същото това поле, или просто каквото може да се нарече експерт в Съединените щати, когото можем да наемем за парите, които можем да платим… Тогава той изгражда верига от хора, които познава. След това трябва да поставим друг човек, комуто се доверяваме напълно и който изгражда паралелна верига и само наблюдава… за да е сигурно, че първият не ви дава информация и не получава пари от чуждо правителство… Човекът, който е създал веригата в началото, привидно няма връзка с никое лице или отдел на правителството.“

Ванденберг предупреждава: „Вероятността американското правителство да бъде въвлечено в ужасни трудности в мирно време ни принуждава да държим всичко под контрол; а вие не можете да държите всичко под контрол, ако наемате (чрез договор) някой симпатяга, който пристига в офиса и ви казва, че ще е много доволен, ако му давате 500 000 долара годишно… Напълно е възможно този човек да приема пари от друго правителство и да ви захранва с информацията, която въпросното правителство би искало вие да получите.“

Това е акуратно описание на предизвикателствата, пред които е изправено ЦРУ при създаването си — по-точно от изреченото от Алън Дълес, който казва: „Аз не вярвам в голямо управление. Трябва да го поддържате малко. Ако се превърне в някакъв голям октопод, няма да функционира добре. В чужбина ще ви трябват известен брой хора, но не бива да са твърде много. Трябва да са десетки, не стотици.“ Той наследява почти 10 000 души при встъпването в длъжност през 1953 г. и ги докарва до над 15 хиляди, близо 20 хиляди, като повечето от тях са натоварени с тайни операции зад граница. Тайните операции са работа, за която Дълес така и никога не се наканва да спомене. Броят им е публикуван в „Координация и преценка на политиката на тайните акции“, съвместен документ на ЦРУ и СНС с дата 23 февруари 1967 г., разсекретен след дълга борба през 2002 г.

Хюстън заявява на Хиленкьотер, че законът не дава на ЦРУ правна санкция за каквото и да е действие, наподобяващо тайна операция. Отделно Конгресът не действа с подразбиращото се намерение нещо такова да се чете между редовете на закона. Ако СНС издаде заповед за мисия от такъв вид и ако ЦРУ отиде в Конгреса и получи разрешението и парите за тайна операция, работата вече е друга. Тридесет години ще минат, преди този съвет да бъде взет под внимание. Хюстън до Хиленкьотер, „Право на ЦРУ да изпълнява пропагандни и диверсионни функции“, 25 септември 1947 г.