„Не съжалявай онзи, който умишлено е попаднал в неприятност.“

Днес протестантството гледа на римокатолицизма с много по-голямо благоволение, отколкото преди време, в страни, където католицизмът не се разраства и папските духовници са по-примирени, за да спечелят влияние. Но равнодушието към ученията, отделящи реформираните църкви от папската йерархия постоянно расте. Все повече се утвърждава мнението, че в края на краищата ние не се различаваме чак толкова в жизненоважните постановки, както се е предполагало, и че някоя дребна отстъпка от наша страна ще ни доведе до по-голямо разбирателство с Рим. Беше време, когато протестантите оценяваха високо свободата на съвестта, изкупена на такава скъпа цена. Те учеха децата си да се отвращават от папството и смятаха съглашателството с Рим равносилно на невярност към Бога. Но колко различни са настроенията, които се забелязват днес!

Защитниците на папството заявяват, че църквата е злепоставяна и протестантският свят е склонен да го приеме. Много хора твърдят, че е несправедливо днес да се съди за църквата според мерзостите и неправдите, характеризирали царуването й през вековете на невежество и мрак. Те извиняват нейната страхотна жестокост, като я смятат за резултат от варварството на онези времена, и твърдят, че влиянието на съвременната цивилизация е променило вдъхновението й.

Забравили ли са тези хора претенцията за непогрешимост, налагана от тази високомерна власт в продължение на 800 години? Не само че няма намерение да се откаже от нея, но я препотвърждава в деветнадесети век с още по-голяма положителност. Когато Рим твърди, че “църквата НИКОГА НЕ Е СЪГРЕШАВАЛА, нито пък според Писанието щяла ДА СЪГРЕШИ НЯКОГА”, как може да се откаже от принципите, ръководили поведението му в миналите времена?

Папската църква никога няма да се откаже от твърдението, че е непогрешима! Тя продължава да поддържа мнението, че е постъпвала правилно, като е преследвала отхвърлилите нейните догми. И не би ли повторила същото, ако й се представи подобен случай? Само да бъдат премахнати наложените й сега от светските власти ограничения и Рим да възвърне предишната си власт, тиранията и преследванията й ще се пробудят много бързо.

Един известен писател говори по следния начин за отношението на папската йерархия към свободата на съвестта и за опасностите от успеха на нейната политика, заплашващи особено Съединените щати:

“Има много хора, склонни да нарекат всеки страх от римокатолицизма в Съединените щати тесногръдие или детинщина. В характера и в отношението на романизма те не виждат нищо враждебно на нашите свободни институции, нито намират нещо застрашително в неговия растеж. Затова нека да сравним най-напред някои от основните принципи на управлението ни с тези на католическата църква.

Конституцията на Съединените щати гарантира СВОБОДА НА СЪВЕСТТА. Няма нищо по-скъпо или по-важно от нея. В окръжно писмо от 15 август 1854 година папа Пий IХ е казал: “Абсурдните или погрешни учения или безсмислиците за защита на свободата на съвестта са една изключително пагубна заблуда – чума, която повече от всичко друго застрашава една държава”. Същият папа в окръжно писмо от 8 декември 1864 година анатемосва “тези, които поддържат свободата на съвестта и на религиозното богослужение”, а също и “всички, които твърдят, че църквата нямала право да упражнява насилие”.

Миролюбивият тон на Рим в Съединените щати съвсем не включва промяна на сърцето. Той е толерантен, когато е безпомощен. Епископ Оконар е казал: “Религиозната свобода се търпи, просто докато може да бъде проведено противното на нея, без да има като последица някаква опасност за католическия свят”… Архиепископът на Свети Луис, т.е. на Сент Луи е казал при един случай: “Еретизмът и неверието са престъпления; и в християнските страни като Италия и Испания, например, където населението е католическо и католическата религия е съществена част от законите на страната, те се наказват, както всички други престъпления…”.

Всеки кардинал, архиепископ или епископ в католическата църква дава пред папата клетва за вярност, в която се съдържат следните думи: “С всичките си сили ще преследвам и ще се противопоставям на еретици, схизматици и бунтовници срещу нашия така наречен господар (папата) или споменатите по-горе негови наследници”.

Вярно е, че в римокатолическото общество има истински християни. Хиляди в тази църква служат на Бога според най-добрата светлина, която имат. Не им е позволено да имат достъп до Божието слово и затова не различават истината. Никога не са виждали контраста между живото сърдечно богослужение и поредицата от голи форми и церемонии. Бог гледа с нежно състрадание на тези души, възпитани в измамна и незадоволителна вяра. Той ще направи лъчи от светлина да проникнат в обгръщащия ги гъст мрак. Ще им разкрие истината такава, каквато е в Исус, и много още ще застанат на страната на Неговия народ.

Но романтизмът като система и днес е в хармония с Христовото евангелие толкова, колкото е бил в който и да било предишен период от своята история! Протестантските църкви тънат в непрогледна тъмнина, иначе биха различили знаменията на времето. Римската църква е твърде далновидна в своите далеч простиращи се планове и модели на действие. Тя си служи с хитрост, за да разширява влиянието и да засилва властта си, приготвяйки се за свирепа и решителна борба. Целта й е да възвърне владичеството си над света, да въведе отново преследванията и да унищожи всичко, извършено от протестантизма. Католицизмът печели почва навсякъде. Вижте как се увеличават неговите църкви и капели в протестантските страни. Погледнете популярността на колежите и семинариите му в Америка, така широко покровителствани от протестантите. Вижте нарастващата обредност в Англия и честото дезертиране към редовете на католиците. Тези факти би трябвало да безпокоят всички ценители на чистите евангелски принципи.

Протестантите са се оставяли да бъдат повлияни от папството и са го покровителствали. Правели са компромиси и отстъпки, изненадвали дори и самите паписти. Хората си затварят очите за истинския характер на римокатолицизма и за опасностите от неговото владичество. Те трябва да бъдат пробудени да се противопоставят на напредъка на този прекалено опасен враг на гражданската и религиозната свобода.

Много протестанти смятат, че католическата религия е непривлекателна и че нейното богослужение е монотонна, безсъдържателна поредица от церемонии. Тук те грешат! Макар да е основана върху заблуда, католическата религия съвсем не е груба и нескопосана. Богослужението на римската църква е твърде впечатляващо. Пищната й показност и тържествените церемонии омайват сетивата и смълчават гласа на разума и съвестта. Окото е очаровано. Великолепни църкви, импозантни процесии, златни олтари, обсипани със скъпоценности светини, избрани рисунки и изящни скулптури отговарят на стремежа към красота. Ухото също е пленено! Музиката е превъзходна! Когато богатите тонове на благозвучния орган се слеят с мелодията на много гласове и се издигнат над високите куполи и колонади на грамадните катедрали, това не може да не възхити ума и да не го изпълни с благоговение и страхопочитание.

Външният блясък, помпозност, церемонии, представляващи само една подигравка в сравнение с копнежите на болната от грях душа, са доказателство за вътрешна поквара. Религията на Христос не се нуждае от такива привлекателни неща за своя препоръка. В излъчващата се от кръста светлина истинското християнство е така чисто и прекрасно, че никакви външни украшения не могат да увеличат действителната му стойност. Стойност пред Бога има само красотата от светостта на един кротък и смирен дух.

Блестящият стил не винаги е показател за чиста, възвишена мисъл. Дълбоко разбиране на изкуството, деликатен, префинен вкус често пъти живеят в земни и плътски умове. Нерядко те биват използвани от Сатана, за да подвеждат хората да забравят нуждите на душата, да загубят от погледа си бъдещето и вечния живот, да се отклонят от своя безпределен Помощник и да живеят единствено за този свят.

Религията на външните форми е привлекателна за необновеното сърце. Разкошът и церемониите на католическото богослужение имат привличаща, омайна сила, чрез която много хора биват измамвани и стигат дотам, че започват да гледат на римската църква като на порта към небето. Никой, освен стъпилият твърдо върху основата на истината и чието сърце е обновено от Божия Дух, няма да бъде запазен от нейното влияние. Хиляди, не познаващи от опит Христос, ще се излъжат да приемат формите на благочестието без силата му. Тълпата желае такава религия.

Претенциите на църквата за правото да прощава грехове предразполага римокатолика към свобода да съгрешава. А въвеждането на изповядването, без което не може да се постигне прощение от страна на църквата, е също възможност да се даде място на лукавия. Който коленичи пред смъртен човек и му се изповядва, разкривайки тайните си мисли и подбудите на сърцето си, унижава личността си и потиска всеки благороден подтик на душата. Като разкрива греховете си пред свещеник – заблуждаващ се смъртен грешник, твърде често покварен от вино и разгул – неговият образец за характер се принизява и осквернява съвестта си. Представата му за Бога е снижена до подобието на грешника, защото свещеникът се явява там като представител на Бога.

Това принизяващо изповядване на човек пред човек е тайният извор, от който е произлязло повечето зло, оскверняващо света и подготвящо го за окончателното унищожение. И все пак за снизходителния към себе си човек е много по-удобно да се изповядва пред смъртен съчовек, отколкото да отваря душата си пред Бога. На човешката природа много повече допада да прави изповеди, отколкото да се отказва от греха. Много по-лесно е да се изтезава тялото в торба с коприва и бодливи вериги, отколкото да се разпънат плътските страсти. Плътското сърце предпочита да носи тежко иго, отколкото да се преклони пред игото на Христос.