„За разбит кораб всеки вятър е противен.“

Милан Асадуров разказва. В един горещ юлски ден на 1981 г. шефът ми Стоян Попов ме извика при себе си, погледна ме втренчено с големите си зелени, немигащи очи и след традиционната пауза, която смущаваше толкова много хора, които не го познаваха добре, рече:
– Защо не се заемеш с фаровете?
– С какво да се заема? – повдигнах вежди аз.
Преди шефът да ме вземе в списание «Корабостроене и корабоплаване» работех в морската редакция на Варненското издателство «Георги Бакалов». Там между другото бях един от съставителите и редактор на научно-популярния алманах «Фар». Та си помислих, че шефът говори за морския годишник, който сега правеше мой колега.
– С фаровете по Българското Черноморие – отвърна шефът, вече без да ме гледа. – Аз отдавна исках да се захвана с тази работа, но на… времето мина.
Бързо се опитах да изброя наум българските фарове и някъде към десетия засякох. Но бях сигурен, че има още.
– Защо не за «Тема на годината»? – тутакси върнах топката аз в градината на шефа.
– Знаеш ли колко са фаровете? – подхвърли шефът, като ме гледаше внимателно. – Аз вече ги изброих, но ми се струва, че има още.
– Стигат – отвърнах самоуверено и побързах да продължа, за да не се върне отново на броя им: – Пък и не е задължително за всеки да се пише по равно.
– Ще ти се отвори доста работа, затова трябва да почнеш от сега. Имаш четири месеца на разположение, докато дадеш първата статия. И после – всеки месец по една.
Върнах се на мястото си все още без да осъзнавам, че шефът ми е намерил работа за двадесет години напред. Нямаше нужда да търся фотограф. Ангел Златанов седеше на съседното бюро пред мен. Още след първите ми думи на лицето му се изписа интерес. Като всеки достоен човек, той е мълчалив, умее да слуша и да те разбира от няколко думи, но аз, като се запаля, обикновено не мога да спра. Докато му описвах с примамливи краски бъдещата експедиция, съзрях светналото от задоволство лице на шефа, който се беше приближил без да го забележа.
Първата ми работа беше все пак да разбера колко са българските фарове те всъщност. Според «Admiralty List of Lights and Fog Signals, Volume E, Mediterranean, Black and Red Seas, Published by The Hydrographer of The Navy, Crown, 1980» фаровете по Българското Черноморие бяха числом и словом 27 (двадесет и седем)! Оказа се, че в сметката, дето си я бях правил наум пред зоркия поглед на шефа, не бях включил много автоматични пристанищни фарове.
Време беше да се захващам сериозно за работа…
Следващите текстове са плод на впечатленията ми от нашите пътувания по българските фарове през 1982 г. и събраните сведения за няколко месеца. Те бяха публикувани в 12 последователни броя на сп. “Корабостроене и корабоплаване”. В текста, който сега ви представям са поправени всички грешки и заблуждения от онова време, а с получер шрифт са добавени най-важните открития за нашите фарове, които съм направил през следващите 20 години.

Няколко пъти отлагахме пътуването на север и накрая стана така, че заминахме на 17 ноември 1981 г. в лошо време. Често съм ходил нататък, но този път тръгнахме специално да се срещнем с фаропазачите на север от Варна. В колата беше топло и тъй като Ангел е не само добър фотограф, но и опитен шофьор, спокойно прегледах бележките си.
Крапец. На около шест мили от северната ни граница на 29,5 м надморска височина се издига навигационният знак на нос Крапец. Желязната решетъчна конструкция на бели и черни хоризонтални ивици, висока 15,5 м, е поставена в точка с координати 43°38′ с.ш. и 28°35′ и.д. през 1967 г. От 1981 г. знакът е светещ и в същност в момента е най-новото светило по българския черноморски бряг. Оптиката е М-500, а характеристиката – бяла проблясваща светлина с периодичност 5 с. Интересно е, че това ново съоръжение съжителствува с най-стария действуващ фар у нас, който се намира само на около шест мили югоизточно.
Коментари
Все още няма коментари