„Благоразумието е по-силно от съдбата.“

Изучаването на Библията с молитва би открило на протестантите истинския характер на папството и би ги накарало да се отвратят от него и да го отхвърлят. Но много хора се имат за мъдри по своя преценка и не смятат за необходимо смирено да искат Бог да ги доведе до истината. Гордеят се със своето просвещение, но са невежи, както по отношение на Писанието, така и по отношение на Божията сила. Те трябва да имат някакво средство да успокояват съвестта си и търсят най-малко духовното и смиряващото. Онова, което желаят, е някак да забравят Бога, но да изглежда като че ли все още Го помнят. Папството може много добре да отговаря на такива нужди. То се е подготвило за две категории хора в света – които биха искали да бъдат спасени чрез собствени заслуги и които биха искали да бъдат спасени в греховете си. Ето тук е тайната на неговата мощ!

Доказало се е, че времето на голяма духовна тъмнина е най-благоприятно за успеха на папството. Но ще се докаже, че и времето на голяма духовна светлина е не по-малко благоприятно за неговия успех. В миналото, когато хората нямаха Божието слово и не познаваха истината, очите им бяха слепи и хиляди бяха вплетени, не виждайки мрежата пред нозете им. В това поколение има много хора, заслепени от блясъка на човешките спекулации в “тъй нареченото лъже знание”. Те не забелязват капана и отиват право в него с лекота, като че са със завързани очи. Божието намерение бе умствените сили на човека да бъдат смятани за дар от неговия Творец и употребявани в служба на истината и справедливостта. Но когато се поддържат гордост и амбиция и хората издигат собствените си теории над Божието слово, тогава интелигентът може да причини повече вреда, отколкото невежеството. Така фалшивата наука на днешното време, която подкопава вярата в Библията, ще се окаже успешно средство за приготвяне на пътя за приемането на папството с неговите привлекателни форми, както в средните векове задържането на знанието доведе до неговото възвеличаване.

Чрез развиващите се сега в Съединените щати движения, с които се цели държавата да подкрепи институциите и обичаите на църквата, протестантите вървят по стъпките на папистите. Дори нещо повече – те отварят за папството вратата на протестантска Америка, за да спечели загубеното в Стария свят върховенство.

А още по-голямото значение на това движение е главната цел – да се наложи съблюдаването на неделята – обичай, произхождащ от Рим, за който той твърди, че е знакът на неговия авторитет. Именно духът на папството, духът на съобразяване със светски обичаи, почитането на човешки традиции над Божиите заповеди – този дух прониква в протестантските църкви и ги ръководи да работят за възвишаване на неделята, както бе правило папството преди тях.

Ако читателят пожелае да разбере средствата и действащите сили, които ще бъдат използвани в предстоящата скорошна борба, трябва само да проследи доклада за използваните в миналите векове средства от Рим за същата цел.Ако поиска да узнае как ще постъпват папистите и протестантите заедно с всички, отхвърлящи догмите им, нека обърне внимание на духа на Рим по отношение на съботата и на нейните защитници.

Царски укази, всемирни събори, църковни нареждания, подкрепени от светската власт, са били стъпалата, по които неделята, този езически празник, достигна почетното си положение в християнския свят. Първата публична мярка, която налага съблюдаването на неделята бе законът, издаден от Константин. Този едикт изискваше градските жители да почиват в “почетния ден на слънцето”, но на селяните бе разрешено да извършват полската си работа. Макар че буквално това бе едно езическо нареждане, то бе наложено от императора, след като външно прие християнството.

Тъй като императорската заповед не се оказа достатъчен заместител на Божествения авторитет, Евзебий, епископ, който се стремеше да спечели благоволението на принцовете и бе специален приятел и ласкател на Константин, лансира твърдението, че Христос бил променил съботата в неделя. В подкрепа на новото учение не бе приведено дори едно-единствено свидетелство от Писанието. Сам Евзебий неохотно признава, че е фалшивост и посочва истинския автор на промяната: “Всички неща – казва той, – които човек бе задължен да върши в събота, ние пренесохме в Господния ден”.

Но колкото и безпочвени да бяха аргументите за въвеждане на неделята, послужиха хората да се одързостят в потъпкването на Господнята събота. Всички, които държаха да бъдат почитани от света, приеха общоизвестния празник.

Когато папството бе твърдо установено, възвишаването на неделята продължи. Известно време, когато не посещаваха църква, хората можеха да извършват в този ден селскостопанска работа, а седмият ден все още се почиташе като събота. Но постепенно настъпваше промяна. На заемащите църковни длъжности бе забранено в неделя да издават присъди по граждански спорове. Скоро след това излезе заповед всички хора от какъвто и да било ранг да се въздържат от обикновена работа, за да избягнат глоба за свободните и удари с пръчки за робите. По-късно бе издаден декрет, според който богатите трябва да бъдат наказвани с конфискуване на половината от имотите им, а в случай че продължават да упорстват, да бъдат направени роби. По-низшите класи бяха осъждани на доживотно изгнание.

За доказателство бяха повикани на помощ чудеса. Докладваше се, че между другите имало и такива: някакъв земеделец се канел да оре нивата в неделя. Като очиствал ралото си с едно желязо, то залепнало на ръката му и в продължение на две години трябвало да го носи със себе си “с извънредно голяма болка и срам”.

По-късно папата нареди енорийският свещеник да увещава нарушителите на неделята да ходят на църква и да се молят, да не би да докарат някое голямо нещастие на себе си и на съседите си. Един църковен съвет представи аргумента, така широко използван от тогава даже и от протестантите, че тъй като някои хора били поразени от мълния, докато работели в неделя, то тя трябва да е истинската събота. “Явно е – казаха прелатите – колко тежко пада Божието неодобрение върху онези, които не почитат този ден”. Тогава бе отправен апел – свещеници и проповедници, царе и князе и всички верни хора “да полагат най-големите възможни усилия и грижи, за да бъде възстановена почитта към този ден и за слава на християнството да се спазва с много по-голямо посвещение в бъдеще”.

Понеже указите на църковните събори се оказаха недостатъчни, светските власти бяха замолени да издадат едикт, който да всее ужас в сърцата на хората и да ги принуди да се въздържат от работа в неделя. На един синод, състоял се в Рим, всички предишни решения бяха препотвърдени с още по-голяма сила и тържественост. Бяха също прибавени към църковния закон като негово неделимо цяло и спазването им бе налагано от гражданската власт в почти целия християнски свят.

Но все пак липсата на библейския авторитет за спазването на неделята причиняваше не малки смущения. Хората оспорваха правото на водачите си да отхвърлят ясното изявление на Йехова – вместо “седмият ден е съботата на Господа, твоя Бог” почитането на деня на слънцето. За да се запълни липсата на библейски доказателства, бяха необходими други помощни средства. На един ревностен защитник на неделята, който към края на ХII век посетил църквите в Англия, верните свидетели на истината така се съпротивили и така безплодни се оказали усилията му, че той напуснал страната за известно време и се заел да намери някакви средства, с които да наложи ученията си. Когато се върнал, липсата била вече попълнена и при по-късната си дейност пожънал по-голям успех. Носел със себе си един свитък, за който казвал, че съдържа вести от самия Бог – заповед за спазване на неделята, както и страшни заплахи, които да ужасят непослушните. Заявявало се, че скъпоценният документ – същата долна фалшификация, както и нареждането, което той поддържал – бил паднал от небето и намерен в Ерусалим върху олтара на свети Симеон на Голгота. Но всъщност източникът на документа бил папският палат в Рим.

Измами и фалшификации за засилване на властта и благополучието на църквата – това са средствата, смятани за законни от папската йерархия през всички векове. Свитъкът забранявал всякаква работа от деветия час, т.е. от три часа в събота следобед до изгрев – слънце в понеделник и заявявал, че авторитетът и истинността му били потвърдени от много чудеса. Съобщаваше се, че хора, работели извън определеното време, се парализирали. Воденичар, който се опитвал да смели зърното си, видял, че вместо брашно изтича кървав поток, а воденичното колело стояло неподвижно въпреки силната струя на водата. Една жена, която поставила тесто във фурната, го намерила сурово, след като го извадила, въпреки че пещта била много гореща. Друга пък, на която тестото било готово за печене в деветия час, решила да го остави до понеделник и на следващия ден открила, че било вече направено на хлябове и изпечено чрез Божествена сила. Мъж, който печал хляб след деветия час в събота открил на следващата сутрин, когато го разчупвал, че от него изтичала кръв. Чрез такива абсурдни и суеверни измислици защитниците на неделята се стремяха да утвърдят нейната святост.

Римската църква е удивителна в своята проницателност и коварство! Тя може да предвиди какво ще стане. Спокойно изчаква благоприятния момент, виждайки, че протестантските църкви я почитат, като приемат фалшивата събота, и се приготвят да я наложат със същите средства, употребявала ги сама в миналото. Отхвърлящите светлината на истината ще потърсят помощта на силата, обявила се за непогрешима, за да възвеличат едно нейно нареждане. С каква готовност ще се притече тя на помощ на протестантите в това дело – не е мъчно да си представим. Та кой разбира по-добре от папските водачи как трябва да се постъпва с непослушните на църквата?