„По-добре малко ум, отколкото много сила.“

Способността ни за въображение и създаване на образи е до голяма степен част от “новия ни мозък/ съзнание“. Тя оказва огромно влияние върху емоциите и начина, по който преживяваме себе си и другите хора. Ще се спрем на механизма, по който самокритиката и само състраданието се отразяват на мозъка, ще разгледаме и множеството качества и аспекти на състраданието. Неговата сила идва от начина, по който фокусираме съзнанието си, по който мислим, представяме си и изграждаме образи за състраданието.

Какво е въображението – това е едно от най-съществените качества на новото ни съзнание, благодарение на което можем да развиваме наука и култура. Въображението ни позволява да създаваме нови светове в главата си, да променяме гледната си точка и да обмисляме множество възможности. Способността за въображение играе изключително важна роля в нашия живот и култура.

По-рано беше казано, че фантазиите стават не реалистични и ние си представяме не съществуващи опасности или не изпълними желания, което води до разочарование и фрустрация. Възможно е да изгубим способността си да се радваме на действителността, тъй като тя не съвпада с нашите фантазии (образи) в живота.

Хората живеят в два свързани, но много различни свята. Първият е светът, който пряко преживяваме и който възприемаме посредством сетивата си за зрение, слух, обоняние, вкус и осезание. Можем да ги наречем „светът, какъвто е“. Другият свят е този, който мислим и създаваме в съзнанието си. В крайна сметка обаче и двата сята са творение на мозъка ни.

Сетивата, които са еволюирали милиони години са нашата връзка както с външния свят, така и със света на нашето съзнание. Преживяването на външния свят започва от мозъка. За да го демонстрираме, нека се отправим на кратко пътуване. Да си представим, че се разхождаме извън града в ясно пролетно утро. Вдишваме дълбоко хладния въздух и усещаме лекия ветрец по лицето и ръцете си. Попиваме богатството от ухания наоколо. Вдигаме очи нагоре, виждаме синьото небе и белите облаци плъзгащи се по него. Може например да се разходите покрай морския бряг в зноен летен ден, небето да се простира до хоризонта, а вие да усещате дъха на морето, да чувствате пясъка под краката си и приятния прохладен бриз по лицето си.

Но наистина ли виждате нещо? И да и не. Виждаме цвета на небето, на тревата, на листата, на морето и пясъка, на плажните чадъри, защото очите ни поглъщат и отразяват различни честоти на светлинните лъчи. Всъщност над главата ни е само черния космос. Няма нищо, нито синьо, нито бяло, зелено или кафяво. Мозъкът ни прави така, че да преживяваме цветовете като обработва различните честоти на вълните.

Важният извод е, че мозъкът ни непрекъснато улавя енергийните честоти, които постъпват в него под формата на светлина и звук и ги преобразува в преживявания. Ако имаме други мозъци щяхме да преживяваме вселената по други начини. Освен това преживяването ни зависи от чувствата и цялостния процес на осъзнаване. Но колкото и да е интригуваща тази идея, сега ще оставим света на опита като сътворен и конструиран от действителната сетивна информация и ще се насочим към света на въображението.

Помислете за малко какво се случи със съзнанието ви, докато четяхте описанието на разходката сред природата или покрай морския бряг. Можете да затворите очи и да си представите, че пролетната утрин проблясва в съзнанието ви; докато четете думите, в главата си можете да създадете нещо като кратко филмче. То може да е мимолетно и импресионистично, но ще го има.

Мозъкът ни не само създава съзнателни преживявания от действителна сетивна информация, но може да сътвори цял един свят чрез въображението. Друг важен аспект на нашата пролетна разходка, създадена в съзнанието ни е, че тя бе подплатена от собствените ни спомени.

Можем да напишем думи, които след години да създават картини в съзнанието на читателите посредством тяхното въображение. Точно това правят всички добри писатели: когато четем стари книги ние заживяваме във въображаемия свят на техните автори, които може да са починали преди стотици години.