„Самолюбивият никому не е любим.“

Преди да приключим разходката си по пътя на еволюцията, нека се спрем на най-голямата оптимистична нотка, въпреки че вследствие на борбата за живот са възникнали множество тъмни и жестоки потенциали които просъществуват в нашето съзнание, ние, хората, сме способни и на състрадание.

Състраданието също е потенциал на съзнанието, възникнал по силата на природата. Лесно е да се фокусираме върху тъмните архетипи на съзнанието и да забравим, че от мрака на борбата за оцеляване и възпроизвеждане, от заплахите и страха се е родила способността ни за грижа и състрадание. Ако насочим погледа си към пътя на състраданието, ще видим, че той започва тогава, когато разумните същества започват взаимно да се интересуват и да се грижат за другия.

За някои хора състраданието е свързано с грижата (като продукт на гените на егоизма). Примерно, когато постъпвате в болница, за да родите бебе, изпитвате импулс да си го вземете, да се грижите и да обичате своето бебе. Едва ли бихте искали, в случай, че всички бебета, родени в този ден, бъдат сложени в една стая, вие да си изберете някое от тях. Дори да ви кажат, че в сравнение с другите, вашето родно бебе няма да бъде чак толкова умно, атлетично или ще боледува по-често, вие няма да се разколебаете. Това може да ви накара да изпитвате още по-силна привързаност към своето бебе, защото вие искате да се грижите за своите гени.

Има много примери за хора, които силно се разстройват, ако след години се окаже, че са прибрали у дома друго бебе. Ние имаме отношение към широк кръг от неща – храна, изграждане на приятелства, сексуални връзки и грижа за собствените си деца, защото гените ни са ни научили да изпитваме чувства към тях. А причината за това е, че хората които са били мотивирани от тези чувства са оставили гените си след себе си.

Знаем, че грижовността се характеризира с определени генетични предпочитания: далеч по-лесно е да се грижим за собствените си деца и роднини, а дори и за приятели, отколкото за чужди хора. Но всъщност няма значение, че способността ни за състрадание е възникнала просто като стратегия за възпроизвеждане на гените.

На този аспект подробно се спира Ричард Докинс, който обръща внимание и на факта, че „гените на егоизма“ не създават непременно егоистични личности; можем да вникнем в съзнанието си, да се обучим и да превъзмогнем диктата на гените и егоистичните стратегии. Фактът, че състраданието има генетичен произход, не означава непременно, че това обезценява чувствата, мотивите и процесите на състраданието. Разполагаме с мозъчни системи, които правят възможно „преживяването“ на състраданието.

От своя страна, състраданието може да организира мозъчните модели по определен начин. Предстои ни да видим как като работим върху тези мозъчни модели с цел да задействаме състраданието, можем да развием чувство за благополучие и цел в живота. Можем да използваме „новия си мозък и съзнание“, за да се научим да изпитваме и чувстваме състраданието по-дълбоко и към по-широк кръг от хора, отколкото може би сме склони в биологичен план. Гените не ни ограничават, а само ни предлагат сцена, на която да действаме.

От голяма полза би било да опознаем процесите на мотивацията, архетипите и социалните манталитети. За човека е присъщо желанието да се грижи за другите – мнозина стават медицински сестри, лекари, социални работници, учители и терапевти. Понякога са в състояние да излагат собствения си живот на риск – помислете само за професиите на полицаите, умиротворителните сили, пожарникарите, морските патрули и планинските спасители.

Ако се вторачим само в по-тъмните аспекти на нашата природа,, ако решим, че историята ни е била оформена единствено от доминиращи мъжкари и сблъсъци между племена, лесно може да забравим извънредното многообразие от примери на хора, които се стремят да помагат и на другите (макар че самите те искат да живеят добре).

Приемем ли, че живеем в свят на красота, в който обаче много хора живеят в кошмарни условия ще видим колко много можем да направим за тях с помощта на науката, социалната политика и правната система. В сърцето на мнозина се таи искрено желание да подобрим условията на живот на всички хора и изобщо, на всички живи същества на планетата.

Що се отнася до егоизма, който се крие под състраданието, отговорът отново е: да, разбира се, има го. Състраданието по особен начин е добро за вас, защото ви кара да се чувствате добре и да организирате съзнанието си така, че да бъдете по открити за щастието. Но то е добро и за другите, а да бъдем добри към другите, означава самите ние да живеем в по-щастлив свят.

Ако проявявате състрадание към другите, по-вероятно е и те да ви отвърнат по същия начин; което, разбира се, ще ви бъде от изключителна помощ. Честно казано, ако самосъстраданието и състраданието към другите увеличава кръвното ви налягане, уврежда имунната ви система, повишава склонността ви към сърдечни заболявания, инсулти, депресия и тревожност и ви правеха скучни хора не би трябвало да ги практикувате.

Но истината е, че именно стресът, амбициите и конкурентния манталитет ни носят тези неприятности (да не говорим, какво правят със света около нас), защото излизат извън всякакъв контрол. Състраданието е нашата потенциална противоотрова.

До тук очертахме начина, по който всички „просто сме се озовали тук“ с оформен от гените мозък, пълен със странни и противоречиви желания, страсти и страхове, които често се включват и изключват в резултат от взаимоотношенията ни с другите. Съзнанието ни се струва нещо лично, до такава степен, че наричаме един или друг аспект свой Аз.

Истината обаче е, че ние не можем да почувстваме или да помислим нищо по-фундаментално различно от това, което милиони други хора вече да не са почувствали или помислили. Всички наши чувства се базират на валидно за всички ни „програмиране“ на общочовешките ни черти. Това, което наричаме „себе си“, е вашето съзнание, което преминава през времето, миг след миг.

Погледнахме от върха на един хълм и наблюдавахме разгръщането на еволюцията, на различните желания и мотиви в потока на живота, както и на съзнанието. Видяхме как са произлезли стратегиите, архетипите и социалните манталитети, как постепенно са се усложнявали и са действали, помагайки на гените да предават своята способност за изграждане на модели на поведение във времето; защото без гените, не би имало тела, живот и промени, цялата вселена би замлъкнала.

Всички наши страсти и желания са родени от потока на живота. Това познание, което дава начало на прозрението, просветлението и мъдростта, и което стъпва върху основата на психологичната наука, ще ни помогнем да осмислим предстоящите ни задачи и начина по който можем да се справим с тях. С негова помощ постепенно ще се отдалечим от свръх персонализиращото ни съзнание и ще разберем, че случващото се в него до голяма степан не е нито по наша вина, нито по наш избор. Това са първите стъпки към състраданието и поемането на отговорност за собствените ни действия.