„Попитай природата, попитай твоята земя, твоята вода, твоите животни дали се чувстват добре, управлявани от твоята ръка.“

Като логична реакция на глобализиращия се свят, в който има все по-малко яснота какво на кого принадлежи, кое къде се намира и кой за какво носи отговорност, се родиха множество инициативи, които се опитват при скромни условия да правят сериозни стъпки към по-голяма самостоятелност. Тяхната цел е укрепване на собствената общност, рентабилно дългосрочно стопанисване и добронамерено, отговорно взаимодействие с окръжаващата среда.

Едно наистина интересно движение е Transition Town Movements, което би могло да се разбира като Движение „Градове в преход“ – преход към една нова епоха. Неговата насоченост е постигане на независимост от малки населени места, градове и общини, като те отново се научат сами да задоволяват своите потребности. Това се отнася до хранителните продукти, но най-вече засяга енергията. Прави се опит на тях да се погледне по нов начин.

В основата на цялата идея лежи теорията за тъй наречената „петролна кулминация“, според която вече сме били изпомпали по-голямата част от петрола на планетата, така че трябвало да се очаква, че като най-важна суровина за съвременното общество той щял да става все по-дефицитен и следователно все по-скъп. Тази теория не страда от липса на противници, но е повод много хора да се замислят над въпроса, какво лице ще има бъдещето, как да се избегнат големите разстояния при транспортирането на стоки като по този начин се намалят и вредните емисии във въздуха, но преди всичко как да се преосмислят силните страни на местните дадености.

Движението на градовете в преход се заражда в малкия град Тотнъсв Южна Англия в началото на новия XXI век, където няколко активисти започват да засаждат открити (общински) площи с овощни дървета и зеленчуци, за да убедят своите съграждани, че трябва да се подготвят за времето, когато евтиният петрол няма да го има. Търсенето на алтернативи на съществуващото положение бързо довежда до прости решения и в крайна сметка до засилване на местната икономика и нейния характерен облик, до една по-сплотена и по-активна общност и до понижение на ежедневните разходи. Всеки прави предложения и внася своя принос според знанията и способностите, които има. Градът въвежда своя собствена парична единица – „тотнъски паунд“. Тази местна валута може да се използва само в Тотнъс. Така се поощрява купуването на местни продукти и духа на задружност.

Един от основните принципи при „прехода на градовете е перманентното селско стопанство (популярно и като „устойчиво земеделие“ или „перма-култура). То би могло да се характеризира като тенденция, обратна на индустриализацията. Целта е да се изгради подход на отговорност и грижа към животните и растенията, но също и към другите хора. Да се подпомогнат естествените цикли в местната природа и да се създадат условия за селско стопанство без монокултури и химическа намеса. Тази форма на традиционно, дългосрочно земеделие залага на качеството, а не на количеството, на индивидуалността, а не на абсурдните предписания на Европейския съюз, на многообразието и творческите способности. Тя излиза далеч извън очертанията на биоземеделието.

Пионер в областта на перманентното земеделие беше и продължава да бъде Сеп Холцер – един селски стопанин от Австрия, който доказа, че дори на 1700 метра надморска височина може да расте всичко – от киви до лимони, и че с необходимите познания човек навсякъде е в състояние сам да обезпечи потребностите на домакинството си без проблеми. Холцер, който доби известност като „агро-бунтар“, е автор на множество книги за създадения от него вариант на алтернативно земеделие. Той изнася лекции и консултира градове и цели провинции при възстановяването на силно увредени обработваеми земи и при прехода към екологично селско стопанство, опиращо се на непрекъснат цикъл.

Вече съществуват голям брой алтернативни общини, причината за чието възникване е, че на хората им е омръзнал бездушния, лишен от топлота живот на активни консуматори в големия град. Те се обединяват с други, мислещи като тях, в името на „нещо свое“. Това, което по-рано иронично наричаха „социално дезертьорство“, междувременно се превърна в световно движение. Инициативата за „градовете в преход“, която отдавна прекоси Германия и Австрия, е само един от многото примери.

Има населени места, където отдавна се прави същото, но с по-силен акцент върху духовната страна на нещата, както това е в Даманхур. Даманхур (от египетски: село на бог Хор) е комуна („Ню ейдж“ = „Нова епоха“: политеизъм + неопаганизъм = „Всичко е едно“), която съществува от 1975 г. в Италия и междувременно има центрове в други европейски страни и в Япония. Самоопределя се като Екологично общество, „Федерация от съобщности с еднаква социална и политическа структура, която се намира в постоянно развитие“. В една малка задруга живеят обикновено 20 души. От своя страна 20 малки задруги образуват общество – колективна среда, в която членовете редовно се срещат, обменят информация, попълват състава си и си помагат. „Селото на бог Хор“ се изхранва с продукти собствено производство, поддържа собствени училища, развива „местни“ изследователски проекти и има собствена конституция.

От 1998 г. Даманхур членува в „Глобалната мрежа на еко селищата“ (GEN), въпреки че според нас названието „ГЕН“ не е избрано особено сполучливо, идеята, с която е подплатено, си струва не по-малко от тази в Тотнъс.

В тази връзка изглежда подозрителен фактът, че от 2000 г. GEN е постоянен член с право на съвещателен глас в комисията ECOSOS – орган на ООН („Икономико-социален съвет“).

Аргументацията за това би могла да бъде, че по този начин ще се оказва положително влияние на Обединените нации и техните проекти. Но опитът ни е научил, че всяко обвързване с ООН по-скоро прилича на съюз с дявола.