„Вселената се осветява от слънцето, човек – от знанието.“

Взаимодействието на сферични полета на обекти в природата се осигурява от ортогонални паралактични ъгли и се осъществява чрез изграждане на две равнини на наблюдение – надлъжна и напречна.
Измерването е основният процес на изучаване на материални и полеви обекти на природата, без осигуряване на надеждността на който не е възможен напредък в неговото познаване. Сферичната форма на полетата на обектите в заобикалящото ни пространство е основна както в пространството, така и в атомите. Всички обекти на разстояние се показват и измерват с помощта на полета, които са с външната форма на реални обекти. В този случай полетата се допират до реалната част на формата на обекта в ъглите, осигурявайки неразривна връзка между тяхната реална и полева част.

Понастоящем качеството на измерванията се оценява чрез точност или несигурност на параметрите, които работят добре за директни измервания, но не и за измервания от разстояние, особено когато не могат да бъдат извършени контролни сравнения на получените резултати. За да се вземе предвид влиянието на този факт, беше въведен параметърът на неопределеността, но той няма оценка на мярката и следователно тази оценка не е метрологична. Има и параметър за качество – достоверността на измерванията, но и той няма метрологична оценка. В допълнение, надеждността на измерванията се оценява въз основа на сравнение на размерите на изображението на конструиранията на обекта и размерите на самия обект.

При измерване на обект в пространството с помощта на монокоординатни системи и невъзможността за директни измервания тази задача не може да бъде изпълнена. Нейното решение е свързано с измерването на полетата в описанието на пространството, което във физиката има четири измерения, а надеждността на измерванията на параметрите се осигурява само на равнина, което отрича възможността не само за точност на измерването, но и за неговата надеждност поради невъзможността за сравняване на параметри.

Съществуващата физика е изградена на базата на измервания на вектори с помощта на Питагоровата теорема с тяхната ортогоналност, която се извършва само на равнина, което в момента е парадигмата на космическите измервания.
Според резултатите от измерванията на техните линейни размери, които са надеждни само в равнина, се установява характерът на техните взаимодействия, което не е изпълнено за сферични полета и в пространството. Отчитането на тези противоречиви фактори не е лесна задача, която в момента не е снабдена с условие за надеждност.

През 21 век физическата наука все повече влиза в конфликт с резултатите от измерванията в практиката, получавайки противоречиви резултати в различни области на научната дейност, където много от тях нямат обяснение (време, гравитация, инерция, законът на златното сечение, и т.н.). В тези теоретични модели има общи нерешени проблеми, чиято основа се крие в разликата на съдържанието и формата: четириизмерността на пространството и двуизмерността на надеждните му измервания.

Нека добавим два нерешени проблема на съвременното моделно описание на физичните явления, които изключват възможността за надеждност на измерването:
– в модела всички обекти се разглеждат като точкови обекти, но в действителност имат размери, които влияят на получения резултат, но не се вземат предвид при симулацията;
– използваната в момента система от мерни единици се основава на три основни параметъра, предложени от Гаус: дължина, време, маса. Гаус „раздели“ преобразуванията на ортогонални координатни оси, което изключи възможността за сравняване на показаните върху тях параметри, въпреки че проекциите описват различни параметри, но на един и същ обект, който трябва да се сравнява.

Корените на тези противоречия се крият в нарушаването от страна на математиката и физиката на основните закони на епистемологията. Епистемологията беше изправена пред задачата да намери принципи за получаване на абсолютно надеждни знания, които да бъдат отправна точка и в същото време крайната основа на цялата съвкупност от знания, позволявайки те да бъдат оценени според степента на тяхната надеждност и истината. Решението му е намерено от Евклид в принципа на сдвояването.
Принципът на сдвояване се изразява в два епистемологични закона, които определят условията за съществуване на материалния свят: законът за единството на частта и цялото и законът за единството и борбата на противоположностите.
Законът за единството на частта и цялото има два аспекта: частта може да се разглежда само като цяло; частта и цялото се характеризират с едни и същи параметри и следователно трябва да имат еднакви показатели.

Законът за единството и борбата на противоположностите осигурява условия за непрекъснато движение и развитие. Необходимо е да се разглеждат не противоположни свойства в една форма на отражението, а тяхното единство със свойства в противоположна форма, т.е. общите свойства на полето и веществената материя в една равнинна форма на познание, като се използва тази форма, без да се променя тяхното съдържание. Този недостатък се проявява и във взаимодействието на физиката и математиката.
Тази идиоматична комбинация дава решение на повечето от противоречията на формите и тяхното съдържание в природата, но все още не и в аналитичните зависимости в нейното описание. Математиката и физиката нарушават законите на природата в комбинация от области на знанието. Изображенията, създадени от геометрични конструкции, са надеждни само в равнина, тъй като в космоса геометричните конструкции имат приблизителен характер. Следователно тяхното използване за конструиране и описание на други елементи, като например вектор, се осигурява само на равнина, предотвратявайки пренасянето му в космоса без загуба на надеждност. И така, в геометрията векторът е насочен сегмент от права линия, който има начална и крайна точка (лат. vector, носещ).

Неговите параметри на равнината могат да бъдат показани само като два компонента.
Във физиката, за разлика от математиката, думата вектор без допълнителни уточнения обикновено означава вектор, свързан с четиримерно пространствено-времево поле. Концепцията за вектор във физиката съответства на цял клас насочени сегменти (векторно поле), които се различават по начало и край.
Обобщавайки позицията на физиката, векторът е умствено символично представяне на физически процеси в обект, свързани с неговото транслационно и ротационно движение, протичащо във времето и пространството, което позволява формализиране на процеса на неговото описание чрез математически зависимости.
Тези различия между математиката и физиката нарушават единството на конструкциите и моделното описание на образите на обектите, т.е. единството на научното познание. Начините за надеждно решение на проблемите на природата са изложени в аксиоматиката на Евклид още през 222 г. пр.н.е. Те са изградени на принципа на сдвояването, което се изразява в показването на равнината на изображения на пространствени обекти, състоящи се от две форми на сферична обвивка – поле и реално тяло. Когато се показва на равнина, обвивката на сферата характеризира позицията на нейния център и основния размер на обекта. Според аналитичните зависимости, които се използват в момента, само реалните размери на материалния обект влияят върху размерите на полето.

Аксиоматика на Евклид – концептуалната основа на систематичния характер на научното познание.

Аксиоматиката на Евклид, изложена в неговия труд „Елементи“ (ок. 300 г. пр.н.е.), е фундаментална система от 5 постулата (геометрични) и 5 общи понятия (логически), поставящи началото на дедуктивната геометрия. Тя определя евклидовата равнина чрез строги правила за построяване на линии, окръжности и прави ъгли, включително известния пети постулат за успоредните прави.
Правилата за изграждане на изображения са изложени в постулатите на Евклид. Те потвърдиха своята надеждност чрез изграждане на модели в различни области на науката, но основните предимства на неговата аксиоматика не бяха използвани. Постулатът, осигуряващ взаимодействието на сферите, е изключен. Там се казва, че „всички прави ъгли са равни“ и според него всички допирателни към повърхността на кълбото, затворени от радиуси в центъра й, могат да се изобразят като допирателни към една окръжност. Той се признава за тривиален и в кълбото осигурява пресичането на всички допирателни в една точка, концентрирайки в него цялата енергия, разпределена по радиуси, които се различават само в паралактични ъгли, които могат да бъдат показани – в кръг.
Аксиоматиката на Евклид е изградена на принципа на сдвояването, което на първо място се проявява в две близки концепции на неговата аксиоматика: постулати и аксиоми.
Какво представляват аксиомите и каква е тяхната роля е добре известно, но постулатите са напълно неразбрана концепция. Ролята на аксиоматиката на Евклид като основа за систематичния характер на научното познание беше разгледана в началото на този век от Ф. М. Канарев.

Неговите трудове показват, че постулатите играят основна роля в аксиоматиката на Евклид, но те трябва да бъдат доказани в конкретни форми на описание на природата.
В своите произведения Евклид, дефинирайки постулатите, не дава проблема за решаване, който е определящ при концептуалното им използване. Задачата на Евклид беше да създаде методологични средства за измерване – координатна система, в която използването на постулати решава проблема с конструирането на надеждни изображения на сферични обекти, контролирани на етапи от добре известни линейни зависимости, например закона за средното геометрично. А за аксиомите бяха зададени безусловни действия за измерване на изображения и изчисляване на размера на обектите по тях.
Основната разлика между постулатите и аксиомите е условието, че целесъобразността на използването на постулата трябва да бъде доказана в извършените операции:
– постулати – основните елементи на изображенията на обекти и действията с тях за изграждане на надеждни изображения в координатни системи;
– аксиоми – оперативни действия, които трябва да се извършват в координатни системи за надеждно описание на обекти чрез техните изображения.

За Евклид основният моделен елемент в пространството е кълбото, което има един линеен параметър – радиуса. Кълбото, представено като кръг върху равнина, като точка, е минималният измерим размер – стандарт или обект, който няма размери. Две „свързани“ равни точки на равнината образуват права, която може да се нормализира, а когато неравните точки са разположени една в друга, те образуват кръг на равнината и кълбо в пространството, където централната точка може да няма размер. Но всяка точка е кълбо и, като няма посока в пространството, винаги има поне две допирателни от паралактичния ъгъл, чиято ос минава през центъра на кълбото, т.е. когато се използва по двойки, точката променя свойствата си.

Взаимодействието на тези видове „връзка на точки“ определя функционалното сдвояване на взаимодействията в пространството: кълбото – като основен елемент в пространството и права линия – като основен елемент на измерванията в равнината, които са изградени от точкови елементи на плоскост. Комбинацията от техните преобразувания върху равнина свързва две форми на конструкция: равнина (в паралаксното пространство на ъгъл) и полево кълбо (под формата на линия – радиус на окръжност). Амплитудата също е форма на описание на полето, но може да бъде описана чрез линеен радиус и коефициент на свързване под формата на плътността на неговия физически параметър.

Паралактични ъгли – елемент на взаимодействие между полетата на обектите
Решението на проблема за надеждни измервания на полетата в пространството е възможно само на равнина и само при използване на принципа на сдвояване, което се изразява в сходството на конструкцията както на материалния обект, така и на неговия измерител. Всеки от тях се състои от поле и реален обект, които имат свързани линейни размери, но взаимодействат по свои собствени закони. В този случай физическите параметри на полетата са функция на техния радиус.
Всички обекти в далечината се показват и измерват с помощта на полета. В този случай полетата са обвивка от обекти, имащи формата на кълбо (топка) в точките на измерване, чийто диаметър е равен на максималния размер на обекта. Полето е външната сферична обвивка на реален обект, която няма посока в пространството, но която определя позицията на центъра си чрез оценка на максималния му размер.

Полетата се допират до реалната част на формата на обекта в ъглите, осигурявайки неразривна връзка между тяхната реална и полева част. Процесът на избор на поле се извършва според ъгъла на наблюдение, който например в местоположението, когато оста на наблюдение е насочена към центъра на полето, е паралактичен, задавайки надлъжната посока в пространството, свързана с позицията на центровете на полетата на измервателния уред и обекта.
Ъгълът на наблюдение се състои от две пресичащи се прави линии, т.е. има три точки, което по дефиниция показва, че ъгълът е планарен параметър.
Следователно равнинният ъгъл, симетричен спрямо оста, свързваща центровете и повърхностите на обектите, покриващи сферичното поле на обекта, допирателна към неговата повърхност, винаги ще бъде паралактичен, свързващ сферата и хордата в сферичното поле – линия, характеризираща напречно сечение на наблюдаваната топка. Следователно паралактичният ъгъл, който по дефиниция се състои от три лъча, лежащи в една и съща равнина, осигурява свойството на равнината да се разпространява в пространството и, имайки лъчи с еднаква дължина, осигурява техните еднакви отражения в ортогоналната равнина (рис. 1) . В този случай размерите на изображенията в общия случай могат да бъдат контролирани.

Същите свойства има и ортогоналният паралактичен ъгъл, при който всяка половина от ъгъла има свойството на независимост да изгражда равнина в напречна посока, при условие че няма взаимно влияние. Ударът върху повърхността на кълбото (топката) на два ортогонални ъгъла на паралакс, както е показано на рис. 1, осигурявайки трансфер на информация, позволява да се създаде пространство в кълбото (топката), състоящо се от система от три ортогонални равнини 0ГYZ. Плоскостите за наблюдение Г0Y и Y0Z са изградени на паралактични лъчи, служат за излъчване на предаваната информация, а изображенията на тях са невидими. Третата равнина Г0Z, отделена с точки, служи за плоскостно изобразяване на предаваната информация и е изградена от хорди rγ, свързани с точките на пресичане на лъчите с повърхността на кълбото (топка) с радиус R1. Равнинното картографиране на хордите rγ в кълбото (топката) дава възможност за тяхното взаимно сравнение като линейни проекции на радиуси и затварящи сферични или конични повърхности.
Обобщавайки казаното, паралактическите ъгли са елементи от постулатите на Евклид, които следват от принципа на сдвояването и неговите елементи за осигуряване на ортогоналност и паралелност.
Паралактичните ъгли са умствена форма за показване на процесите в пространството, осигуряващи условия за описване на транслационни и ротационни движения, позволяващи формализиране на процеса на описване на взаимодействие и измервания чрез линейни математически зависимости на ортогонални равнини, с контролни условия – надеждност на всеки етап от процес.

Паралактическите ъгли се използват в астрономията за описание на планетите, но всяка от планетите има своя форма, а полетата на планетите не зависят от формата на планетите и винаги са сферични, покривайки максималните им размери. Това е фундаменталната разлика между формата на размерите на полето и формата на размерите на обекта.
Два въртящи се ортогонални паралактични ъгъла осигуряват транслация в пространството на сферична повърхност с различен радиус, осигурявайки взаимодействие между „сферичните полета“, в които се намират реални обекти. Полето на обекта е сферично образувание, всички допирателни към повърхността на което са затворени в центъра му. Такава моделна конструкция на природата съчетава сложността на формите на материалния свят и простотата на формите на полетата на обектите, които се характеризират с множество сдвоени видове взаимодействия, които осигуряват баланс. Съвременната наука се занимава главно с изграждането на форми на материалния свят, като често нарушава условията за равновесно взаимодействие на полетата в природата. Полетата за осигуряване на надеждност трябва да бъдат описани в равнина, т.е. под формата на проекции.

Но как да „видим“ размерите на изображенията на неподвижно поле в неподвижно състояние? При използване на монокоординатни системи пространственото поле не може да се види, тъй като е пространствено затворено. Неговото стационарно пространствено наблюдение се осигурява само при използване на двойни измервателни уреди, когато всеки от измервателните уреди показва полето, но в своя собствена фаза, добавянето на частите от която осигурява показване на размерите на полето.

Рис. 1. Модел на взаимодействие на сферични полета с паралактични ъгли (обяснение – в текста)

Сферичното поле може да има много сдвоени допирателни точки с паралактични ъгли върху равнинни окръжности. Всички радиуси на кълбото, изтеглени към точките на контакт, се събират в центъра на кълбото, концентрирайки енергията в нея. Това позволява дори ортогонални компоненти в кълбото да бъдат показани на една и съща равнина, само че е необходимо да бъдат разделени чрез „оцветяване“, за да се знаят зависимостите, които трябва да се използват.
Нека се опитаме да направим тази стъпка в описанието на взаимодействието на полетата под формата на сферични повърхности в пространството, равновесието в което, описваното на плоскост, притежава сравнение, т.е. надеждност.
Измерването на полетата се изпълнява на плоскост, начертана между паралактическите ъгли, което гарантира надеждността на измерванията на позицията на центъра на полето и неговия радиус и следователно максималния размер на обекта и неговата позиция. Максималният размер на изображението на реален обект на разстояние от един ракурс не може да бъде оценен и надеждността на размера на неговото поле като сферичен обект в ъгъла на паралакса може да бъде оценена, следователно проблемът за оценка на размера и ориентацията на страните на реален обект, наблюдаван от един ъгъл, може да бъде решен надеждно. Нека разгледаме по-подробно процесите на взаимодействие на полетата във външни и вътрешни прояви.