„Няма тайни, които времето да не разкрие.“

Централното разузнавателно управление (ЦРУ) е създадено на 18 септември 1947 г. с подписването на Закона за национална сигурност от президента Хари Труман. Неговата история е белязана от прехода от Втората световна война към Студената война и нуждата от единна разузнавателна структура.

Наследство от пепелища е хроника за първите шестнадесет години на Централното разузнавателно управление. Тя описва как най-могъщата страна в историята на западната цивилизация не е успяла да създаде първокласна шпионска служба. Този провал представлява заплаха за националната сигурност на Съединените щати.

Разузнаването е тайна дейност, насочена към разбирането или променянето на това, което става в чужбина. Президентът Дуайт Д. Айзенхауер го нарече „противна, но жизнена необходимост“. Държава, която иска да упражнява силата си извън своите граници, е длъжна да вижда отвъд хоризонта, да знае какво се задава, да предотвратява атаките срещу народа си. Тя трябва да предусеща изненадата. Без силна, умна, наблюдателна разузнавателна служба и президентите, и генералите могат да ослепеят и осакатеят. Но по време на цялата си история като свръхсила Съединените щати не са имали такава служба.

Историята, написал е Едуард Гибън в Упадъкът и падението на Римската империя, не е „нищо повече от списък на престъпленията, безумията и нещастията на човешкия род“. Аналите на Централното разузнавателно управление съдържат безумие и нещастие покрай проявите на храброст и ловкост. Те са изпълнени с ефимерни успехи и дълготрайни провали зад граница. Белязани са от политически битки и борби за власт у дома. Триумфите на Управлението са спестили известно количество кръв и пари.

Грешките му са пропилявали и двете. Те се оказаха фатални за легиони от американски войници и чужди агенти; за около 3000 американци, които загинаха в Ню Йорк, Вашингтон и Пенсилвания на 11 септември 2001 г.; и за още 3000, които са загинали оттогава в Ирак и Афганистан. Престъплението с трайни последици беше неспособността на ЦРУ да изпълни централната си задача: осведомяването на президента за ставащото в света.

Съединените щати нямат никакво разузнаване, когато започва Втората световна война, и почти никакво няколко седмици след като тя свършва. Лудата треска за демобилизиране оставя пренебрегнати няколко стотинте мъже, които имат вече години опит в света на тайните и волята да продължат битката с новия неприятел. „Всички големи сили, освен Съединените щати притежават от дълго време постоянни разузнавателни служби със световен обхват, докладващи пряко на най-високите нива на техните правителства — уведомява президента Труман през август 1945 г. командирът на военновременната Служба за стратегически операции генерал Уилям Дж. Донован.

Преди сегашната война Съединените щати нямаха външна тайна разузнавателна служба. Никога не са имали, а и сега нямат координирана разузнавателна система.“ Трагичното е, че те все още нямат такава.

Предполагало се е ЦРУ да стане такава система. Но проектът за Управлението е бил импровизирана скица. Той не е бил лек за хроническата американска слабост — че секретността и измамата не са наши силни страни. Колапсът на Британската империя оставя Съединените щати единствената сила, способна да се противопостави на съветския комунизъм, и те непременно трябва да познават враговете, да осигурят предвидливост на президентите и да действат срещу силата със сила, когато ги призоват „да запалят фитила“.

Мисията на ЦРУ е преди всичко да предупреждава президента за изненадваща атака, за втори Пърл Харбър.

През 50-те години на XX век редовете на Управлението са попълнени от хиляди патриотични американци. Много от тях са смели и закалени в битки. Някои притежават мъдрост. Малцина наистина познават неприятеля. Когато разбирането не достига, президентите заповядват на ЦРУ да промени хода на историята с тайни акции.

„Воденето на политическа и психологическа война в мирно време бе ново изкуство — пише Джералд Милър, някогашен началник на тайните операции на ЦРУ за Западна Европа. Някои от техниките бяха известни, но липсваха знания и опит.“ Тайните операции на ЦРУ изобщо са били необмислени удари в тъмното. Единственият начин за Управлението следователно е бил да се научи практикувайки — правейки грешки в хода на битката. Тогава ЦРУ скрива провалите си навън, лъжейки президентите Айзенхауер и Кенеди. ЦРУ лъже, за да запази позициите си във Вашингтон. „Истината е — казва Дон Грег, опитен резидент от времето на Студената война, че на върха на могъществото си Управлението има голяма репутация и катастрофални резултати.“

Подобно на американското общество Управлението на свой риск се придържа към еретични възгледи по време на Виетнамската война. Подобно на американската преса то открива, че докладите му биват отхвърляни, ако не съответстват на предубежденията на президентите.

ЦРУ е мъмрено и презирано от президентите Джонсън, Никсън, Форд и Картър. Нито един от тях не разбира как работи Управлението. Те встъпват в длъжност „с очакването, че разузнаването може да разреши всеки проблем или пък че не може да стори нищо добре, и след това стигаха до противното виждане — забелязва бившият заместник директор на Централното разузнаване Ричард Дж. Кър. След това те се отпускаха и се колебаеха от една крайност до друга“.

За да оцелее като институция във Вашингтон, Управлението преди всичко трябва да има достъп до ухото на президента. Но то скоро научава, че е опасно да му се казва това, което той не иска да чуе. Анализаторите на ЦРУ се научават да ходят с ръка върху рамото на другия — като затворници по време на разходка — и да се съобразяват с общоприетата мъдрост. Те схващат погрешно намеренията и способностите на нашите врагове, грешно изчисляват силата на комунизма и подценяват заплахата от тероризма.