„“Искаш ли страната ти да дойде до упадък, помоли се да има много управници.“

Покровителят на Родос. Родоският колос е по-млад съвременник на мавзолея и храма на Артемида. Идеята за създаването му се родила през пролетта на 304 година пр.н.е., когато жителите на малкия остров, намиращ се край самия бряг на Мала Азия, стоейки върху натрошените от дългата обсада стени, гледали как се скриват в морето корабите на единия от наследниците на държавата на Александър Македонски, сина на управителя на Предна Азия и Сирия — Деметрий Полиоркет.

За да покори родосци, Полиоркет докарал край града обсадни машини — последна дума на много развитата по онова време военна техника. Гордост за обсаждащата армия била хелеполидата — обсадна кула със стенобитни машини и подвижен мост, катапулти, площадки за десант. Три хиляди воини пускали в движение обкованата в желязо хелеполида.

Изоставяйки острова след неуспялата обсада, Полиоркет зарязал на брега огромната хелеполида, която не изпълнила предназначението си. Тя именно донесла на града не само полза, но и слава. Търговците, които се събрали в града след победата, предложили да купят хелеполидата за «вторични суровини», предлагайки за желязото триста таланта — приказна за онова време сума. По случай избавянето на града било решено с парите от продажбата на кулата да се издигне статуя на Хелиос — покровителя на Родос. Населението на Родос вярвало, че островът е издигнат от дъното на морето по молба на този бог.

Решили да поръчат статуята на скулптора Харес, ученик на Лизип. Харес предложил да изработи Хелиос прав. В лявата си ръка държал спускащо се до земята наметало, а дясната бил поставил на челото си, взирайки се в далечината.

За основа на тридесет и шест метровата статуя послужили три масивни каменни стълба, скрепени с железни греди на нивото на раменете. Основите на стълбовете се намирали в краката на статуята и в наметалото. На височината на раменете и на кръста те се съединявали с напречни греди. На стълбове и греди се крепяло желязното скеле, което покрили с гравирани бронзови листове.

Колосът растял на брега на пристанището върху изкуствен хълм, облицован с бял мрамор. Дванадесет години никой не видял статуята, защото веднага щом на скелето се закрепвал поредният пояс от бронзови листове, повдигали ограждащия колоса насип, за да могат майсторите по-удобно да се катерят нагоре. И едва когато бил изчистен насипът, родосци видели своя бог-покровител, чиято глава украсявал лъчист венец.

Блестящият бог се виждал на много километри от Родос и скоро мълвата за него се разпространила из целия античен свят. Но само след половин век силно земетресение, което разрушило Родос, съборило колоса на земята. Най-уязвимото място на статуята се оказали колената. От тук е произлязъл и изразът «колос на глинени крака». Родосците се опитвали да вдигнат колоса. Известни са благородните опити на съседите да помогнат. Египетският цар изпратил няколко стотин медни таланта и майстори. Но нищо не направили. Колосът така си и лежал на брега на пристанището — главната туристическа забележителност на острова. Плиний Стари, който бил там през I век, видял поваления гигант. Плиний бил поразен най-много от това, че няколко души можели да обхванат с ръце едва палеца на статуята.

Лежащият на земята колос се покривал с патина и легенди. В разказите на очевидците той се оказвал много по-голям, отколкото бил в действителност. В римската литература се появили легенди, разказващи, че той отначало бил толкова голям, че корабите минавали между краката му.

Хиляда години лежал разцепеният колос до Родос, додето през 977 година нуждаещият се от пари арабски наместник не го продал на един търговец. За да го откара за претопяване, търговецът го нарязал на части и натоварил с бронз 900 камили.

Посветен на боговете за безопасно плаване. Александрийският фар е последното от уникалните човешки произведения, свързани с името на Александър Македонски.

Александрия, основана през 332 година пр.н.е., се е разпростряла в делтата на Нил, на мястото на едно малко египетско градче. Това бил един от първите градове от епохата на елинизма, изграден по единен план. В Александрия бил саркофагът на Александър Велики, също тук се намирал и музейонът — жилище на музите, център на изкуствата и науката. Ето така се проточва етимологическата нишка — от музите до съвременната дума «музей». Музейонът бил едновременно и академия на науките, и общежитие за учените, и технически център, и училище, и най-голямата в света библиотека, в която имало около половин милион свитъци. Дори днес, при информационния взрив, за който е така приятно да се говори, в света няма много библиотеки от такъв мащаб. Преди двеста години нямало нито една.

Цар Птолемей II, страстен любител на книгите и суетен човек, страдал от това, че в библиотеката му нямало някои уникални ръкописи на гръцки драматурзи. Той изпроводил пратеници в Атина, за да му заемат атиняни временно свитъците, докато ги откопира. Надменната Атина поискала баснословен залог — 15 таланта е почти половин тон сребро. Птолемей приел предизвикателството. Среброто било доставено в Атина и от немай-къде се наложило да се изпълни договорът.

Но Птолемей не простил недоверието към библиографските му наклонности и честната му дума. Той оставил залога на атиняни, а ръкописите — за себе си.

Пристанището на Александрия, може би най-оживеното и делово в целия свят, било неудобно. Нил влачи много тиня и за плитчините между камъни и пясъчни възвишения били необходими способни лоцмани. Било решено да се построи фар на остров Фарос на подстъпа към Александрия, за да се направи плаването безопасно. През 285 година пр.н.е. съединили острова с континента с помощта на дига и архитектът Сострат Книдоски започнал работа. Строителството отнело само пет години. Александрия била водещ технически център и най-богатият град в тогавашния свят, строителите имали подръка огромна флота, каменоломни и постиженията на академиците от музейона. Фарът изглеждал като триетажна кула, висока 120 метра (първият и най-опасен «съперник» на египетските пирамиди). Основата му била квадратна с дължина на страните по тридесет метра, първият шестдесет метров етаж на кулата бил изграден от каменни плочи и поддържал четиридесет метрова осмоъгълна кула, облицована с бял мрамор. На третия етаж в кръгла, оградена с колони кула, горял вечно буен огън, който се отразявал в сложна система от огледала. Дървата за огъня доставяли горе по спираловидна стълба, толкова полегата и широка, че по нея на сто метрова височина се изкачвали коли, теглени от магарета.

Фарът бил и крепост — предна позиция на Александрия и наблюдателен пост: светлината му се виждала от десетки стадии, а от върха му можело да се види неприятелската флота далеч преди приближаването й до града.

На кулата имало много остроумни технически приспособления: ветропоказатели, астрономически прибори, часовник.

Фарът бил така великолепен, че Сострат Книдоски, страхувайки се, че може да потъне в забрава, предприел рисковано нарушение на предписанията на Птолемеите. В основата на фара издълбал надпис: «Сострат от град Книдос, син на Дексифон — посвещава на боговете — спасители за благополучието на мореплавателите». Той скрил надписа под слой мазилка, върху която било издълбано името на Птолемей Сотер. Сострат не се надявал да доживее времето, когато ще се олющи мазилката, пък и не било в негов интерес да разбере реакцията на управника на тази негова постъпка. Но в бъдещето…

Надписът на Сострат бил видян от римски пътешественици. През това време фарът още работел. С падането на Римската империя той престанал да свети — пропаднала овехтялата през столетията горна кула, но дълго още били здрави стените на долния етаж, които се разрушили от земетресение през XIV век. Руините на древния фар били използувани при постройката на турска крепост, където съществуват и досега.