„Доброто дърво ражда добри плодове, лошото – лоши.“

Ранните преживявания с родителите и другите хора стимулират различните емоции и комбинации от емоции, които асоциираме с представата си за Аза и за останалите. Това е основен принцип. Помислете как едно дете преживява емоциите на другите хора при взаимовръзката си с тях и как това се превръща в основа на отношението му към собствената му личност.

Ако можеш да си кажеш: „Аз съм достоен за обич, ценен човек“, всъщност тпва означава, че в моите системи за памет са складирани множество емоционално подплатени преживявания при които съм предизвиквал положителни емоции у другите и те са се отнасяли към мен с любов, като към ценен човек; значи съм достоен да бъда обичан. Представете си сега родители, които често се гневят на малката си дъщеричка. Тя развива представа за себе си според която другите не я виждат в положителна светлина: „В моите системи за памет са складирани множество емоционално подплатени преживявания при които съм предизвикала гняв у другите и те са се отнасяли към мен като към лош човек; значи аз съм лоша, а другите са потенциално враждебни“.

Представете си сега родители, които не спират да мърморят срещу малкия си син и му отказват всякакво засвидетелстване на обич, в него се интернализира, ако не гняв, то презрение и чувство за загуба. Момчето започва да гледа на себе си като на човек, от когото всички се отвращават, смятат, че не е достоен за тяхната обич и го отхвърлят: „В моите системи за памет са складирани множество емоционално подплатени преживявания при които съм предизвикал отдръпване у другите и те са се отнасяли с мен като с нежелан човек; значи аз не съм желан и другите ме отхвърлят.“

Да вземем за пример дете претърпяващо насилие: „В моите системи за памет са складирани множество емоционално подплатени преживявания на старах и отвращение; значи аз съм лош и отвратителен, а другите се сближават с мен, само от желание да злоупотребяват“.

Кое от тези деца само си е избрало представата за себе си? Нито едно от тях: у всичките тя е била създадена вследствие на взаимовръзката им с околните. Ако и на вас, както на мен ви се иска да имаме повече власт над чувствата към самия себе си, може би трябва и вие, и аз да признаем, че като държим на дадената ни представа за себе си, няма как да се освободим от обусловеността си и да се развием.

Обърнете внимание, че човешкия мозък поставя етикет на всяко от тези сложни чувства. Проблемът е, че етикетът може да не е съвсем точен, а да отразява в приближение това, което чувстваме. Така например, възможно е хората да изпитват болка, когато се чувстват изолирани от другите, а това да е свързано с емоционални спомени, как другите са ги избягвали. Най-близкият етикет, който подхожда на това чувство и усещане за Аза е: „Аз съм сам и никой не ме иска“. Само че е погрешен. Истината може би е, че родителят е обичал по свой си ограничен начин, но е бил подтиснат и затворен в себе си, поради което е създал такива спомени в детето си. Въпросът е в загубата и тъгата, а не във факта, че „никой не ни иска“.

С помощта на вродените си стратегии децата се опитват да оптимизират грижата към себе си, както и инвестицията на време и енергия от страна на другите, като прибягват до комбинация от принуди, сълзи и гневни изблици и поведение, което предизвиква мило отношение, като се усмихват и се опитват да бъдат послушни и услужливи. Генерирането на положителни чувства в съзнанието на другия (майката) и отбелязването им в нейното изражение и интонация са ключови стратегии за осигуряването на ресурси. Тоест това е от съществено значение за изграждането на усещането за сигурност и безопасност в себе си, което успокоява детето.

Положителните чувства към себе си очевидно имат физиологичен ефект върху цялото тяло. Може би ще попитате: „Но не е ли това пряко свързано със системата за желания и търсене на ресурси?“ Да, само че имайте предвид, че и трите системи взаимодействат помежду си. Идеята тук е, че когато имаме усещане за положителен образ в съзнанието на другите това ни помага да се чувстваме сигурни и доволни.

Важно е да подчертаем още веднъж, че тези внушени чувства имат ефект върху целия организъм и полагат регулационните модели на представата за собствената личност. Те могат да формират основата за самокритичност в бъдеще. Някои деца толкова отчаяно искат да получат обратна връзка и уверение, че имат положителен образ в съзнанието на родителите си, че се превръщат в сурови към себе си, самокритични перфекционисти.

Разликата като „Много добре, мъничко“, съпроводени от разсеяност и явна липса на интерес, могат да бъдат много объркващи за децата. Получаването на различни и противоречиви послания от различни канали кара хората да се съмняват във вербалното съдържание и да го отхвърлят: „Само така казваш!“ Хората, естествено, се интересуват много повече от чувствата на другите, отколкото от техните думи. Това поражда важни въпроси за не вербалната комуникация и наблюдаването и разчитането на израженията на лицето, когато другите разговарят с вас. Някои като чели излъчват презрение, а други изглеждат изцяло ангажирани с вас, макар думите да са почти същите. Затова обръщайте внимание на не вербалната си комуникация, на усмивките и на вниманието, което изразявате чрез другите хора.