„Който има много, иска още повече.“

С помощта на златото хората най-добре ще запазят своята покупателна способност. Цената му може и да се понижи, но когато другите ценности, на които се опира благосъстоянието, се сринат още по-ниско, тогава благодарение на него положението пак ще е относително добро. Затова на златото не трябва да се гледа като на суровина, а като на валута, при която количеството на парите в наличност не може да се увеличава прекалено. Това е и различието спрямо книжните пари.

Манипулирането на цената на златото като цяло се осъществява по същия начин както при среброто. За да бъде закрепен доларът и да се прикрие неговата липса на стойност още от 1920 г. се е наложило цената на златото да бъде поддържана ниска, с което частните банки са се справили много успешно.

До 2004 г. съвещанията за определяне фиксинга на златото са се провеждали във финансовата къща на Ротшилд в Лондон, където цената публично и регулярно е била налагана чрез фиктивни сделки на свързания с нея пазар за благородни метали на кюлчета – „Лъндън булйън маркет“. В световен мащаб той е най-важното извън борсово тържище за директни сделки на едро със злато и сребро. От няколко години обаче обстоятелството, че цените на двата метала могат без прекъсване да бъдат следени в реално време през Интернет, чувствително затруднява това бизнес-начинание. Вече е ясно, че цените на въпросните благородни метали на азиатските пазари винаги отчетливо се покачват сутрин при отварянето им, а по-късно при обявяването на първия Лондонски фиксинг отново рязко спадат. След обяд, когато отваря Нюйоркската борса, цените продължават пътя си надолу, позволявайки по този начин задаването на още по-ниски нива при втория Лондонски фиксинг. На следващата сутрин азиатските пазари отново изтеглят курсовете нагоре, само за да бъдат свалени пак под натиска на Англия и Съединените щати. В крайна сметка цената винаги остава ниска.

Тъй като нещата са станали вече прекалено очебийни, след 85 години успешно манипулиране цената на златото кланът Ротшилд се оттегли официално от участие в определянето на фиксинга му, поверявайки каузата на приятелски банки, които в момента посочват цената два пъти на ден по телефона. Само че те междувременно са малко по-ограничени в своите възможности за въздействие.

Посочената с решение цена служи предимно като основа, която дава възможност да се маркира и обяви твърда цена за един конкретен ден. Откакто цената на златото вече не зависи от Лондонския златен фиксинг, тя постоянно се покачва, отслабвайки американския долар, а чрез него и икономиката на САЩ. Поради тази причина през последните години централните банки все по-често се виждат принудени да се намесват, като буквално придържат банкерите под мишниците, за да останат в изправено положение. От началото на новия XXI век всеки път, когато цената на златото се вдига, западните емисионни банки продават по няколко тона от жълтия метал, за да успокоят пазара и да стабилизират долара. При тези операции те обикновено търпят огромни загуби в името на своите народи. Ето какво казва по въпроса Фердинанд Липс:

„Бих заявил, че манипулирането на цената на златото е престъпление срещу произвеждащите злато страни и компании, както и срещу техните акционери. Можах лично да го видя в Африка, особено ярко изразено в държавите, които добиват метала. Те се намират под неимоверен натиск, защото пътят за „нагоре“ пред цената на златото е преграден. Манипулиран!

Мисля, че това е изключително нелепо, защото във всички тези страни би могъл да се постигне висок жизнен стандарт. Дори в Съединените щати и Канада проспериращата златарска промишленост носи печалби единствено заради мултиплициращия ефект. Другите индустриални клонове са само косвени ползватели на облаги. Заплатите и постъпленията от данъците растат. Следователно да се унищожава този вид промишленост е пълно безумие. На манипулаторите трябваше още съвсем малко, за да успеят.“

Австрийската национална банка (АНБ) например е продала кръгло 150 тона злато за десет години. През 1999 г. АНБ е притежавала малко под 430 тона, а в края на 2008 г. само 280 тона. В рамките на този период цената на благородния метал се е утроила и то на фона на ясно изразена тенденция, покачването да продължи и да бъде осезателно. Грубо пресметнато, въпросните продажби са ощетили австрийския народ с 1,5 милиарда евро.

Е, все пак на австрийците им остава злато, с което биха могли да разполагат. Германия обаче няма този късмет, понеже по-голямата част от немското злато се намира в Ню Йорк. Не, не във Форт Нокс, а в Манхатън на „Либърти стрийт“ № 33, в подземията на Федералния резерв. Друга част се пази в Лондон, в хранилищата на „Банк ъв Ингланд“; известно количество отлежава и в „Банк де Франс“, Париж. Една незначителна по обем наличност вероятно се намира във Франкфурт. Къде точно не знае никой. Няма официално достъпна информация за конкретните количества по договор. Сигурно е само това, че Германия е единствената страна в света, която не съхранява националното си злато на собствена територия.

За това положение германците трябва да благодарят на Карл Блесинг, заемал длъжността управител на „Бундесбанк“ от 1958 г. до 1969 г. През 1967 г. той гарантира на Федералния резерв (ФЕД), че Германия няма да обменя никаква част от своя доларов излишък срещу злато, докато на нейна земя има разположени американски войници. Всеизвестно е, че те са там и до ден-днешен. Англия и САЩ настояли именно Германия да плаща „лептата“ за издръжка на техните войскови части, но Федералната република отхвърля искането им. В отговор американците заплашили, че ще изтеглят войските си от Западен Берлин, което означавало ФРГ завинаги да загуби Берлин, оставяйки го изцяло в руски ръце и окончателно да се лиши от всякакъв шанс за повторно обединение на страната.

Вместо парично „пожертвувание“ Блесинг обещал на американците и англичаните да закупи злато от техните Емисионни банки, което обаче щяло да си остане в тях, за да бъде отговорно пазено в името на немския народ. Може да се каже, че това до голяма степен поставило надзорниците от Националния валутен трезор в ролята на принудително участващи в демонстрация на дресура, но тъй като ФЕД, тоест официалното правителство на САЩ, държал в ръцете си по-силните карти, „Дойче Бундесбанк“ трябвало да преглътне унижението.

А хер Блесинг покрил името си със слава. Понеже през 1971 г. Съединените щати вече не притежавали собствено злато, току-що били предали на французите последната част от резерва си, двете победени във Втората световна война страни Япония и Германия са подложени на натиск да подпишат в полза на САЩ споразумение за златен заем за срок от 30 години, като всяка предостави количество злато на стойност 120 милиарда долара. Иначе казано, те са заставени да преотстъпят за 30 години своето злато, което и без това вече е на съхранение във Федералния резерв. Падежът на двата заема щял да бъде в края на 2001 г., когато трябвало да стане връщането на ценния метал на Япония и Германия. Към въпросната дата се очаквало стойността на всеки от тях да бъде приблизително осем пъти по-голяма,тоест почти 1000 милиарда (или 1 трилион) щатски долара.

Говори се, че златните резерви уж били складирани в подземията на ФЕД, които се простират и под намиращия се само на стотина метра Световен търговски център. „За нещастие“ няколко седмици преди деня на изплащането Световният търговски център рухна и златото изчезна. Има слухове, че при разчистването на развалините са били намерени малък брой кюлчета. Било ли е застраховано златото? Ако да, какъв е размерът на застрахователната сума? Изплатена ли е? Ако да, на кого? Защо тези въпроси изобщо не бяха поставени официално на държавно ниво?

Ами, от една страна, защото едва ли някой знае за случая, а от друга, защото „Дойче Бундесбанк“ мълчи по темата и не дава никаква информация. Ако по официален път беше станало известно, че както златото на САЩ, така и това на Япония и на Федерална република Германия е пропаднало вдън земя, този факт би означавал откровен държавен банкрут! И трите страни щяха да бъдат запратени със замах от рейтинговите агенции драстично ниско в класациите и неизбежно щеше да се наложи да бъде признато публично, че Германия и Япония са били изнудвани и измамени. Не би било възможно да остане без отговор и въпросът, къде е изчезнало златото?! А кой би приел да отговаря на подобни „гатанки“?

Златото, неговата цена и налични количества остават обвити в мистерия за обществото и дори за самите политици, въпреки че златният резерв на националните емисионни банки принадлежи на съответните народи или, по-точно казано, би трябвало да им принадлежи. Даже депутатите в немския Бундестаг не получават от Федералната банка сведения, засягащи темата.

„Банките, отделни Централни банки и някои правителства не обичат златото. Първоначално не е за вярване, че съществува конспирация, защото на повечето от действащите лица им липсва необходимата интелигентност за това. Финансовите институции искат да печелят пари, а златото, което не е съвместимо с валидните в момента валутни споразумения, просто прегражда пътя им. В известен смисъл жълтият метал е барометър, който ни показва, кога в нашия свят нещо не е наред. Затова на застъпниците на книжните пари им се ще да се избавят от него. Медиите също са свършили огромна по обем работа,убеждавайки народа, че със златото е свършено окончателно.“

Тъй като след 2007 г. манипулацията на цените на златото и среброто вече не беше гарантирана в достатъчна степен дори и с помощта на западните емисионни банки, а цената на златото непрекъснато растеше, „Пазителите на долара“ се видяха принудени да се върнат към някои отдавна изпитани средства.

От 2008 г. новост в търговията със злато в САЩ стана задължителното плащане на ДДС за сделки на стойност под 1500 долара, което целеше да направи непривлекателни покупките на изделия с малък грамаж и следователно засягаше широката маса хора. По-нататък през 2010 г. беше издаден закон, който забрани считано от 1 януари 2012 г. анонимната търговия с инвестиционни монети. При транзакции от 600 щатски долара нагоре стана задължително попълването на „Формуляр № 1099“ на Националната данъчна служба, един доста обемист документ. Може би трябва да се очаква, че някъде в бъдещето за 600 долара няма да може да се купи даже шоколадова монета в позлатено фолио.

Защо все пак американската държава иска отново да знае кой колко точно злато притежава? Да не би защото къщичката от карти на едрите банки е вероятно скоро да се разпадне и да дойде денят за „плащане“? Откакто „Джей Пи Морган Чейз“ и Н5ВС („Хонгконгска и Шанхайска банкова корпорация“) се разследват за предполагаема манипулация на цените на среброто, на пазара цари оживление. „Джей Пи Морган Чейз“ е най-големият търговец на американския пазар за срочни сделки и държи около 90% от полиците за покупко-продажби на злато и сребро (от фиктивните сделки) в страната, които за въпросната банкова институция са абсолютно невъзможни за изпълнение. Тогава какво следва? Може би нова експроприация на количествата, намиращи се у населението и постановена със закон твърда цена на благородните метали? Какви биха били условията на другите държави, за да се включат в играта?

През второто тримесечие на 2010 г. търсенето на злато в Китай нарасна с цели 26%. Общо за периода април-юни нуждите на Поднебесната империя надхвърлиха 111 тона. С това китайците се наредиха по потребление на злато непосредствено след Индия, която все още е най-големия пазар за този благороден метал. В световен мащаб обаче, китайският златен пазар е най-бързо разширяващият се. Тревожната загриженост, породена от факторите, определящи състоянието на света, ще продължи да засилва търсенето. Допълнителен стимул за него в Китай се явява фактът, че златните украшения са много популярен белег на добро обществено положение сред стремящата се към възход средна класа. Тъй като притежанието на злато и сребро от частни лица беше разрешено в страната едва през 2003 г., в набора от мотиви трябва да се включи и острата вътрешна потребност за компенсиране на миналото. С други думи, докато Съединените щати пак правят крачка назад към постепенна забрана на жълтия метал, в Китай той все по-осезателно идва на мода. И понеже Поднебесната империя има приблизително четири-пет пъти повече жители, следва да се очаква, че рано или късно както цената на среброто, така и тази на златото ще се взривят в посока нагоре. Фердинад Липс дава следното пояснение:

„След премахването на Златния стандарт възникна като последствие известната „Концепция за по-големия глупак“, както я наритам аз. Днес хората купуват акции предимно, за да ги продадат след време на по-висока цена на някой, който е по-голям глупак от тях самите. В общи линии това характеризира съвременната акционерска култура и според мен тази ситуация е тотално сбъркана. Това е и причината, поради която винаги съм застъпвал мнението, че единствено при установен Златен еталон, пари с пълно покритие и нулева инфлация, идеалното функциониране на финансовите пазари ще бъде гарантирано.“