„Стопанството на длъжника е като пробита лодка.“

Доларът като водеща световна валута. През 1913 г. едрите банкери налагат властта си над долара. Това ги прави най-могъщите хора на планетата. Когато от името на обществото се твърди, че президентът на Съединените щати уж бил човекът, разполагащ с най-голямо политическо влияние на Земята, това си е истински виц. Действителната власт е винаги при този, който притежава парите. Този мъдър извод никъде по света не е по-верен, отколкото в САЩ. Там президентската изборна кампания струва невъобразимо скъпо и трябва да се заплаща с частни средства. Съществуват доказателства, които потвърждават че поколения наред крупните банкери винаги финансират водещите кандидати и на двете партии (Демократическа и Републиканска), за да „придобият“ в крайна сметка президент, който им е длъжник и ще действа в техен интерес.

На конференцията в Генуа през 1922 г. влиятелните банкери превръщат „своя долар“ заедно с английския фунт във водеща световна валута, въвеждайки съответен златно-валутен еталон. Едновременно с това те успяват да прекъснат обезпечаването със злато на националните парични единици на останалите страни. Сега вече „техният долар“ е единственото платежно средство с ценно покритие, единствените пари, които имали стойност и те можели да се разпореждат със света както си искат. Отпуснати са чудовищен брой евтини кредити, на борсите се спекулирало безпрепятствено (без юридически и морални задръжки). От 1914 г. до 1919 г. ФЕД удвоява количеството пари в обръщение, което, разбира се, води до инфлация. През 1919 г. паричната маса рязко е намалена, а кредитните договори са поголовно прекратени. Резултатът е, че хората щурмуват банките, за да спасят спестяванията си (Bank Runs). Последвали фалити, стопански колапс, расови безредици, анархия и прословутият борсов крах от 1920 г. Конгресменът Чарлз Линдберг коментира през 1921 г. събитията така:

„С помощта на Закона за Федералния резерв може по изкуствен начин да се предизвиква паника. Съществуващата в момента такава е първата неестествено сътворена и то след решаването на едно математическо уравнение.“

Но фиаското от 1920 г. е само „разгрявка“ за банкерите, които междувременно са станали притежатели на надхвърлящи човешкото въображение богатства и неограничена власт. От 1921 г. до 1929 г. те отново раздуват паричното обръщение, дават кредити, чието количество се покривало с математическото понятие за безкрайност и вкарали в действие едно ново свое хрумване, което нарекли маржов заем (англ.: „маржин лоун“ – банков кредит срещу залог на капиталови „ефективи“ – акции, облигации, ценни книжа и др.) или ломбарден кредит. Този кредит е истински хит през буйно лудите двадесет години на миналия век.

Маржовият заем се използвал за покупка на ценни книжа, като заемополучателят бил длъжен да внесе само 10 процента собствен капитал, а акциите играели ролята на гаранция. Така със 100 долара можело да се купят акции за 1000 долара! Ефектът е като при бомбена експлозия. Всички моментално се заемат да спекулират на борсата, мечтаейки да забогатеят за една нощ. Курсовете стремглаво летели нагоре. Хората празнували и се радвали последният финансов колапс не ги бил научил на нищо… Всъщност маржовият заем имал едно фатално „неудобство“: неговият падеж можел по всяко време да бъде обявен за настъпил и той да бъде изискан, след което в рамките на 24 часа трябвало задължително да бъде погасен. Когато това се случело, длъжникът бивал принуден да продаде своите акции, за да плати дълга си.

През 1929 г. ФЕД внезапно съкращава паричната маса. Банките обявяват падежа на милиони кредити. Така отново се стига до срив на борсите и до рухването на финансовата сфера. Жертва на спукването на илюзорния балон на търговията с акции в „Черния четвъртък“ станали 5400 малки банки. Те са погълнати от петте най-големи банки в страната. Това не Ви ли се струва някак си познато?

Е, най-сетне трябва да е станало ясно, че икономиката функционира благодарение на съвсем прости механизми и че непрекъснато се повтаря една и съща игра. Количеството пари в обръщение се увеличава, а от липсата на покритие възниква „балон“. Количеството пари в обръщение се намалява и „балонът“ се пука. Обикновените граждани и малките банки губят. Едрите банки прибират всичко, което другите участници в играта са загубили и укрепват своите позиции във властта. Това ще се повтаря непрекъснато дотогава, докато не се промени един основен принцип в нашата финансова система и не отнемем на частните банки господството над парите!

Мечтите за благоденствие, което стотици хиляди вложители виждали в сънищата си, се спукали като сапунен мехур след 1929 г. Дори току-що построените небостъргачи в Ню Йорк и Чикаго стърчали като кухи паметници, предупреждаващи за зло, което не бива да се повтаря, защото нито една фирма не можела все още да си позволи високите наеми. Имало масови уволнения, безкрайни колони от празни камиони, напразно чакащи да бъдат натоварени и други картини в този дух. Най-лошо са засегнати фермерите. Никой не бил вече в състояние да купува продукцията им. За да предотвратят по-нататъшното падане на цените, те изливали млякото в реките, избивали добитъка и палели нивите. Американският политик Луис Мак’Фадън, борец против силовия монопол на банките, заявява през 1936 г. следното:

„Крахът от 1929г. не настъпи заради някакви неясни причини. Той беше едно внимателно планирано събитие. Международните банкери създадоха внушаващи убийствен страх обстоятелства, с помощта на които станаха наши господари.“

Малко след това, непосредствено преди да успее да прокара закон против олигарсите, той е отровен по време на една вечеря. Понеже произнесъл на глас истината:

„В нашата страна ние имаме една от най-корумпираните организации (намекът е за синхрон на продажност, поквара и политическа развратност), които светът някога е виждал. Имам предвид Управителното тяло на Федералните резервни банки, които не са държавни институции. Те са частни монополи, ограбващи американския народ за своя собствена изгода и за изгодата на техните чуждестранни клиенти.“

На 5 април 1933 г. един нов закон неочаквано обявява частното притежание на злато на стойност повече от 100 щатски долара за незаконно. Гражданите принудително са накарани да продадат златото си на Федералния резерв по фиксираната в закона (и, разбира се, силно занижена) цена от 20,67 долара за унция високо каратово злато. По този начин частният ФЕД „изстиска“ десетки хиляди унции евтин, експроприиран жълт метал.

Следват болезнено трудни години за САЩ и Европа, безработица, мизерия и глад. Хората от двете страни на океана продължават да мислят, че за това са виновни или самите те, или че икономиката по собствената си същност е жестока и непредсказуема.

През 1939 г. се стига до Втората световна война, която струва на всички участващи в нея нации чудовищно големи суми пари. Суровините за войната стрували скъпо и колкото по-дълго траела тя, толкова повече спадали данъчните постъпления, понеже стопанската сфера е опряла дъното и потреблението едва мъждукало. Въпросните суми за военни разходи можели да бъдат осигурени само чрез отпечатване на свръх големи емисии от банкноти или чрез поемане на колосални задължения към банките.

В добавка отделни държави печатали фалшива чужда валута и масирано я пускали на пазара, за да подкопаят допълнително покупателната способност на вражеската парична единица. В крайна сметка вече никой не знаел, кой колко пари притежава и какво е стойностното съотношение между различните валути. Налагало се да бъде намерено решение, което да позволи възстановяването на реда в следвоенния период.

Споразумението от Бретън Уудс. Наред със създаването на частния Федерален резерв споразумението от Бретън Уудс е най-голямата измама, най-голямата лъжа в икономическата история на Земята. Чрез него Американският банков картел, групиран около Ротшилд, Рокфелер и Варбург, превръща в роби цялото човечество, прилагайки един прост трик.

Тъй като Съюзниците – САЩ, Англия, Франция и Русия – още през 1944 г. започват да се възприемат като бъдещи победители, те поканили представители на още 40 държави за съвместно „пренареждане“ на света. От 1 до 23 юли 1944 г. те се събират на конференция в Бретън Уудс, район на вглъбеното в спокойната си атмосфера малко градче Карол в щата Ню Хемпшир. Между Англия и САЩ се водела вътрешна борба за надмощие, целяща господство в Новия свят. По-точно казано, тя била между английските и американските банки, защото Централните банки и на двете страни са частна собственост.

Трудно е да се прецени до каква степен европейските банки от кръга на Ротшилд и Варбург и американските банки, обединени около Рокфелер и Морган, са си сътрудничели. Вярно е, че през 1910 г. те вече са създали картел и са станали собственици на ФЕД, но все пак по данните и фактологията от онова време остава впечатлението, че всеки от тях се е опитвал да изиграе останалите, въпреки постигнатото, за да се превърне в самостоятелен „Фактор № 1“. Но, може би, тази външна страна на нещата също е подвеждаща и всички преговори за реорганизация на валутите са били просто шоу-спектакъл за наивната тълпа.

Доларът бил до момента водещата световна валута, отправна точка, спрямо която всички останали валути свободно определяли положението си. Това означава, че обменният курс на всяка парична единица спрямо него непрекъснато се е променял, в зависимост от това доколко солидна е била тя. Американците не били доволни, понеже ако дадена страна напрегнела докрай потенциала си, произвеждайки и експортирайки много, рязко нараствала вероятността нейната валута да стане силна и да „заобиколи“ долара. Ако впоследствие и други държави предпочетели да се доверят на въпросната по-надеждна валута, можело той да изгуби господстващото си положение. Така че било наложително да се промени нещо в системата на свободните обменни курсове.

Както е известно, банкерите били изключили златото като обезпечение на парите. Тогава англичаните, представяни от икономиста Джон Мейнард Кейнс, предложили да бъде въведена една несъществуваща дотогава световна валута („банкор“) като за всички регионални платежни единици се определи съответен обменен курс спрямо нея. Всички щели да имат правото да запазят своите национални валути, но помежду си страните щели да се разплащат с банкор.

След дълги преговори с представителя на американското правителство Хари Декстър Уайт жребият не се оказал на страната на Кейнс. Уайт е литовски евреин, имигрирал в САЩ, който по-късно успява да се издигне до заместник министър на финансите, преди да бъде разобличен като руски шпионин. Но се споминал, изпреварвайки процеса срещу него.