„За да предвидиш бъдещето, трябва да познаваш миналото.“

Милан Асадуров разказва. В многовековната история на този град се редуват периоди на разцвет и упадък. През VI-IV хил. пр. Хр. местното енеолитно население достига висока степен на културно развитие, за което свидетелствуват златното съкровище от Варненския некропол.

По-късно траките от племето корбизи основават тук свое селище. Към средата на VI век пр. Хр. античните автори за първи път споменават град Одесос като колония на Милет, но това име не е от елински произход, а самият процъфтяващ земеделски и търговски корабоплавателен център доста дълго време запазва тракийския си облик. В началото на новата ера градът попада под римска власт и постепенно започва да запада. По-късно той влиза в пределите на Византия. За първи път името Варна се споменава във връзка с идването на Аспаруховата дружина през 681 г. Произходът на това име все още не е уточнен напълно. През многобройните войни между Византия и България градът често сменя господарите си, докато след превземането му от Калоян е 1201 г., той почти два века трайно остава в границите на България. Турците го превземат през 1391 г. и започва нов период на упадък.

След няколко века градът, придобил вече ориенталски вид, започва пак да се издига като търговско-производителен център и важна крепост. Оживената стопанска и корабоплавателна дейност в средата на XIX в. става предпоставка да се издигне идеята за построяване на модерно пристанище. Реалните условия за осъществяването на тази идея обаче се пораждат след Освобождението в края на XIX в.

Както вече отбелязахме, първата работа на дружеството за строеж на фарове Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane, създадено по време на Кримската война, е веднага след края на войната (в 1856 г.) да възстанови фара на нос Шабла. Седем години по-късно, на 15 (27) август 1863 г., във Варненския залив едновременно са открити два фара — на нос Галата и на Варненския нос (Варна бурун), откъдето след 33 години започва да се изгражда днешният вълнолом.

Малкият фар на Варненския нос бил известен още като „червения фенер“, защото светел с постоянна червена светлина на Варна бурун (нос Варна). Оптиката му от 7-ма степен била поставена върху железен стълб на височина 15 м над морското равнище, като светлината се виждала на 6 мили от хоризонта. За построяването му били изхарчени 4065 златни лева.

Всъщност Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane трябва само да е реконструирала „червения фенер“, защото той е описан в The Black Sea Pilot от 1855 г.

В бележките си за това какво е необходимо, „за да се направи плаването покрай брега безопасно и да се улесни влизането и излизането на корабите от варненското пристанище“, като трета препоръка Шкорпил пише: „да се унищожи червения фенер в гр. Варна, понеже с поставените нови фарове във варненското пристанище той заблуждава мореплавателите“. Шкорпил изказва тази мисъл през 1907 г. и тя очевидно се споделя от цялата морска общественост в града, защото много скоро червеният фенер е премахнат.

През 1888 г. Народното събрание гласува „Закон за направата на портове във Варна и Бургас“. Проектирането е възложено през следващата година на английския инженер Чарлс Хартли. Той изработва два проекта, но те са отхвърлени като много скъпи (единият за 15 млн. лв., а другият за 17 млн. лв.).

През 1893 г. същата задача е поставена на ннж. Бьохмен, ала неговите планове се оказват трудно осъществими. През 1894 г. най-сетне се възприемат проектите на френския инженер Адолф Герард. На 1 (13) март 1895 г. фирмата „Михайловски & Хайрабедян“ започва строителството, което по договор трябва да завърши на 16 февруари 1901 г. Работата обаче върви мудно, на 8 (20) февруари 1899 г. фирмата се конструира в „Безименно акционерно дружество за направа на Варненското пристанище“, а строителството продължава до 18 (31) май 1906 г., когато новото пристанище тържествено е открито. Окончателното му предаване обаче става на 7 (20) август 1908 г., като направата му струва около 7 млн. лв.

Изграждането на главния вълнолом продължава от септември 1896 г. до август 1901 г. Неочаквано обаче той се сляга и се налага да бъде укрепен. Той е изграден напълно през 1903 г. Вълноломната стена, състояща се от две части, започва от Варненския нос и навлиза на 1220 м навътре в морето. Главният вълнолом (Източният мол) има отклонение, което заедно с Южния мол оформя входа на пристанището.

През 1903 г. фирмата Sautri & Harle доставя и монтира на края на трите съоръжения пристанищните фарове. Те са снабдени с еднофитилни петролни лампи и оптични апарати от VI степен и влизат в експлоатация на 23 ноември 1903 г. На 31 март (13 април) 1912 г. Министерският съвет постановява, че разрешава лантерното (фаровата оптика) на електропрожекторната група (фаровете) при варненското пристанище, както и кабелите за тях да се доставят от фирмата Siemens & Schukert от Виена. Изглежда обаче фаровете са електрифицирани от брега чак на 25 юни 1932 г.

Днес на края на Източния мол (43°11′ с.ш. и 27°55′ и.д.) върху широк каменен постамент с лика на Георги Димитров (преди войната там е стоял бюстът на Фердинанд, а през 90-те години на ХХ век се появи мозайка на Св. Никола) се издига бяла кръгла метална кула, висока 8,6 м. Оптиката, чийто фокус е на 14,6 м надморска височина, излъчва бяла проблясваща светлина с периодичност З с (проблясък – 1 с и тъмнина – 2 с), която се вижда на разстояние 10 мили.

Нашият катер заобикаля главния фар на варненското пристанище и се насочва към мислената линия, която свързва двата входни фара и очертава акваторията на пристанище Варна-Изток. Зеленият входен фар е поставен на края на отклонението от Източния мол, а червеният – на края на Южния мол. Фаровите кули са еднакви – бели, кръгли и метални, високи са по 6,4 м, фокусите на оптиките им са на 10,1 м надморска височина, а излъчваната постоянна зелена и червена светлина се вижда на разстояние 2 мили.

На кея се разделяме сърдечно с екипажа на „Нереида 2″. В близките дни се каним да посетим вече по суша фара на нос Галата. Въпреки надеждите ни слънчевите дни през април обаче, те са толкова малко, че няколко пъти отлагаме посещението на фара на нос Галата, за да случим по-подходящо време за снимки. Все пак Ангел засне първите кадри на 23 април, когато с катера „Нереида 2″ обиколихме фаровете във Варненския залив. Чак на 4 май, когато пролетното слънце огря залива, потеглихме с “фиата” по стръмния склон на Моминото плато към носа, който обгражда Варненския залив от юг.