„Справедливостта е основа на царствата.“

Европейските пътешественици, които прониквали в дълбочината на турските владения, рискували главата си. И все пак интересът към източните страни, който пламнал в Европа с експедицията на Наполеон в Египет, бил толкова голям, че все нови и нови пътешественици, шпиони, мисионери слизали в ливанските и сирийските пристанища и заедно с керваните, преоблечени като мюсюлмански търговци, дервиши или пилигрими се стараели да се доберат до Мека, Медина и до забравените приказни градове на пустинята, споменати в библията, но които не били видени почти от никакъв европеец от времето на падането на Римската империя.

Чернобрад и окъсан пилигрим бил и Йохан Буркхардт, швейцарски учен ориенталист и пътешественик, който решил през 1812 година да премине с керван от Дамаск до Кайро. Йохан знаел, че керванът ще мине през долината на Мойсей. Може би там са се запазили следи от пророка. Пътешественикът открил вълшебен град. Градът бил мъртъв, отдавна и безвъзвратно.

Отчетът на Буркхардт за града на Мойсей бил публикуван едва след десет години, вече след смъртта на пътешественика. И колкото и кратък да бил, веднага предизвикал интерес към тайнствения град в Синайската пустиня. За него говорили, писали, правели предположения. Буркхардт бил последван от други пътешественици, към древните ръкописи се насочили историците и пламнал лют спор.

Поддръжниците на библейската версия твърдели, че този град, наричан от римляните Петра, е същият онзи Синай, който се споменава в библията (Петра на гръцки значи «скала»). Именно тук са се спирали евреите по време на извеждането и от тях бил построен тайнственият град. Били намерени и документи, в които се казвало, че Фулчер, свещеник и хроникьор на краля на кръстоносците Балдуин I, бил там през 1101 година и също смятал, че градът именно е Синай.

Но колкото повече хора посещавали града, открит от Буркхардт, колкото повече се изнамирали документи, отнасящи се до историята на Петра, толкова по-слаби ставали позициите на поддръжниците на библейската версия. И вече първите разкопки в началото на нашия век напълно разгромили позицията на библейците. Петра нямала никакво отношение нито към Мойсей, нито към извеждането на евреите от Египет.

В началото на VI век пр.н.е. в Синайските планини се преселило арабското племе на набатейците. Пришълците от север изместили племето на едомитите. Главният град на едомитите — Села — се намирал в оазис. Скрит от планините, встрани от търговските и военните пътища, богат на изворна вода, този оазис се оказал идеална крепост, тъй като единственият път, който водел за там — Сик, двукилометров проход — можели да го защитят само няколко войници. След това набатейците покорили съседните племена и разпрострели властта си над целия район на Синайските планини. Села се превърнала в най-големия търговски център по пътя от Южна Арабия за Сирия и Ливан. Към 312 година пр.н.е. набатейците станали толкова силни, че успели да отблъснат два военни похода, предприети срещу богатото планинско царство на Антигон, цар на Сирия, наследник на Александър Македонски. Набатейците били съюзници на египетските Птолемеи, а после и на Рим и войските им участвували в похода на римския император Гал срещу Арабия. Юлий Цезар молил царя на набатейците Малик да изпрати кавалерийски отряд за египетската война. Столицата им станала известна в цял свят под името Петра.

Върховете на могъществото си набатейското царство достигнало на прага на новата ера, когато границите му достигали до Дамаск. Набатейците обаче не могли да устоят пред Рим. След покоряването на Сирия и Палестина дошъл ред и на Петра. Последните й независими царе са се отбранявали в течение на няколко десетилетия, като използували за укрепления заобикалящите я планини, но в края на краищата били принудени да се предадат. През 105 година император Траян завзел Петра, царството на набатейците се подчинило на Римската империя.

Това не означавало, че Петра изцяло загубила самостоятелността си. Римляните били заинтересувани малките царства като Петра, Палмира и Комагена да си запазят определена автономия, прикривайки източните владения на Рим от войнствени съседи. Петра служила за заслон преди всичко от партите и от номадските бедуински племена, нападащи керваните и заплашващи оживената търговия на Рим с Изтока.

Набатейците принадлежали към арабските племена и пишели на арамейски език, който бил вместо латински по тези места и именно тяхната писменост, развила се от арамейската, послужила за основа на съвременната арабска писменост. Най-голям разцвет Петра достигнала през годините на римското господство. Почти всеки керван, идващ от Арабия, се спирал в града, където имало много вода: всички ручеи и извори от околните планини старателно се контролирали и нито капка влага не се губела напразно. В многобройни цистерни и резервоари целогодишно се съхранявала прясна, чиста вода, по-ценно богатство, отколкото златото.

Първите жители на град Села очевидно са живели в пещери — скалите от мек пясъчник се обработвали добре, а дървото почти не се среща по тези места. Градът не е могъл да се разширява: скалите надеждно ограждали тясната долина, а върховете им били заети от светилища, древни олтари. Налагало се да се прониква в скалите.

Скотовъдците едомити живеели в пещери. Нямали време да мислят красива ли е пещерата, главното е, че в нея било топло през зимата, когато горял огън, а прохладно в зноя. Мазките на чернилката от пушека шарили с черни езици скалите, димът се разстилал, излизайки навън.

Набатейците искали да си направят столицата красива. Отначало украсявали гробовете: асирийските и египетските пилони и гладките стени били заменяни с изравнения откос на скалата. След това някой изрязал портал над вратата на пещерата. Появил се първият пещерен храм…

Най-великолепните съоръжения в града са храмовете и разкошните гробници на царете, римските губернатори, богатите търговци. Тук са идвали търговци от цял свят и не е чудно, че набатейците, които не обичали да си седят по домовете, отлично знаели как и какво се строи в другите страни. Затова в течение на столетия стилът на скалните сгради се изменял — от лаконизма на Египет и Асирия до изисканите разкошни храмове на късния Рим и Византия.

С падането на Рим замрели оживените търговски пътища, изгубила значението си и Петра. Била обитаема още две-три столетия след гибелта на Рим и тук дори се намирала резиденцията на византийския епископ, но вече по времето на кръстоносците Петра бил напълно забравен и мъртъв град. Водата в кладенците и изворите, за които никой не се грижел, постепенно намаляла, пустинята погълнала оазиса. И само легендите, че по тези места Мойсей е разсякъл с жезъла си планината и се е спрял с народа си, за да си почине от дългия път, се запазили сред рядко срещащите се чергари, които били поразени от величието на града.