„Алчните хора имат дълги ръце.“

Прекратяване на Договора от Бретън Уудс. През 1973 г. системата, договорена в Бретън Уудс, официално е ликвидирана. Обменните курсове на валутите отново стават свободни. В този момент почти всички страни на планетата, с изключение на държавите от Източния блок и Китай, участвали в договора.
Вероятно някой би предположил сега, че краят на споразумението от Бретън Уудс би трябвало да означава едновременно край на Федералния резерв и на долара, но сериозно би сгрешил. Всички се държали така, сякаш нищо не се е случило. Доларът останал водеща световна валута, а МВФ и Световната банка продължавали да следят всички послушно да се придържат към правилата на играта. Публичната екзекуция на Кенеди очевидно била достатъчно обезкуражителен пример за света.
И до днес например международната търговия с петрол и злато е разрешено да се извършва единствено в долари, независимо, че се знае, че те нямат никаква стойност. Всичко случило се било измама с непосилни за въображението мащаби, която въпреки това е останала ненаказана – факт, илюстриращ силата, притежавана от банкерите.
С помощта на една прозрачна лъжа, няколко фокуса и необходимото печатарско оборудване светът е „убеден“ да приеме една валута с недостатъчно покритие за глобални пари. През 2003 г. банкерът Фердинанд Липс написа по този въпрос:
„Почти невъзможно е да се разбере, какво е станало в действителност. Но днес стойността на долара съответства само на около 3% от стойността му през 1913 г. Защо тогава ни е нужна тази Федерална резервна система или още по-точно казано, защо изобщо са ни нужни Централни банки? Човек не проумява как е могло да се стигне до подобно сриване на паричната единица.“
Убийствена „грешка“ на политиците. Водени най-често от „неосведоменост“ и слабост, политиците столетия наред повтарят една и съща убийствена грешка, да поверяват в даден момент финансите на своите държави в ръцете на частни лица, чиито първично присъщ интерес не е благоденствието на народа, а само увеличаването на тяхната лична власт и богатство.
Свободна Германия. Но обстоятелството, че нещо непрекъснато се е повтаряло далеч не означава, че така е трябвало да бъде, или че така трябва да остане. Актът на създаване на парите е абсолютно необходимо да бъде подвластен на държавата и да бъде внимателно следен от народа. Но за тази цел е нужна действаща конституция, която позволява осъществяването на пряка демокрация както например в Швейцария. Понастоящем в Германия тези дадености ги няма. Член 146 от немския Основен закон, третиращ въпроса за неговата „Продължителност на действие“ гласи:
„Този Основен закон, който важи за целия германски народ в съответствие с акта на пълно единство и свобода на Германия, ще загуби своята валидност в деня, когато влезе в сила Конституция, приета от германския народ по силата на свободната му воля“.
Това несложно за разбиране изречение съвсем ясно потвърждава, че Основният закон не е конституция и че очевидно е бил приет не от немския народ и не със свободна воля. Всъщност той е бил създаден след войната като преходна фаза към очаквания мирен договор със Съюзниците и е „благословен“ от тях. Но тъй като в Германия за разлика от Австрия изобщо не се е стигнало до мирен договор с победителите и тя дефакто до ден днешен е окупирана, Германска конституция не съществува.
Наистина, големи части от войските на Съюзниците бяха изтеглени след обединението на Германия през 1990 г., но далеч не всички. Така например, американските сухопътни и военновъздушни сили продължават да разполагат с около 70 хиляди души, базирани предимно в Бавария, Хесен и Ренания-Пфалц. Британските въоръжени сили („Бритиш Форсис Джърмани“) поддържат окупационния статус на страната с приблизително още 20 хиляди военнослужещи, основно в Северен Рейн-Вестфалия и Долна Саксония.
Без независимост и без Конституция в Германия по принцип не може да съществува нито Федерален конституционен съд, нито Служба за защита на конституцията, макар така да се твърди непрекъснато. Ето какво пише по въпроса немският адвокат Доминик Щор:
„По силата на това Федерална република Германия, строго юридически погледнато, въобще не е имала право на конституционни органи, понеже нашият Основен закон според недвусмисления изричен текст на член 146 не е Конституция, а просто временна юридическа основа за „предварително управление“, която трябва да бъде заменена от една Конституция, приета от целия народ. Следователно е напълно безспорно, че Основният закон е изключително и само един временен разпоредително-правен инструмент на държавите-победителки във Втората световна война. Изтъкнатият политик и демократ Карло Щмид определи в една своя реч пред Парламентарния съвет на 8 септември 1948 г. Федерална република Германия като непълен „фрагмент от държава“, а Основния закон като категорично временен и е невъзможно да бъде считан за Конституция. Така наречените „немски бащи на Основния закон“ едва ли са имали разрешение да добавят в него нещо повече от някоя точка или запетайка при създаването му.“
Съобразно фактите, тоест в юридически план, Германия продължава да бъде под опеката на Съюзниците и да зависи от тях във всяко отношение. Тъй като те, по мнението на експерти, имат правно гарантираната възможност по всяко време отново да засилят военното си присъствие в страната, както и да назначат свое собствено управление. Вероятно защото всяко германско правителство знае за това, то надали ще предприеме съществени стъпки, които са в разрез с интересите на САЩ, Англия и Франция. Но кой освен Германия като водеща индустриална нация на Европа би трябвало да е в състояние да се противопостави на английските и американските банкери?
„В рамките на обединението на Германия правото на пребиваване и пълна свобода на придвижване на въоръжените сили на Съюзниците е било тайно удължено. Техните войници струват на Германия около 6,9 милиарда долара годишно, от които 1,2 милиарда са за поемане на разходите по разквартируването им, а 5,7 милиарда щатски долара от 2000 година се изплащат като „външна помощ за развитие“. Докато Япония е задължена да дава само 78% от разходите за базираните там американски войници, то за Германия в чл. 120 на Основния закон е записано, че тя изцяло поема издръжката на окупационните сили. Според изявления на Саксонското министерство на вътрешните работи построеното в Лайпциг за 350 милиона евро супер летище, годно да приема свръх тежки самолети, служи не само на немските пощи, а преди всичко на НАТО като международен „въртящ се“ портал.“
Доста факти сочат съвсем красноречиво, че от края на Първата световна война от Германия преднамерено се режат парчета и съществуването ѝ се свежда до незначителност и покорство от страна на висшите финансови кръгове на Великобритания и САЩ. Цяло чудо е, че въпреки изплащането на чудовищно големите репарации и пълно мащабното заграбване на кюлчетата от националното сребърно съкровище Германия продължава да бъде най-силната в икономическо отношение европейска държава.
През 2010 г. Федералната република преведе на Европейския съюз рекордната сума от 26 милиарда евро, с 13,3 милиарда повече, отколкото е получила. От създаването на ЕС Германия е най-големият му „нетен“ вносител и между 1990 г. и 2002 г. е платила 278,9 милиарда евро повече, отколкото са били постъпленията към нея.
При подписването на договора от Едингбург федералният канцлер Кол „задължи“ Германия винаги да поема минимум 40% от всички разходи и финансови помощи на Европейския съюз, а през 2005 г. канцлерката Меркел се съгласи на допълнително увеличение от още 2 милиарда евро.
Цялостно погледнато, всичко навежда на мисълта, че другите големи западни нации като че ли са некадърни в стопанско отношение и разчитат на това Германия непрекъснато да покрива не достигащите им „пасиви“. Което от своя страна пък изправя човек пред натрапчивия въпрос, докога германците ще могат да носят и ще са съгласни с това бреме?
„Шампионското място на германската икономика в групата на световните експортьори (195 милиарда евро превес на износа над вноса за 2007 година!) също заслужава внимателно вглеждане. Разнородни факти създават убеждението, че всъщност става въпрос за скрито изплащане на репарации, финансови помощи за други държави, такси за жителство на чужденци или за един вид „световно първенство“ по благотворителност. Цените на немските автомобили в САЩ например са с до 50% по-ниски, отколкото в Германия, въпреки много по-добрата окомплектовка с екстри, стриктното съобразяване с американските предписания за безопасност и транспорта по море в контейнери. Един „Фолксваген Голф“, който струва 20 000 евро в Германия, може да стане нечия собственост там само за 10 000 евро. Ежегодно в Германия се произвеждат 5,5 милиона моторни превозни средства, една трета от брутната продукция на Европа или 20% от световното производство. Ако през 2008 г. в Съединените щати са експортирани автомобили за 73 милиарда евро, това означава, че при предоставената търговска отстъпка от 50% на тях са им дарени точно 73 милиарда евро.“
Предателството на „Дойче банк“. Според голям брой съобщения и репортажи „Дойче банк“изглежда е главният изпълнител с постановките с непочтени продажби на немски фирми зад граница. Тя не спира да действа като инструмент на финансовата аристокрация на САЩ. Макар че е универсална банка, тоест не се отказва от никакви сделки, най-големият ѝ интерес очевидно е в бизнеса със сливане и придобиване на предприятия. Иначе казано, в консултирането на фирми при покупка на други компании. В тези случаи „Дойче банк“ често печели от уедряванията повече, отколкото самите компании. Такъв е примерът с придобиването на акционерното дружество „Хьош“ от „Круп“, който по-късно на свой ред беше погълнат от концерна „Тисен“. И при двете сделки банката беше представена в съответните надзорни съвети на договарящите се страни с право на решаващо „компетентно мнение“. Друг по-пресен пример е вливането на „Шеринг АД“ в „Байер АД“, отговорността за което също носи „Дойче банк“.
„В известен смисъл „Дойче банк“ е германска Централна банка, въпреки че няма право да печати евро. Тя служи като междинна спирка за повечето немски банки в хода на уреждането на финансови сделки с други държави, консултира федералното правителство и някои банки и отпуска кредити на трети немски банки, когато се нуждаят от тях. В последно време обаче, тя все по-малко се държи като банка с германско „гражданство“ и все повече като институция, представяща интересите на английските и американските банкери във Федералната република, които са водени от целта да променят икономическата „кауза“ на парите и собствеността в страната. В действителност „центърът на Силата“ на „Дойче банк“ също е в Лондон под формата на Групов изпълнителен комитет, където открито се говори за де германизация на банката. Като илюстрация на значението ѝ нека кажем, че „Дойче банк“ вече е играла основна роля при продажбата на концерна „Манесман“ на „Водафон“, но истинското завоюване на немския пазар започна едва през 2003 г. За тази цел беше създадена инициативата „Германия – най-доброто местоположение за финансови ресурси“ (IFD), чийто говорител стана Цозеф Дкерман. Членове на Инициативата бяха само американски инвестиционни банки, в частност немските филиали на „Деман брадърс“, „Голдман Сакс“, „Морган Стенли“, „Джей Пи Морган“, „Ситибанк“ и „Мерил Линч“.
Въпросната Инициатива е лобистка организация на германското парично стопанство (наричано също „финансова икономика“). Тя няма определена структура, управително тяло и председател или поне това е така официално. „Като рупор на бранша инициативата „Германия – най-доброто местоположение за финансови ресурси“ има също принос и към политическата дискусия в страната чрез субекти, носители на решения на различни нива“ – оповестява IFD на своята Интернет страница. Както изглежда нейна цел е било и си остава разхлабването на нормативните разпоредби и предписанията, засягащи банките. Тя е подпомагала международната търговия с лоши кредити. IFD през 2003 г. е създадена след едно тайно съвещание на представители на германски банки от най-висок ранг и членове на политическата върхушка с цел обособяване на „кухи“ банки, с други думи на сметище за „гнили“ кредити, които банковата система е произвела сама. „Дойче банк“ е насърчавала други банки да купуват лоши кредити, предоставяйки им за това заеми.
„Отзовавайки се на поканата, „Дойче индустрибанк“ (IKB) закупи цели купища ценни книжа, обезпечени с активи“. Беше задействан може би най-обемният в Европа програмен портфейл с гаранции, чрез който Германия придоби по-голямата част от „непълноценните“ недвижимости на Съединените щати срещу кръгло 2 билиона евро. През 2005 г. Федералното управление за финансов надзор провери „Дойче индустрибанк“ и констатира, че всичко е превъзходно. След него зелена светлина дадоха рейтинговите агенции, а Управителния ѝ съвет не видя никакъв риск. По същото време американският инвестиционен гуру Джим Крамер изрази в едно телевизионно предаване в САЩ мнението, че немските банкери са истински глупаци, на които можело да бъде продадено всичко. Когато през 2007 г. инвестиционните фондове за покупка на недвижима собственост се сринаха, „Дойче банк“ спря кредитирането на „Дойче индустрибанк“, вследствие на което тя фалира. След това германската държава я спаси с 10 милиарда евро и в крайна сметка продаде IKB за 150 милиона евро на американския частен фонд за дялово финансиране „Лоунстар“. Освен в Германия и САЩ „Дойче банк“ разполага с филиали в считаните за данъчен рай Дюксембург, о-в Джърси, Швейцария, Дубай и Ирландия. Тя вече не плаща данъци във Федералната република, а тъкмо обратното, през 2000 г. получи от националното Финансово ведомство около 8 милиарда евро.“
„Дойче банк“ мина впечатляващо добре през финансовата криза. Докато милиони хора губеха спестяванията си и бяха принудени да понасят орязването на заплати, банката трупаше облаги от развоя на събитията. Въпреки кризата „Дойче банк“ вписа в счетоводните си книги големи печалби. С положителен баланс от 5 милиарда евро тя далеч надхвърли очакванията на анализаторите през 2009 г. Председателят на Управителния съвет Йозеф Акерман окачестви успеха като „ясна тенденция на съвземане на икономиката“ и изплати на своите инвестиционни банкери по-високи бонуси.“
След като през 2005 г. „Дойче банк“ купи „Норисбанк“, между 2008 г. и 2010 г. тя внимателно и незабелязано придоби дялове в „Постбанк“, където в момента държи мажоритарния пакет. През 2009 г. срещу един милиард евро стана собственик на най-голямото независимо обединение на частни банки в Европа – „Сал. Опенхайм“. Освен това „Дойче банк“ има клонове в голям брой други банки и застрахователни компании по цял свят и видимо не проявява излишна стеснителност при подбора на средства за разширяване на своето влияние.
Според сведения на американските право защитни органи „Дойче банк“ трябва да заплати на Съединените щати 550 милиона долара заради умишлено помагателство при укриването на данъци. Юридическият ход на американските власти обаче е да се откажат от наказателно преследване и да прекратят следствените действия. Банката има подписано споразумение с правосъдието ведомство на САЩ за не носене на наказателна отговорност. С него се слага черта на дългогодишното разследване срещу нея.
Но за „Дойче банк“ се говори и във връзка с борсови манипулации. През 2010 г. нейната дъщерна компания „Дойче секюритис Кореа“ беше принудена да заплати заради нарушаване на уставните разпоредби на фондовата борса „Кореа ексчейндж“ рекордната глоба от един милиард южно корейски вонове или превърнато в евро около 640 хиляди. Това е най-високото наказание, изобщо налагано някога в борсовата практика.
Коментари
Все още няма коментари