„По работата се познава човекът.“

Милан Асадуров разказва. Потегляме на юг и скоро заменяме удобния полски “фиат” с “уазка”, която има двойно предаване. Лошият коларски път ни напомня, че макар и да е на сушата, Маслен нос също е доста уединен заради дивата природа наоколо.

Открай време и този нос подобно на Шабла е служил за добър навигационен ориентир на древните мореплаватели. Тук, в малкото заливче, закътано югозападно от Маслен кос и подветрено на преобладаващите ветрове, през 1960 година се е зародила българската подводна археология. Първите подводни проучвания показали, че в това заливче малки кораби са намирали убежище при буря още от VI в. пр. Хр. По многобройните материали от периода на късната античност и средновековието (от V-VI до XIV в.) дали основание на ръководителя на експедицията Иван Гълъбов да заключи, че интересът към района на Маслен нос се е заселил през периода на средните векове.

До нас не са достигнали данни за античен или средновековен фар на Маслен нос. Първите сведения намираме в бюлетина за състоянието на фаровата служба от 6. XII. 1863 г., в който централната служба в Истанбул е отбелязала координатите на неподвижен червен огън на носа. Височината на огъня над морското равнище била 10 м, а видимостта на светлината – 6 мили. По всяка вероятност този фар е приличал на „събратята“ си от онова време на Варненския нос и остров Св. Анастасия, т. е. представлявал: е железен стълб, на който вечер издигали червен фенер. По-нататъшната съдба на това съоръжение не ми е известна.

През 1930 г. фирмата Julius Pintsch построила на носа (42°18′ с.ш. и 27°48′ и.д.) нов фар, който работи и до днес. Той представлява бяла, кръгла каменна кула, висока 6 м (с постамента за оптиката – 7,5 м), на която била монтирана оптика Julius Pintsch с автомат, работещ на маслен газ. Бялата групово проблясваща светлина с периодичност 17,2 с (три проблясъка по 0.4 с, разделени от три затъмнения – две по 4 с, а последното – 8 с) се излъчвала от 37,5 м надморска височина и се виждала на 20 мили според тогавашните (явно преувеличени) пресмятания. Оптиката се включвала ръчно и се въртяла от мембранно газово моторче, което използвало налягането на масления газ, преди той да постъпи в горелката. На 25 юли 1932 г. газовият автомат започва да работи на ацетилен.

Край фара било построено жилищно помещение (стая и кухня) за фаропазача, а в заливчето на 500 м южно отфара бил изграден малък бетонен кей, където можела да пристава моторна лодка. Дълги години оттук ставало снабдяването на фара с гориво и продоволствия, защото особено зимно време той бил напълно откъснат по суша.

През 1937 г. южно от фаровата кула била издигната четириъгълна каменна постройка, висока 3 м, върху която била поставена бронзова камбана. Задвижващият механизъм, който се навивал и пускал ръчно, бил монтиран в постройката. При едно навиване в продължение на два часа камбаната звъняла по два пъти на всеки 9 с, като паузите били съответно по 3 и 6 с.

През следващия четвърт век почти нищо на Маслен нос не се променило. Необходимостта от радиофар на носа обаче наложила сериозна модернизация. Преди всичко било прекарано брегово захранване с променлив ток. От 1961 г. радиофарът започнал денонощно да излъчва позивните МН, а старата оптика на фара била електрифицирана. Тя работила до 1968 г., когато била заменена със съвременна електрическа оптика М-300, а от 1977 г. е във Военноморския музей във Варна. Миналата година фарът на Маслен нос се сдоби с нова оптика М-500, която заедно с електронния фаров автомат, конструиран от инж. Оник Чатакян, го превърнаха в едно от най-хубавите фарови съоръжения по българския черноморски бряг.

От старите фараджии на Маслен нос днес са останали само Слави и Желка Еневи, които от тази година имат двама нови колеги. Бай Слави и жена му са тук вече седма година, а преди това той е служил като мичман във флота.

Свикнахме вече – отговаря той засмян на моя въпрос. Понякога си викаме с жената: хайде да си ходим, но ни става мъчно и решаваме да поостанем още малко. Ей на вземаме и някое от внучетата при нас да ни разтушава…

На Маслен нос неприятностите на фараджиите не идват толкова от морето, колкото от сушата. И не само защото пътят е лош, а заради многото змии. Бай Слави ни разказва за честите му срещи с тях в акумулаторното, където те се крият на топло, а веднъж един от колегите им намерил смок в леглото си, под дюшека. Останахме с впечатление обаче, че те някак вече са свикнали и със змиите.

Леля Желка ни нагости в беседката, поприказвахме си, разгледахме фара, Ангел също остана доволен от възможността да снима, и си тръгнахме, очаровани от дивата природа, която винаги изглежда гостоприемна, когато не се налага да живееш и работиш постоянно сред нея.