„Тихите води имат дълбоко течение.“

Милан Асадуров разказва. На 22 август 1981 г. използвахме хубавото време и потеглихме от Варна с една „комета“, а в Бургас се прехвърлихме на хидробуса „Асен Йорданов“, който за двадесет минути ни откара на острова. На брега се изсипа много народ — снимаха телевизионния филм „Бягство“. Поразходихме се, докато чакахме фаропазача да се върне от Атия.

На 3,5 мили източно от Бургас в морето се издига нисък, скалист остров от вулканичен произход, с твърде бедна растителност – навярно защото е безводен. Археолозите са открили на него римска керамика от първите векове на новата ера, сиреч още тогава той е бил обитаван. В границите на българската държава вероятно бил включен през 812 г. след победата на хан Крум над византийците.

През средните векове тук бил изграден манастирът Света Анастасия и островът започнал да носи това име. По време на турското нашествие манастирът бил разграбен, но по-късно отново процъфтял. Той бил подчинен на Цариградската патриаршия и през лятото тук идвали да почиват знатни духовници.

След Освобождението манастирът бил закрит, а през кървавата 1923 г. бил превърнат в импровизиран затвор. Островът особено се прочул след дръзкото бягство на 43-ма политзатворници-комунисти през лятото на 1925 г. В 1941 г. правителството превърнало пустинния остров в концлагер. Във връзка с тези събития през 1945 г. островът получил името Болшевик, а от 1967 г. беше обявен за историческа забележителност.

Най-ранните сведения за фар на острова са от 1614 г., а от стари карти на крайбрежието се вижда, че през 1828 г. тук е имало силен „огън“. От 1863 г. върху железен стълб на острова издигали два обикновени фенера, поставени един над друг. В поправеното издание от 1873 г. на картата, съставена от капитан-лейтенант Е. Манганари в 1834 г., тук са отбелязани две постоянни бели светлини една над друга. Фирмата Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane реконструирала съоръжението на два етапа през 1883 г. построила къщичката на фаропазача, а през 1888 г. поставила оптика (петролна лампа) от 7-ма степен, излъчваща постоянна бяла светлина, видима според тогавашните пресмятания на 10 мили. За тази цел били похарчени 8050 златни лева.

Тези факти се потвърждават и от описанието на Константин Иречек. Ето какво пише той през 1884 г.: „Единственото населено място е манастирът Св. Анастасий на крайбрежен скалист остров с високи сиви брегове: голяма, дървена сграда на каменна основа с вятърна воденица и отпред към морето нова бяла стражна къщичка и при нея върлина за окачване нощно времена нея фенер.“

През 1911 г. фирмата Barbier Benard & Turenne построява нови фарове на нос Галата и остров Св. Иван, а оптиката Barbier & Fenestre, демонтирана от Св. Иван, е преместена в 1914 г. на остров Св. Анастасия.

Там, на северната страна на острова, на 14 м от брега френската фирма изгражда фарова кула, която е съвсем същата на вид като кулите на нос Галата и остров Св. Иван: бяла, кръгла, железобетонна конструкция, висока 12,3 м, с характерното фенерно отделение. За светлинен източник служела двуфитилна петролна лампа, излъчваща бяла постоянна светлина, която е пусната в действие на 13 юни 1914 г.
През 1932 г. тя е заменена с фаров апарат Julius Pintsch, работещ на маслен газ. Тогава светлинната характеристика станала бяла проблясваща светлина с периодичност 8 с (проблясък – 2 с, тъмнина – 6 с), каквато е и до днес. Тя се излъчва от точка с координати 42°28′ с.ш. и 27°33′ и.д. и надморска височина 27,7 м. През 1934 г. на оптиката бил поставен червен сектор по посока на опасния скалист район, наричан Биволите или Малаците.

Фарът бил електрифициран през 1963 г. Днес той е снабден с електронен фаров автомат и с халогенния си източник на светлина е най-мощният фар по Българското Черноморие, но доскоро мощността му била намалена няколко пъти, защото беше прекъснат подводният кабел от брега.

Най-сетне моторницата на бай Матьо пристигна и леля Деспа – жена му, която работи и живее тук с него – ни представи като журналисти. Стамат Гатев ни посрещна малко хладно. Види се, през лятото често го навестяваха хората от нашия занаят. През дългите зимни месеци почти никой не идва на острова, а през лятото на тази шепа земя се струпват стотици хора и започва „ужасът да оцелееш“, както казва бай Матьо, цитирайки свободно Жак Вин. (Неговата книга се нарича “Яростта да оцелееш” и стои на видно място в малката библиотека на бай Матьо!). Обаче щом разбра, че аз и Ангел сме морски чада и сме издавали тази книга, веднага се отпусна и взеха да обсъждат с Ангел трасето на новия кабел, който трябваше да се прокара. (В края на лятото той беше възстановен.)

Труден им е тук животът. Непрекъснато трябва да се грижат за запасите си от храна и особено от вода. Бай Иван на Шабла ми разказа, че преди време в навечерието на Нова година едно от децата на бай Матьо дошло на гости на острова и взело, че се разболяло. Въртял той фара, правел знаци, ама кой да го забележи от континента. И почнал бай Матьо да вади от аптечката разни лекарства и да ги дава едно по едно на детето. От всичко по малко му дал. Какви били лекарствата не зная, но детето оживяло.

Обичам си морето аз – казва бай Матьо. – Нямам ли хоризонтална видимост – не ми е добре. Даже на брега по ме е страх от гладките шосета и от хубавите улици — да не се блъсна или някой да не ме блъсне, отколкото в морето с мъглата и вълните, 3ащото морето е широко. Ама някой път ме удря сачмата. Казвам си: за какво го живея този живот, за мене хляб на брега няма ли? Пролетта става това. Изведнъж ми омръзва. Осемнайсеината година караме вече тука…

Не им е леко тук, но не напускат острова. Мило им е всичко. Тук са израснали децата им. Тук им е хлябът. И тук ще дочакат пенсия.