„Заплахите ви не ни плашат, ласките ви не ни трябват.“

Как системата на заплахи и самозащита се научава да си върши работата. Мозъкът ни съдържа много възможности за чувства и действия в застрашителни ситуации (разгневяване, разтревожване, бягство), но се налага да се научи кое в действителност представлява заплаха и кое – не и как да модифицира първичните си модели. Благодарение на гените, ние притежаваме мозък, който реагира на определени видове дразнители (например горчиви вкусове, малки гърчещи се животни, ядосани или щастливи лица) и същевременно се учи и се променя в резултат на опита. Мозъкът учи като трупа спомени, които представляват малки промени в мозъчните клетки и определени връзки между невроните, кодиращи събитията от миналото. Тази информация ни помага да забелязваме опасностите с които вече сме се сблъсквали, да реагираме и предприемаме нови действия. Тези спомени всъщност могат да се отразят на целия организъм.

Според проучванията, в паметта съществуват множество различни системи за обработка на застрашителните събития. Така например амигдалата получава дадена информация на мига след което прави бързи и груби, но важни преценки дали тази нова информация представлява заплаха. С други думи, тя прави преценки, засягащи оцеляването. Когато ни обхване пристъп на страх, тревожност или гняв, това означава, че амигдалата реагира. А ако стресът продължи с дни или седмици, тя може да стане още по-чувствителна. Съществуват и гени, които влияят на чувствителността на амигдалата, като правят едни хора по-податливи от други на страх и тревожност.

Важното в тази мозъчна система е, че тя задава кодовете за емоционалните спомени, които действат чрез физиологичните системи на целия организъм.

Хипокампусът пък е онази част от мозъка, която кодира така наречената „събитийна памет“. Той не създава физически чувства, с които асоциираме неприятните събития от миналото, а припомня самите факти. Тялото помни какво му се е случило предния път и се стреми да ни го припомни, за да ни предпази. Тук се случва нещо много важно с правилото „по-добре да си сигурен, отколкото сетне да съжаляваш“: щом веднъж ни е сполетяло нещо лошо системата на самозащита разчита на бързото припомняне и действа според поговорката „парен каша духа“.

Много от нашите самозащитни спомени работят именно точно по този начин – чрез телесни спомени (чувства) и събитийна памет. Нещата, които са ни тревожили в миналото, могат да бъдат свързани с определени детайли, и когато тези детайли се появят отново, тялото ни незабавно реагира, заливайки ни с тревожност и гняв. Проблемът е, че този тип спомени е предназначен за големи заплахи и когато се активира системата, тя се затруднява да възприема нова информация: системата е така програмирана, че да не насърчава внимателното обмисляне, а да взима бързи решения. Това обаче пречи на обработката на данни в хипокампуса и фронталния кортекс.

Как другите хора могат да повлияят на системата ни за самозащита. Много от заплахите, които активират, стимулират и оформят системата ни на заплахи и самозащита, идва от други хора. Именно в отношенията си с тях ние се научаваме да разбираме и да се чувстваме добре (или застрашени) в присъствието им. Освен това те ни помагат да опознаем по-добре чувствата си, да ги проумеем и да им при дадем смисъл.

Представете си малко момиченце, което често бива критикувано от родителите си, или търпи подмятанията на хулиганите заради определено свое поведение или изразяване на емоции. То може автоматично да реагира, като стане самозащитно тревожно или започне да ги избягва. По-късно всяко събитие или ситуация, които му напомнят за това и носят риск от упреци или малтретиране, могат да провокират тревожност, дори когато то, вече зряла жена, не го иска.

Благодарение на емоционалната си памет, фокусирана върху самозащитата, спомените от миналото изключително лесно се наместват в настоящето. Голяма част от психотерапията се стреми да помага на хората именно за тези проблеми: да разберат как миналото им влияе на настоящето и как да се освободят от неговите ограничения и страхове, за да успокоят спомените на тялото си.

Едно самозащитно чувство може да подтисне друго. Отделихме известно внимание на начина, по който даден начин на мислене и чувства може да подтисне друг. Например, когато сме ядосани трудно ще изпитаме спокойствие или състрадание. В някои ситуации обаче можем да се научим да не осъзнаваме определени емоции.

Да предположим, че когато едно малко момче изразява гняв, някой от родителите му го наказва и го упреква, че е лошо дете. Това момче може да започне да асоциира гнева с наказанието, затова когато усети надигането на гняв ще се проявява и самозащитната тревожност. С годините ще му става все по-трудно да преработва гнева или да се държи самоуверено, защото винаги, когато се опитва да се изрази ще изпитва тревожност като нормална естествена самозащитна реакция. Момчето няма да може самоуверено да изразява гнева си и в резултат той ще се трупа и може дори да провокира страх от самия гняв. Колкото повече се опитва да се отърве от него и да го класифицира като нещо лошо (вместо да се научи да го преживява и толерира като нормална, макар и неприятна човешка емоция), толкова повече трудности ще среща. Затова трябва да се научим да се отнасяме състрадателно към силните си емоции, да разбираме, че не сме ги програмирали, нито сме избирали да бъдат такива, но не бива да бъдем просто пасивни и сляпо да ги реализираме.

Състрадателния подход означава винаги да признаваме, че самото преживяване на емоцията е продукт на еволюцията и ние нямаме вина затова. Когато се научим да разбираме, колкото се може по-добре дълбините, структурата и същността на своите емоции ние ще можем да се справяме с тях.

Когато системата на заплахи и самозащита влезе в конфликт сама със себе си. Системата на заплахи и самозащита ни предоставя множество различни начини да предпазим себе си и своите близки. Можем ли да избягаме, или да се бием. Това обаче са две противоположни възможности: не можете едновременно да бягате и да се биете. И така, налице е едно съществено усложнение, с което трябва да се примирим: способността на системата на заплахи и самозащита да генерира различни и противоречащи си защитни реакции.

Можете да си представите колко трудно става, когато системата на заплахи и самозащита ви затрупа с различни възможности и вие трябва да изберете върху коя да се фокусирате. А този процес, естествено, се случва много бързо в главата и тялото ви. Искате да запазите хладнокръвие и да намерите начин да се измъкнете от ситуацията. За някои хора обаче противоречието на връхлетелите ги чувства и възможности за действие е непоносимо. Те могат да се разплачат, да избягат и да изпуснат нервите си, дори да не го желаят. Или по-често, даже да се справят отлично с така създалото се положение, вместо да останат доволни и възхитени от прекрасните си способности да се преборят с трудната ситуация, по-късно да започнат да размишляват над гнева си или липсата на самоувереност и да се почувстват още по-зле.

Въпросът е, че тези емоционални конфликти не се случват по наша вина, а просто съзнанието ни така е устроено. И ако някой се опитва да ви каже, че трябва да бъдете по-самоуверени и да знаете какво искате, отговорът е: „Да, разбира се, само че аз искам три или четири различни неща и всяко от тях държи да му се чуе гласа!“ Важно е да се научите да оценявате моментите, когато сте се справили със ситуацията, а не да размишлявате какво друго сте можели да сторите.

От конфликтите гърмят бушони. Мозъкът ни лесно може да се обърка, когато искаме да направим или да постигнем няколко различни неща. Представете си, че не харесвате работата си, но ви трябват пари, или сте нещастни от връзката, която имате, но не сте сигурни, че трябва да я прекъснете заради децата. Тези така типични житейски конфликти могат да бъдат силно стресиращи.

Системата ни на заплахи и самозащита има сравнително прости правила за регистриране на опасности и предпазването ни от тях. Но предвид „новото ни съзнание“, капацитета ни за мислене и разсъждения, стремежа ни за самосъхранение и желанието ни да впечатлим и да повлияем на другите, системата може да ни причини какви ли не проблеми. Можем дори да започнем да мразим чувствата, които тя поражда в нас, а това най-вероятно само ще влоши положението.