„Нека носи палмата онзи, който я е заслужил.“

С падането на Рим замрели оживените търговски пътища и тайнствения град изгубил значението си. Бил обитаем още две-три столетия след гибелта на Рим и тук дори се намирала резиденцията на византийския епископ, но вече по времето на кръстоносците градът бил напълно забравен и мъртъв.

Рицарят Рюи Гонзалес де Клавихо закъснял. Закъснял с двеста години — той не заварил Афрасиаб, нито стените му, нито минаретата, нито мавзолеите, нито дворците. И все пак, когато вечерта на горещия, дълъг, прашен ден испанското пратеничество при двореца на великия Тимур видяло в далечината Самарканд, рицарят бил смаян. «Толкова градини и лозя има тук, че когато наближаваш града — писал той, — виждаш сякаш гора от високи дървета, а сред тях и самия град.»

Пратеничеството влязло в чуден град, неповторим, несравним с нито един град от Средновековието. Било през 1404 година. Железният куц Тимур, който завоювал половината свят, докарал в новата столица роби: художници, архитекти, зидари, дърворезбари, златари… Властта на Тимур била голяма, могъществото му необятно, високомерието — необуздано. Селата около Самарканд били преименувани. Вече се наричали Багдад, Кайро, Дамаск — най-големите градове на света трябвало да изглеждат като села в сравнение със столицата на Тимур.

Над Самарканд надвиснал прахът на строителството — в скели били мавзолеите Шахи-Зинда, върволици от роби носели тухли за стените на джамията Биби-ханъм, умели хорезъмски майстори поставяли плочки върху Регистан. Градът бил с цвят на охра, а небесносините и сините глазирани керамични плочи на джамиите и квадратите на изкуствените езера хаузи изглеждали късчета небе, метнати върху жълтата земя. Наоколо шумели тринадесет градини — широк зелен пръстен. Най-голямата от тях — Бехи-Джехан — била толкова голяма, че както уверяват летописците, веднъж конят на архитекта се заблудил там и го намерили едва след един месец.

Но Тимур умрял, изминали още няколко десетилетия и потомците му преместили столицата на държавата в Бухара. Останали само сградите, въздигнати от майстори, чиито имена никой не знае. Но думите на самаркандския историк, отнасящи се за джамията на Тимур: «Човек — това са делата му», са справедливи. Делата надживели и великата империя, и хората, които са я създавали, и спомена за завоеванията и битките.

… Ако някога ви се случи да слезете от самолета или автобуса в днешен Самарканд, ще си спомните думите на испанския рицар: «Колко градини и лозя има тук…»

Самарканд е голям град, съвременен, с университет, училище, театри, зеленината отдавна се е преселила върху обикновените му асфалтирани улици. И все пак Самарканд на Тимур е жив и силуетът на приказните джамии учудващо естествено се вплита в съвременния му облик.

Зеленият пръстен на градините го обкръжава както и преди петстотин години. Но това не са същите, които е видял Рюи Гонзалес де Клавихо. През многохилядната история на града градините неведнъж са израствали около него и неведнъж градът се е превръщал в пустиня.

Огромният гол хълм на север от града — това е всичко, което е останало от Афрасиаб, прародителя на Самарканд, връстника на древния Рим. Петнадесет метра културни пластове, чирени, тухли са рай за археолозите, а също и разказ за многото столетия живот на Афрасиаб. Пред стените му са стоели армиите на Александър Македонски, тук са идвали кушанските царе и отрядите на първите халифи. Още през античната епоха в Афрасиаб бил прокаран оловен водопровод, който векове подавал вода за цитаделата. Разкопките открили останки от разкошни дворци и мавзолеи…

През 1220 година градът бил сполетян от страшна катастрофа — монголското нашествие. Той оказал съпротива и бил така разрушен, че на повърхността на земята в последна сметка не останало нищо — сринати били крепостните стени, разрушен водопроводът, изгорени къщите и дворците. В течение на сто и петдесет години градът влачил жалко съществуване и там, където шумели градини, вече се движели пясъчни хълмове.

Но от края на XIV век всичко се променило. Денят, когато Тимур решил да направи Самарканд своя столица, станал втори рожден ден на града. За някакви си двадесет-тридесет години Самарканд наистина се превърнал в столица на Азия, в център на търговията и занаятите, в господар на съдбите на далечни и близки народи. И отново се разраснали градините.

Смъртта на Тимур още не означавала смъртта на Самарканд. През времето, когато управлявал Улугбек, внук на Тимур, в Самарканд било построено може би не по-малко, отколкото по времето на великия дядо. По времето на Улугбек, най-удивителният от монарсите, учен, астроном, хуманист, били изградени много медресета (мюсюлманско духовно училище) — Самарканд се превърнал в център на азиатската култура.

Сравнително неотдавна учените са успели да открият най-голямото от творенията на Улугбек — обсерваторията му. За нея е известно много: и това, че там са работили най-големите умове на епохата, и това, че въпреки отсъствието на телескоп в обсерваторията под ръководството на самия Улугбек била съставена «Книга на звездните таблици», която не е загубила значението си до ден-днешен.

Дори след като столицата била преместена в Бухара, в Самарканд не спряло строителството, макар че се осъществявало в по-малки мащаби. В Самарканд има джамии и мавзолеи, които се отнасят и към XVI, и към XVII век, но все пак основните му архитектурни шедьоври са свързани с времето на Тимур и Тимуридите.