„Общата опасност сближава хората.“

Милан Асадуров разказва. След час и 15 минути изминаваме малко повече от 100 км и стигаме до фара на Шабла. Координатите са 43° 32′ с.ш. и 28°36′ и.д. Щом излизаме от колата, първата ни работа е да се облечем по-топло. Всъщност температурата не е много ниска – някъде около нулата трябва да е, но силният северен вятър, чиито пориви достигат до 30 м/с, ни кара да се чувствуваме като при минус 15°. Докато Ангел снима фара от естакадата в морето, нарамил саковете, аз разглеждам отдалеч внушителната каменна кула, която се издига на 36 м надморска височина.

През 1901 г. тя пострадала от земетресението и се наложило да бъде стегната със специална прътова конструкция, а по-сериозно я ремонтирали, през 1934-1935 г. Дотогава Шабленският фар бил изцяло бял, оптиката му била кръгла, от V степен и постоянната бяла светлина се виждала на 15 мили.

През 30-те години, когато тези места били в границите на Румъния, властите се погрижили за укрепването на сградата, боядисали я в червено и бяло, вътре направили вита метална стълба и най-важното – заменили оптиката. Новата оптика, производство на шведската фирма AGA Navigation Aids била, въртяща се, на маслен газ и характеристиката на фара вече станала групово проблясваща бяла светлина с периодичност 25 с и далечина на видимост 17 мили, т. е. такава, каквато я знаем днес. По-късно светлинният източник бил захранван с ацетилен и накрая през 1957 г. го заменили с 300 ватова електрическа крушка.

Порядъчно измръзнали, се запътваме към жилището на фаропазача. В двора ни посрещат със страшна гюрултия двайсетина пуйки – част от стопанството на бай Иван и леля Тодорка Атанасови. Те са тук от 1 юли 1949 г. Тогава бай Иван бил на 28 години.

Домакините ни посрещат малко смутени, може би защото с нас е отговорникът за фаровете капитан Димитър Игнатов от Хидрографната служба. Разменяме няколко думи за времето и скоро сякаш топлината в стаята отпуска всички ни. Като поглежда изпод око магнетофона, бай Иван разказва какви поразии са направили щормовете през последните две-три години:

– Заливат целия район. Страшно е, не може да се ходи. Като че сме на някакъв кораб сред морето.

– Всичко заливат. От горе до долу всичко става във вода – намесва се леля Тодорка.

– Тече от фенерното и през прозорчетата на кулата!.. “Не знам… Седим тука като диви. Остаряхме като фараджии и децата си наказахме, а на него пак му се седи – сочи тя бай Иван.

– Казвам да си ходим вече, а той вика да седим. А бе как ще седим, взех да не мога да се качвам нагоре – 132 стъпала са това… Разпитвам бай Иван за живота тук през тези 33 години; за опасните места в морето наоколо, за тюлените, за премеждията. Накрая успявам да „измъкна“ от него една „история“.

Веднъж изби рейлерът, дето регулираше налягането. Тогаз бяхме още на бутилки. Обаждам се по телефона; и ми казват: ами почвай да въртиш оптиката до заранта. То не е правилно да се върти на ръка, защото не можеш да спазиш точно характеристиката, ама… На другия ден ходих във Варна и ми дадоха нов рейлер. Тука, при нас не е страшно. Ей таме има хора, автобус минава, ама на Стамат, дето е на Болшевик (в ония години така се казваше остров Св. Анастасия), му се чудя. Туй неговото вече е… Ако вземе да го блъска оттук и оттам водата, какво ще го направи?… Ама как свири на кавал… И двамата започват да разказват как са ходили на гости на колегите си по южния бряг и как са прекарали.

Бай Иван е плах, стеснителен човек, но личи, че в работата си е много изпълнителен. Той ни развежда да ни покаже фара отвътре – отначало техните стаи и гостната, после машинното отделение. Когато ни повежда по стълбата към фенерното отделение, той ни разказва как миналата зима 18 дни нямали ток и фарът работел на агрегат. В такива случаи той дежури цяла нощ до агрегата.

Витата стълба към фенерното отделение на Шабленския фар

– Бай Иване, имало ли е случаи фарът да излезе от строя?

– Не – отговаря той лаконично. Независимо от всичко фарът винаги трябва да свети, защото точно в този момент неговата светлина може да е нужна някому в морето – мисля си аз.

– Но такива думи не се казват гласно, защото изглеждат банални.

Горе вятърът отново ни напомня за себе си. Сивият цвят на фенерното отделение и зеленият метален корпус на оптиката сякаш засилват впечатлението за усойно място. Над фенерното се издига гръмоотвод с полумесец и звезда, който напомня за строителите на фара. Разглеждаме оптиката, а аз си записвам фабричния й номер: 206. Това производство е характерно не с масовостта, а с прецизността си. Два от осемте прозореца на фенерното отделение са затъмнени, така че светлината на фара е видима на 270°.

Витата стълба е доста стръмна и обратният път пак е почти толкова труден. Разглеждаме набързо сводовете на втория етаж, но студът и влагата скоро ни прогонват. Ангел се катери отвън по покрива на пристройката да види дали ще може да заснеме туграта при оскъдната светлина. Светкавицата проблясва два пъти, той маха недоволно с ръка и се прибираме в топлата стая.

Любезните домакини ни почерпват и идва време да се сбогуваме. Трябва да бързаме, защото може да завали, преди да сме стигнали до Калиакра, където смятаме да преспим.

Тръгваме от нос Шабла – най-източната точка на България – късно следобед. Силният северен вятър съвсем не е стихнал и бързо разсейва съмненията ни, че ще завали. Страхуваме се, че тогава пътят, вървящ почти точно на югозапад покрай брега, ще се заледи. По море разстоянието от нос Шабла до нос Калиакра е около 14 мили, но пътят по сушата е малко по-дълъг, защото след Тюленово и Камен бряг, където от 1967 г. е поставен навигационен знак, той навлиза по-навътре в сушата и през Св. Никола стига до Българево, на шест километра северозападно от носа.

Любопитно съобщение за този район от 1907 г. ни е оставил Карел Шкорпил: „Интересно е, че пиратството е било развито още преди 12 години (т. е. докъм 1895 г. – М. А.)на брега между с. Калъчкьой (дн. Тюленово – М. А.) и румънската граница. Със създаването на военната погранична стража пиратството е прекратено. Селяните от крайбрежието – за да примамват гемии и параходи към брега (в бурно време) – клали огън и играли около него хоро, за да се наподобява с това прекъсващият огън на Калиакренския фар. Така са примамвали гемии, които вместо към фара, ударили в друга посока и се разбили. Селяните после обрали разбитите гемии. Навсякъде из крайбрежните села вий ще намерите по един предмет от такива гемии, като напр. плюшен стол, огледало, масички, въжета, синджири и др.“

Четири години по-късно, през 1911 г., това съобщение отново е потвърдено в един разказ за черноморските пирати от древността, където се уточнява, че „пиратството било развито още преди няколко години между Шабленския и Геларенски фарове [в с. Калъчкьой, Каябейкьой (дн. Камен бряг – М. А.) и др. ]“