„Никой не обича оковите, дори и да са златни.“

Краят на миналия век е период на окончателната подялба на Африка между европейските държави. Бързайки, сблъсквайки се фронтално, замирайки на новите граници на империите при вида на топовете на конкурентите и развихряйки се във вестникарски статии в «благородно» негодувание по адрес на съперниците и на онези «отвратителни» обичаи, които царят в още независимите райони на Африка, държавите настоявали за незабавно спасяване на диваците и за привнасяне в Африка на благородната атмосфера на неделното църковно училище.

Една от последните придобивки на Великобритания била негърската държава Бенин, останки от могъщата някога горска империя. Безкръвна и бърза експедиция във вътрешността на страната хвърлила Бенин в подножието на британския трон под бурните приветствия на мисионери, журналисти и търговци. Записките на участниците в похода ставали бестселъри. Описанията на последните дни на Бенин приличали на страници от романите на ужасите и карали мирните жители да настръхват.

«… Приближавайки се към град Бенин, ние минахме покрай няколко човешки жертвоприношения, видяхме разпънати робини с разпрани на кръст кореми… нещастните жени умираха под горещото слънце. На земята се гърчеха роби със завързани на гърба ръце… когато нашите бели воини минаваха покрай тези ужаси, човек може да си представи какъв ефект оказваха те върху младите войници — някои изпитваха неукротим гняв, на други прилошаваше… Мъртъвци имаше дори в кралския двор. Изглеждаше, че всичко е натрупано с мъртви осакатени тела… Да не ми дава господ някога да видя пак такова зрелище. Непосредствено преди да се сблъскаме с тези ужаси, някакъв старец излезе иззад дървото. Той се прицели в нас с лък, предполагайки (както после ни обясниха), че е неуязвим. Въпреки това го застреляха…» Така писал военният хирург на Бенинската наказателна експедиция.

Разбира се, трупът на застреляния старец и на другите последни защитници на Бенин били прибавени към жертвите на бенинската диващина.

Още с първите вестникарски кореспонденции Бенин бил наречен «град на кръвта». С това наименование привикнали и станало почти официално, макар че, както пише съвременен английски историк, «членовете на наказателната експедиция преуспяха в създаване на впечатление, че народът бини прекарвал по-голяма част от времето си, като принасял в жертва хора в застрашителни количества. В действителност всичко това е твърде далеч от истината, въпреки че човешките жертвоприношения съществували на практика в бенинската религия, както и в други райони на света, включвайки между другото и далечните времена на Британските острови…»

За да се разбере какво представлява Бенинската държава, трябва да се припомни историята й, която има пряко отношение към следващия разказ.

Някога Бенин бил най-могъща от държавите, възникнали извън сферата на арабското и европейското влияние. Първият европеец, португалецът Жоао Афонсо да Авейро, който посетил Бенин през 1486 година, го заварил в разцвета си.

Преданията на Бенин разказват, че първите му царе — «оба» — произлизали от Ифе — свещения град на народа йоруба. В първата династия се наброявали дванадесет царе, после, след преврат и смутни времена, отново «оба» завзел престола от Ифе и основал династия, управляваща народа бини доскоро. Жоао Афонсо да Авейро бил в Бенин по времето на царуването на петнадесетия «оба» от тази династия, по този начин основаването й се отнася към XII век, а възникването на държавата вероятно към X век.

«Оба» на Бенин обединявали заедно светската и духовната власт, царската особа била свещена и дори «оба» можел да напуска двореца си само в изключително тържествени случаи. Социалната система на бенинското общество била разработена ясно. Ръководно положение заемали съветниците на царя, жреците, «управниците на града», «управниците на двореца», а също и наместниците на васалните провинции.

Градът Бенин бил заобиколен от висок насип и ров и заемал около двадесет и пет квадратни километра. Бил правилно планиран и застроен с глинени къщи с фасади, обърнати навътре към изолиран и засаден с палми двор. В къщите непременно имало олтари на многобройните богове на Бенин и на духовете на прадедите. Най-голямата постройка в столицата бил царският дворец, до който се опирали обширни вътрешни дворове, оградени с високи стени и галерии. Също тук се намирали жилищата на сановниците, конюшните, казармите и много олтари и светилища, които едновременно служели за място на съхраняване на историята на държавата.

Бенин е една от първите големи африкански държави, сблъскали се с европейците, което изиграло в по-нататъшната й история фатална роля.

Ако в страните на Югоизточна Азия и в Индия португалците на първо място се интересували от подправки, то в Африка — от злато и роби. Експедициите за доставка на роби във вътрешността на континента били опасни и не винаги продуктивни.Къде по-удобно било да се намери посредник, африкански вожд, съгласен да продава роби срещу оръжие, тъкани, барут. И «оба» на Бенин станал за португалците такъв посредник. Възникнала причинно-следствена верига — управникът на Бенин продавал на португалците роби, а португалците го снабдявали с оръжие. Това давало възможност на Бенин да води завоевателни войни и да пленява нови роби, като опустошавал съседните земи и подкопавал собственото си благополучие. И когато португалците били изместени от холандците, след това от англичаните, тази странна, не винаги мирна и като резултат пагубна за Бенин симбиоза продължила. Постепенно империята западнала. Покорените области били обезлюдени, стопанството разрушено, а самия Бенин — една военизирана империя — царял застой, а велможите и жреците благоденствували, богатеейки от грабежа на съседите. Те често не жалели и собствените си селяни — народът бягал от страната. Цели селища, дори райони на Южна Нигерия били заселени с емигранти от Бенин. Избягалият от Бенин царски син Гинува дори основал «емигрантско» кралство Вари.

През последните десетилетия държавата Бенин загубила могъществото си, скрила се в горите, станала анахронизъм — със старателно поддържаната власт на «оба» и жреците, с господството на старите богове, робството, изостаналостта. Английската експедиция, която нахлула в Бенин, накарала велможите и жреците да потреперят от страх пред неизбежната гибел на държавата. И както пише английският историк Ян Бринкуортс, «масови жертвоприношения в Бенин се правели само по време на велики бедствия: наказателната експедиция била най-великото бедствие в историята на Бенин може би в течение на хиляда години. Като резултат обхванатият от паника обезумял двор се обърнал за спасение към боговете…»

А нали преди това Бенин бил посещаван от много пътешественици и търговци, които оставили негови описания, където няма нито дума за особената кръвожадност на управниците му.