„Не всяко куче хапе, но всяко лае.“

Върховната цел на ЦРУ по време на Студената война е да краде съветски тайни чрез набиране на шпиони, но то никога не е имало и един агент със задълбочен вътрешен поглед върху действията на Кремъл. Броят на съветските шпиони, които предоставят важна информация — всичките доброволци, не вербувани агенти, може да се изброят на пръстите на двете ръце. И всички те са загинали, заловени и екзекутирани от Москва.

Почти всички са били предадени от служители на съветския отдел на ЦРУ, шпиониращи за другата страна при президентите Рейгън и Джордж X. У. Буш. При Рейгън Управлението подхваща зле замислени мисии в Третия свят, продавайки оръжия на Иранската революционна гвардия за да финансира война в Централна Америка, нарушавайки закона и пропилявайки и малкото останало доверие към себе си. По-печалното е, че то не забелязва фаталната слабост на главния си противник.

На машини, а не на хората, се удава да разбират другата страна. И докато шпионската технология разширява хоризонтите си, зрението на ЦРУ става все по-късогледо. Разузнавателните спътници му позволяват да брои съветските оръжия. Те обаче не доставят съдбоносната информация, че комунизмът се разпада. Най-изтъкнатите експерти на ЦРУ никога не виждат врага до момента след края на Студената война. Управлението бе обезкръвило Съветите, наливайки милиарди долари под формата на оръжия в Афганистан, за да помогне на съпротивата срещу окупационните части на Червената армия. Това бе епичен успех. Но ЦРУ не разбра, че подкрепяните от него ислямски войни скоро ще се прицелят в Съединените щати, а когато го разбра, не предприе действия. Това беше епохален провал.

Общата цел, която поддържаше единството на ЦРУ по времето на Студената война, се изгуби през 90-те години при президента Клинтън. Управлението все още държеше хора, които се стремяха да разберат света, но редиците им бяха твърде рехави. Все още имаше талантливи служители, които се бяха посветили в служба на Съединените щати в чужбина, но броят им бе твърде малък. ФБР имаше повече агенти в Ню Йорк, отколкото ЦРУ зад граница. В края на века Управлението вече не беше напълно функционираща и независима разузнавателна служба. То се превръщаше във второ ешелонно подразделение на Пентагона, премисляйки тактиките за битки, които никога не се състояха, а не стратегиите за предстоящата борба. То бе безсилно да предотврати втория Пърл Харбър.

След атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон ЦРУ изпрати малка група опитни тайни агенти в Афганистан и Пакистан, за да открият водачите на Ал Кайда. После Управлението загуби ролята си на надежден източник на секретна информация, предавайки на Белия дом фалшиви отчети за съществуването на оръжия за масово поразяване в Ирак. То бе доставило тон доклади, основани на една унция разузнаване. На свой ред президентът Джордж У. Буш и неговата администрация злоупотребиха с Управлението, някога гордо ръководено от баща му, и го превърнаха в полувоенна полицейска сила навън и парализирана бюрокрация в главната му квартира. Буш непреднамерено произнесе политическа смъртна присъда срещу ЦРУ през 2004 г., когато заяви, че Управлението „просто предполага“ относно хода на войната в Ирак. Нито един президент не бе унижавал публично ЦРУ по този начин.

Централното му положение в американското управление приключи с премахването на длъжността на директора на разузнаването през 2005 г. Сега ЦРУ трябва да бъде изградено наново, за да оцелее. Задачата ще отнеме години. Предизвикателството да разбираш света такъв, какъвто е, затрудни три поколения служители на Управлението. Малцина сред новото поколение са овладели сложностите на чуждите страни и още по-малко — политическата култура на Вашингтон. Съответно почти всеки президент, почти всеки Конгрес и почти всеки директор на разузнаването след 60-те години се оказаха неспособни да разберат начина на действие на ЦРУ. Повечето са го оставяли в по-лоша форма от тази, в която са го заварили.

Провалите им са предали на бъдещите поколения — по думите на президента Айзенхауер — „наследство от пепелища“. Ние сме отново там, където бяхме преди шестдесет години, в състояние на безпорядък.

Наследство от пепелища обяснява как се е случило така, че в момента Съединените щати не разполагат с разузнаването, което ще им трябва за години напред. Наследство от пепелища се получи от думите, идеите и делата, събрани в картотеките на американските служби за национална сигурност. Те описват какво наистина са казали, искали и правили нашите лидери, когато са употребявали сила навън. Историята на ЦРУ е основана на прочитането на повече от 50 000 документа, главно в архивите на ЦРУ, Белия дом и Държавния департамент; на повече от 2000 устни истории на американски разузнавачи, войници и дипломати и на повече от 300 интервюта, проведени от 1987 г. насам със служители и ветерани на ЦРУ, включително десет директори на Централното разузнаване.

Историята е достоверна — без анонимни източници, без неподкрепени цитати, без слухове. Това е първата история на ЦРУ, съставена изцяло на базата на отразяване на събития от първа ръка и оригинални документи. По природата си тя е непълна: няма президент, директор и със сигурност няма външен човек, който да знае всичко за Управлението. Следователно написаното тук не е цялата истина, но според възможностите на автора не е нищо друго, освен истината.

Надяваме се, че то може да послужи като предупреждение. Нито една от исторически съществувалите републики не е издържала повече от триста години и тази нация може да не оцелее дълго като велика сила, докато не открие очите, с които да вижда нещата в света такива каквито те са. Някога това беше мисията на Централното разузнавателно управление.