„Дали крещиш от радост или от мъка, има голяма разлика.“

Значителна част от нашите човешки желания са записани в гените ни в едри щрихи, но това не означава, че трябва непременно да ги осъществим. Желанията ни за любов, слава, благоденствие и житейски удобства са стари като света: те работят чрез нас, но от нас зависи дали ще се впуснем стремглаво и необмислено да ги осъществяваме. Когато се привържем твърде много и се пристрастим към желанията си, те ни завладяват, стават наши господари.

Идеята е, че трябва да влагаме цялото си съзнателно внимание в дейността, която извършваме. Независимо дали приготвяме чаша чай или рисуваме шедьовър, трябва се стремим да дадем най-доброто от себе си, да постигнем съвършенство. В живота има много случаи, когато постиженията ни носят наслада и трябва да бъдат ценени. Запалените градинари извличат невероятна радост от разцъфването на своите цветя, музикантите – от овладяването на трудни произведения, майсторите – от добре ремонтираната стая. Важно е да се стремим да се усъвършенстваме.

Целта на обучението на съзнанието в състрадание също е да вложим усилия и енергия в определена посока. Проблемът следователно е в баланса и опознаването на тъмната страна на онази част от нас, която се стреми към по-високи постижения.

Както изтъкват много съвременни психолози, можем да се научим да се радваме на постиженията си заради самите тях, а не защото ни карат да се чувстваме по-добре или по-съвършени, или защото ни спестяват чувството за малоценност и завист. Можем да се научим да се справяме с неудачите, без да изпадаме в силна фрустрация. И не е необходимо да превръщаме желанията си в задължителни цели.

Макар че всички понякога се увличаме, когато е налице баланс със системата за успокояване и доволство, постиженията ни няма да надуват егото ни, а неуспехите ни няма да го потискат. Ключовото послание на значителна част от съвременните психолози в психологията и духовните практики е колко важно е да се научим да бъдем признателни и да генерираме чувство на радост чрез преживяването на мига.

Колцина от нас наистина поспират, за да погледнат красивото небе и постоянно променящите се рисунъци на облаците или прекрасните цветя и дърветата в парка? Колцина отделят време, за да усетят вкуса, уханието и допира на предметите? Колко често изпитваме радост от това, че можем да виждаме и чуваме, съзнавайки, че има хора, на които не им е дадено да разполагат с тези сетива?

Забързаният ни живот се стеснява от тунели от сивота и ние само от време на време зърваме по някое от чудесата наоколо. Но ако се замислим, ще видим, че ние сме съзнание, преминаващо през времето. Съществуваме единствено в този миг. Не съществуваме нито в мига, които ще настъпи, нито в този, който току що е отминал; съществуваме истински само сега. Но новото ни съзнание може да бъде тъй разсеяно, че да не съществуваме пълноценно даже и тук.

Има една притча, която показва как признателността може да ни помогне дори в момент на стрес и трагедия. Един будистки учител се разхождал покрай скалите, когато внезапно го съборил силен порив на вятъра. Докато падал, знаейки, че живота му свършва, той зърнал дива ягода, израснала върху скалата. Прелитайки покрай нея той се присегнал, възхитил се на красотата и яркия й червен цвят, а след това и на сладкия й вкус. Чудото на ягодата било с него и в смъртта.

Това разбира се е било само приказка – ако то действително се случи с нас, вероятно ще крещим нецензурни думички и определено няма да забележим никакви ягоди. Но точно в това се състои идеята – да можем да забелязваме нещата покрай които прелитаме.