„Омразата е застарял гняв.“

Да се вслушаме в емоциите си. Всяка наша емоция е съпътствана от инструкции, какво да правим в дадена ситуация. Какво се случва в организма ви, когато във вас припламва гняв. Какво иска да направи тялото ви? Челюстта ви се напряга, мускулите ви се стягат, очите ви се присвиват, интонацията на гласа ви се променя, изпитвате силна нужда да говорите. С нарастване на гнева ви нови и нови неща ескалират в паметта ви: “да ти кажа, че ме дразни, това, това и това!“ Трупа се напрежение и вие се чувствате така, сякаш ще експлодирате. В един момент ви се приисква да повишите глас, да крещите, дори да ударите нещо или някого,

Системата на гнева е предназначена да сплаши другите хора, които представляват заплаха или препятствие за нас, да ги накараме да променят поведението си или да отстъпят. Нашият гняв, който задейства самозащитната стратегия, предизвиква повишено напрежение в съзнанието ни, донякъде защото точно за това е предназначението му. Ако сте изморени или в лошо настроение, това става по-лесно, защото мозъкът ви преминава в режим на хипер протекция и всяка дреболия е в състояние да ви докара до ярост, сълзи или тревожност.

Това са основателни причини да опознаем добре емоциите, пораждани от заплахата, и да се дистанцираме от тях; да бъдем твърди, когато се налага, без обаче да им се поддаваме.. Същото се отнася и за тревожността. Ако вечно бягаме, когато се притесним може никога да не развием необходимите умения, за да се справяме с въпросните ситуации. Ето защо трябва да се научим да разбираме по-добре емоциите си и тяхното действие във и чрез нас. Това ще ни се отдава значително по-лесно, когато престанем да се обвиняваме, че изпитваме такива чувства и желания, а ги приемем за част от еволюцията на мозъка си.

И така, ключовият момент тук е: винаги помнете, че системата на заплахи и самозащита съществува, за да ви предпазва (и да пази гените ви в потока на живота, ако предпочитате да гледате по този начин на нещата).Тези примитивни механизми, които са служили на много видове в течение на милиони години, продължават да бъдат силни и днес, в съвременния свят. Но ние трябва да се научим да ги насочваме и да ги овладяваме с помощта на „новото си съзнание“.

Първо сигнална реакция: по-добре да си сигурен, отколкото да съжаляваш. Вече установихме, че системата ни за заплахи и самозащита е еволюирала с богата палитра от чувства като страх, тревожност, гняв, ярост, омраза и отвращение (презрение). Това са естествени първични емоции. Макар да могат да излязат извън равновесие и да имат силен вреден ефект, ние не бива да забравяме, че основната им функция е защитата – най-вече на самите нас, но също така и на хората, на хората които обичаме, на членовете на нашата група. Тези емоции не са еволюирали, за да бъдат във вреда на хората или да населят Земята с демони. Те често са силни и се задействат лесно и бързи, защото такъв е замисълът им.

Системата за заплахи и самозащита е първия пристан за голяма част от постъпващата към нас информация. Причината е, че мозъкът е така настроен, че първо да проверява, а след това да се впуска в действие, за да ни предпази (да види дали даденото събитие или ситуация са вредни за нас).

Ако наблюдаваме как птиците кълват семена от хранилките си ще видим, че те хапват по няколко семенца, а след това се оглеждат и проверяват района. По сходен начин работи и нашата система на заплахи и самозащита, често без да я забелязваме. Ето защо майката чува плача на бебето си, дори докато спи. Онези защитни системи, които са реагирали бавно или са мислили твърде много не са просъществували в еволюцията.

Друг един интересен и полезен аспект на човешката система на заплахи и самозащита е принципът, че е „по-добре да си сигурен, отколкото да съжаляваш“. Мозъкът ви е устроен така, че да прави грешки, за да ви защити, вашите родственици и приятели, той прави бързи допускания, без да се интересува дали не греши.

И разбира се може да надцени заплахата и опасността, решавайки, че е много по-добре да избягате, девет от които без нужда, отколкото веднъж да останете, когато е трябвало да се махнете. Склонността да надценяваме заплахите и опасността, особено в социални ситуации или между групови взаимоотношение („Не им се доверявай“), може да донесе сериозни проблеми на хората, но трябва да сме наясно, че това е естествена функция на мозъка.

Затова отново се налага внимателно да обучим мозъка си, за да намали склонността си към позицията „по-добре да си сигурен, отколкото да съжаляваш“. Този вид прибързаност и допускането на най-лошия възможен вариант, всъщност са спасили живота на много от нашите предци. Така например, тези, които са се тревожили, когато децата им се изгубят от поглед дори да не е имало основание за притеснения, са били готови, когато е имало нужда да реагират.

Мозъкът трябва да взема трудни решения: кога да допусне, че нещо го заплашва, и кога – не, кога да се довери и кога – не, кога да поеме риск и кога – не. Понякога не преценява правилно: много проблеми на психичното здраве водят началото си именно от свръх развита, чувствителна, предубедена или объркана система на заплахи и самозащита. Помагайки на хората да се изправят по определен начин срещу страховете си, ние всъщност им помагаме да възстановят равновесието на тази система. Като се научават умишлено да се излагат на неща, които ги плашат, те показват на мозъка си, че всичко е наред, че страшното събитие, от което се страхуват, няма да се случи и свикват с тревожността, която доскоро им се е струвала непоносима. Така същевременно намалява и „страхът от самия страх“, и тревожността от очакваната тревожности.

Важно е също така да се знае, че мозъкът може да сбърка и в другата посока – като не се окаже достатъчно чувствителен. Някои опасности ни гледат право в лицето, а ние не правим нищо по въпроса и ги пренебрегваме. Знаем, че пушенето е вредно, но мнозина продължават да го правят.

Когато се намираме в група, понякога поемаме много по-големи рискове, отколкото бихме сметнали за разумно, когато сме сами. Има случаи, в които виждаме заплахата, но ако тя не съдържа много емоция с лекота я игнорираме. Има куп заплахи, които могат да ни хвърлят в паника, а ние не им обръщаме никакво внимание. Така например, с разума си знаем за промените в климата, за намаляващите запаси от вода и множеството неправди в света, пораждащи негодувание, конфликти и агресия, но те ни се струват твърде далечни, за да активират емоциите ни и да ни подбудят към действие. Едва когато заплахата задейства някоя емоция ние я забелязваме и сме готови да предприемем действия.