„Врагът на твоите недостатъци е най-добрият ти приятел.“

Известно е, че приблизително една четвърт от хората на даден етап от живота си страдат от депресия, както и че мнозина от време на време изпадат в лошо настроение. При хората, подобно на другите бозайници, е еволюирала необходимостта като бебета и деца да бъдат обгрижвани.

За много бозайници, включително за хората, отделянето от майката поставя малките в риск от най-различни опасности. Когато е наблизо, тя им дава сигнали, че са в безопасност и че тя е тяхна опора. Осигурява им храна и уют и им помага да се успокоят, когато са уплашени или разстроени. Така майката регулира системата на заплахи и стрес у малкото, когато го успокоява и обгрижва, защото то не би могло да се справи само. Днес ние знаем, че тези взаимодействия влияят върху много физиологични системи, върху съзряването на детето и за развитието на мозъка му.

В отсъствието на майката светът се превръща в застрашаващо място и детето показва реакция на протест и отчаяние, което е част от нормалната, еволюирала защитна стратегия. Протестът включва дистрес, тревожност, плач, търсене и желание за възстановяване на връзката с майката.

Бебето е така програмирано, че да започне незабавно издирване и да сигнализира за своя дистрес (например да вика и плаче), за да предизвика помощ, закрила и подкрепа посредством връзката с възрастен индивид – тоест сигналът е предназначен да повлияе на другите. Това може да се нарече още копнеж, жажда. Тази „протестна“ защитна стратегия може да се изключи, когато бебето бъде успокоено или се появи майка му.

Нещата обаче може да не се развият толкова благополучно. Представете си, че усилията изразходвани в плач и търсене, не завършват с появата на майката или с получаване на успокояващи сигнали от нейна страна. Това представлява голяма потенциална опасност.

При повечето бозайници самотното, изпаднало в дистрес и търсещо малко може да привлече хищници, да се изгуби, да се изтощи или да умре от глад. В този контекст най-добрата защитна стратегия за оцеляване би била да седи кротко на мястото си и да чака родителя да се завърне.

Отчаянието е форма на поведенческа деактивация, когато протестът не е сработил. Позитивните емоции и чувства на увереност,, както и желанието за изследване, търсене и откриване трябва да бъдат подтиснати, защото този аспект на защитната стратегия е предназначен да прекрати сигналите и да възпрепятства индивида да се движи в опасна за него среда. Все едно казва: „Върви си в пещерата и стой там“.

Странно, но е вярно: предците ни, които в определени моменти са се потискали и унивали за известно време, може би са оцелели по-добре от тези, които са продължавали да действат без оглед на рисковете.

Съществуват редица житейски събития и ситуации като големи поражения и спадове, преживяване на насилие или отхвърляне, които карат мозъка ни, образно казано, да се свие „вътре в пещерата като начин на самозащита.

Усещането е ужасно, тъй като тази стратегия работи чрез изключване на положителните емоции и фокусиране върху отрицателните. Еволюирала е, дълго преди да се появим ние, хората, способни да мислим за себе си и за бъдещето. Дълго преди да развием самосъзнанието си, което и позволява да знаем, колко неприятни са тези чувства.

Депресията ги прави още по-неприятни, кара ни да си мислим, че сме пълни неудачници и да виждаме бъдещето си мрачно и безнадеждно. А в корените на всичко това стои примитивната защитна стратегия да стоим встрани от пътя на опасността. В наше време някои хора притежават генетично заложена чувствителност към тази стратегия, което може да улесни нейното задействане и да я направи по-силна. В много от случаите, отключващия механизъм са стресът и напрежението в живота.

Протестно отчаяните състояния на мозъка могат да породят чувство на изолираност от другите, самота и уязвимост. Депресираните хора понякога споделят, че се чувстват така, сякаш между тях и другите съществува преграда, изпитват пълна липса на връзка между себе си и останалия социален свят, съществуват като насън. Те могат да размишляват над тези си чувства да се опитват да проумеят защо се случва това, да се самообвиняват, да се само оценяват като недостойни, да се убеждават, че другите ги пренебрегват или искат да ги отблъснат след което да се почувстват още по-изолирани.

За съжаление това е поредния пример за нашия „нов мозък и съзнание“, който съзнавайки сам себе си може да задълбочи депресията. Ако хората с умерена и лека депресия се вгледат в себе си и си дадат сметка за възможните причини на своето състояние, а след това се опитат да направят нещо по въпроса депресията може да се окаже полезна.

Понякога депресията изпраща хората в неговите спирали на размишления и отдръпване от света прави ги неспособни изобщо да се борят с житейските трудности.

Причината да се чувстваме зле, да страдаме от безсъние, да губим апетит и желание за правене на любов е, че мозъкът ни е включил към специфичен отбранителен модел на самозащита. Не са виновни само мислите ни. Нямаше да преживяваме този отбранителен модел, ако еволюцията не ги беше вградила в нас.

Мислите ни могат да задействат, подсилят или поддържат тази потискаща стратегия на защита, но все пак всички подобни стратегии и техните модели на мотивация, емоции и поведение са част от еволюиралия мозък. Нещо повече: те могат да генерират такива болезнени архетипни чувства, според които животът ни е в опасност и никой не може да ни помогне – ние сме съвършено сами и изгубени.

Когато помогнем на депресираните хора да осъзнаят, че тези плашещи чувства са всъщност вродени и архетипни, може би свързани с ранни спомени, ние им помагаме да стъпят здраво на земята и да престанат да се самообвиняват и само осъждат.

Друг естествен антипод на позитивните емоции е поражението. Ако пострадат от сериозно поражение или способността им да се бият бъде блокирана, много животни показват намаляване на положителни емоции и депресивно поведение, губят и социалното си положение.

Интересното е, че по същия начин депресираните хора често виждат себе си като ниско поставени, недостойни и малоценни. Това показва, че депресията донякъде включва и отбранителна стратегия на поражението и понижаването на статута. Именно тази стратегия поражда мисли за малоценност в съзнанието на депресирания, понякога допълнени от спомените за грубите забележки на родителите. Помагайки на депресираните хора да отстъпят от себе обезценяващите мисли и чувства, ги виждаме като част от нашето човешко наследство и се държим състрадателно с тях.