„Майката обича нежно, бащата – силно.“

Стереотипните полово присъщи разлики са социално изградени представи, очаквания и вярвания за това как трябва да се държат, мислят и чувстват мъжете и жените. Тези стереотипи често се бъркат с биологичните разлики, но всъщност представляват културни норми, които задават роли и характеристики, „присъщи“ за даден пол.

Влиянието на средата — как се отнасяме към бебетата момченца и към бебетата момиченца. Нека разгледаме тази възможност. Един от най-показателните примери за това как едно дете е възпитавано и насочвано в една или в друга посока от родителите си е примерът със съпруга на Лийн и неговите реакции по отношение на новородените близначета — момченце и момиченце. Редица проучвания сочат, че подобно поведение е широко разпространено.

Най-яркият и всъщност класически пример е проучването, осъществено от Харвардския университет. Мъже и жени били въвеждани един след друг в стая с бебета момченца и момиченца. Почти във всички случаи и мъжете, и жените говорели по-звучно и по-високо на момченцата, отколкото на момиченцата, към които се обръщали с по-мек тон и повече гукащи звуци. Дори използвали различни думи. Забележки от рода на: „Толкова си сладичка“, „Ах, каква кукличка“, „Какво красиво носленце“, „Ти си едно мъничко слънчице“ били отправяни винаги към бебетата момиченца и почти никога към бебетата момченца.

От друга страна, момченцата били по-често и по-силно докосвани. Те били вдигани на ръце, въртени насам-натам и потупвани много повече, отколкото бебетата момиченца, които били повече галени и милвани. Към момченцата били отправяни забележки от рода на: „Хей, юначе“, „Ах, какъв голям мъж си ми ти“.

В друго проучване, което разкрива по колко различен начин биват приобщавани към социалната среда бебетата момченца и бебетата момиченца, психиатърът Майкъл Люис открива, че майките много по-често гледат и говорят на своите бебета момиченца, отколкото на бебетата си момченца. Освен това той отбелязва, че подобно поведение е в сила до към двегодишната възраст на детето.

Керъл З. Малатеста, доцент по психология в университета „Лонг Айлънд“ в Ню Йорк, прави видеозапис на мимиките на майки и техните бебета по време на игра. Тя забелязва, че майките показват много по-разнообразни емоционални реакции спрямо момиченцата, отколкото спрямо момченцата. Затова пък, когато бебетата момиченца започвали да се сърдят, техните майки им отвръщали с много по-силно изразена неодобрителна мимика, отколкото спрямо сърдитите бебета момченца. Изследователката предполага, че вероятно именно тези реакции на майките към техните деца е причината за това, че момичетата порастват като се усмихват повече, държат се по-общително и са по-способни да „разчитат“ или долавят емоциите на околните, отколкото момчетата.

При преглеждането на други подобни проучвания в тази област се открива, че очакванията за полово присъщата роля на детето и родителските предвиждания често предизвикват точно определени реакции още преди раждането на детето. Нашите подсъзнателни усещания за начина, по който ще се държим към малкото си момченце или малкото си момиченце, са най-ярко онагледени от Били Биджелоу, който си мечтае за своето неродено дете в мюзикъла „Въртележка“. Той пее „Бил, мое юначе“? Гласът му е енергичен, висок, изпълнен със сила. Стъпва уверено и бързо, докато пее за всички онези неща, които той и „въображаемият му син“ Бил ще правят заедно. Изведнъж обаче чуваме Били Биджелоу да запява по коренно различен начин — тонът му става деликатен, мек, тих, нежен — когато осъзнава, че нероденото му дете може да бъде и момиченце.

Следователно няма нищо чудно в това, че стереотипните родителски възприятия играят толкова същностна роля в начина, по който майките и бащите приобщават към социалната среда своите деца. Люлчените песни, мултфилмите и детските книжки също допринасят за просъществуването на тези стереотипи. Нека да видим следната люлчена песничка: “Имало едно малко момиченце на челцето с мъничка къдричка. И когато то ми било добричко, било много, ама много добричко. Но когато ставало лошо, то било страшно, ама страшно лошо.”
Е, какво ли пък чак толкова „страшно лошо“ е направило малкото момиченце? Дали е пищяло и крещяло, или е скачало като побъркано, или е хвърляло и чупело разни предмети, или се е инатило?

Дали е блъснало или бутнало някого? И дали ако това дете беше малко момченце, вместо малко момиченце, пак щяхме да го наречем „страшно лошо“ заради същите неща? Или — което е по-вероятно — щяхме да проявим повече търпимост към неговото по-„агресивно“ поведение?

Дори без да го осъзнават, родителите отново и отново напяват това стихче на своите момиченца и така то се предава от поколение на поколение. А това допринася за просъществуването на стереотипите на очакванията ни за поведението на малките момиченца и на малките момченца. Тези предпоставки са очевидни не само в повечето люлчени песни и стихчета, но същите очаквания за полово присъщите роли-модели присъстват и във всички детски мултфилми.

В действителност психоложката Сюзън Б. Кейзър от Калифорнийския университет стига до заключението, че твърде често пресъздаваните в мултфилмите женски образи утвърждават такива обидно несправедливи стереотипи като „отчаяната госпожичка“, „свадливата домакиня“, „безпомощния старец“, „героинята секси мацка“.

Освен мултфилмите, детските книжки са друга област, в която стереотипните полово присъщи разлики са напълно очевидни. И макар понастоящем провеждани проучвания да показват, че в детските книжки вече се забелязва доста голям напредък, най-добре ще бъде, ако всички стереотипни обрисовки на мъже и жени бъдат напълно заличени.