„Парите са единствен двигател на всички неща.“

Причини за икономическия бум. В течение на близо седемдесет години — от 1844 до 1913, английската лира стерлинга запазила позициите си на една от най-стабилните и мощни валути в света. През целия този период онова малко парче земя, наречено Лондонско сити, представлявало истинският световен финансов център.

През деветнайсти и двайсти век директорите на Банк ъф Ингланд решително отблъсквали всеки опит за намеса на правителството в тяхната работа. Когато била създадена кралска комисия за установяване на резервите на банката, банкерите отговорили само, че тези активи са „много, много съществени“. А когато комисията настояла да получи повече подробности, отговорът бил, че банкерите изпитват „много, много голяма неохота“ да добавят каквото и да било към вече казаното.

Докато Банк ъф Ингланд контролирала националната икономика, Великобритания просперирала. При стабилната лира стерлинга индустриализацията и търговията нараствали с бързи темпове, а цените на повечето стоки от първа необходимост плавно спадали в условията на един период на мир, продължил цял век. Икономически погледнато, това бил най-добрият век за Европа. Златото осигурявало здрава основа за този мир и просперитет, понеже златният стандарт служел като могъща спирачка пред издаването на допълнителни количества пари от правителството, доколкото страната не можела да отпечата повече пари, отколкото били златните й запаси. Говори се, че на въпроса „А защо тъкмо злато?“ един финансов експерт отвърнал: „Защото на правителствата, особено на демократичните, не може да се има доверие!“

Както отбелязва Давид Рикардо, икономист от деветнайсти век, „нито една държава, нито една банка не е имала неограничена власт да издава пари, без да злоупотреби с тази власт; ето защо във всяка държава издаването на книжни пари трябва да се намира под някаква форма на контрол; и нито една форма на контрол не е толкова надеждна, колкото да бъдат задължени институциите, издаващи книжни пари, при поискване да ги обменят в злато или златни монети“.

През викторианската ера именно златният стандарт наложил на политиците така нужната дисциплина.
Икономическият бум от деветнайсти век дал на света железници, параходи, телеграфни и телефонни линии и електричество, както и чудеса на архитектурата като Бруклинския мост, Айфеловата кула и Суецкия канал. През деветнайсти век са били произведени повече стоки за повече хора от когато и да било преди; кулминацията на този век била наречена в Съединените щати Позлатената епоха, а в Европа — Бел епок, една епоха на разточително охолство, излишък и показно потребление.

Към края на деветнайсти век в западните демокрации като САЩ и Великобритания новопоявилата се класа на заможните банкери и индустриалци водели живот на лукс и привилегии, каквито вероятно никой монарх преди тях не е можел да си въобрази. Тази прослойка на новобогаташи, която се поставяла над закона и манипулирала политиците като марионетки, бързо си навлякла всеобща ненавист сред широката публика. Народът и особено самите политици развили изключителна омраза към капиталистическата класа. Постоянните атаки срещу тази класа, имащи за цел, по възможност нейното пълно унищожение, били най-простото решение на проблема според радикалните идеолози, както и според някои демократични политически лидери в Европа и Северна Америка.

Вероятно с цел да отбият атаките срещу себе си най-заможните плутократи предприели огромна по мащабите си и широко разгласявана благотворителност. Обществено полезната дейност се превърнала в неотменна част на всяко богатство, особено в Съединените щати. Съпругите и дъщерите на богаташите устройвали балове и други светски събития, на които се събирали средства за бедните; основавали и спонсорирали благотворителни организации и сдружения за обществена дейност. Известният индустриалец Андрю Карнеги, собственик на стоманодобивни предприятия, построил библиотеки и други просветни центрове по цялата територия на Съединените щати и основал голяма фондация, която и до днес носи неговото име. Шведският фабрикант Алфред Нобел, натрупал състоянието си от добив на петрол и производство на експлозиви, основал едноименната международна награда за мир. Хенри Форд, Джон Д. Рокфелер и У. К. Келог също дали имената си на големи благотворителни фондации. Други индустриалци и финансисти създали колежи и малки университети: търговският и експортен магнат Уилям Райе основал университета Райе в Хюстън, Тексас; семействата и наследниците на тютюневите милионери братята Бенджамин и Джеймс Дюк основали в тяхна чест университета Дюк в Дърам, Северна Каролина; а железопътният магнат Лиланд Станфорд финансирал създаването на изключително престижния Станфордски университет в памет на своя починал син.

Какво причини златния стандарт? През целия деветнайсти век европейските правителства били сериозно ограничени от златния стандарт, върху който се основавала цялата финансова система на континента. Тъй като вече не били в състояние да раздават земи и подаръци като някогашните монарси, нито пък да печатат неограничени количества пари, те спешно се нуждаели от нови методи за самообогатяване. Щом златото веднъж било прието за абсолютен стойностен еквивалент, то единственият начин за увеличаване на паричната маса бил чрез набавяне на нужните количества злато, с които да бъдат обезпечени парите. Треската за злато се превърнала в най-голямата международна надпревара след завладяването на Америка през шестнайсти век. Европейските правителства разпратили своите армии по цялото земно кълбо, за да търсят нови източници на злато. И те ги открили в Южна Африка, в Австралия, в Сибир, по река Юкон в Аляска. Дори самите Съединени щати се превърнали в основен производител на злато в своята нова територия Калифорния, отвоювана съвсем наскоро от Мексико.

Британският флот владеел моретата и океаните и бил винаги в състояние да превози войските на империята до всеки континент, в най-отдалечената точка на планетата. Британската империя се простирала от Англия и Ирландия до Канада, Британски Хондурас, Гвиана и повечето от Карибските острови. От базата си в Гибралтар Великобритания контролирала западния подстъп към Средиземно море; от остров Малта охранявала централните средиземноморски корабоплавателни пътища; а от базите си в Египет държала под свой контрол източния подстъп към морето — Суецкия канал, както и всички съседни страни. На юг от Египет империята се разпростирала върху Судан и Нигерия — съответно най-обширната по територия и най-голямата по население африканска държава; както и върху Южна Африка — най-богатата територия на континента. В допълнение към всичко това империята имала за опорни точки и страни като Кения, Уганда, Гана, Златния бряг, Родезия и Замбия. На азиатския континент англичаните притежавали цяла Индия (включително и днешен Пакистан), Малайзия, Цейлон, Бирма, както и ключовите пристанища на Аден, Сингапур и Хонконг. Великобритания превърнала на практика целия Пасифик в свое частно езеро, като притежавала или по един или друг начин контролирала Австралия, Нова Зеландия, островите Тонга и Фиджи, Куковите острови и Новите Хебриди.

Европейските правителства изградили своите имперски бюрокрации и армии, с които покорявали нови земи и прибавяли все повече поданици към империите си. Англичаните водели войни от прохода Хибер в Афганистан до Хартум в Судан и от Хонконг в Китай до Зулуланд в Южна Африка. Франция воювала от Тимбукту до Таити; дори германците, холандците, белгийците и италианците изпращали армиите си да се бият и покоряват далечни части на планетата. Австро-унгарската империя се разпростирала все по на изток в Европа и на Балканите, измествайки отслабналата Отоманска империя от земи, притежавани от нея в течение на столетия. Русия разширявала територията си по посока на Кавказ и Централна Азия. Япония предприела териториална експанзия към прилежащите острови и земи от континента; постепенно тя завладяла Корея, Тайван и островите край бреговете на Сибир.

Единствените територии, успели през деветнайсти век да се отърсят от колониално господство, били страните от Северна и Южна Америка. По образеца на Съединените щати, извоювали независимостта си в последната четвърт на предходното столетие, бившите испански, френски и португалски колонии една след друга се обявявали за независими държави. В един пристъп на културен империализъм, разтърсил цяла Америка от Аляска до Огнена земя, правителствата на новоосвободените държави почти едновременно обърнали дулата към завареното индианско население, което било подложено на най-безмилостното изтребление след нашествието на конкистадорите през шестнайсти век. Докато аржентинците изтребвали племената на Патагония, Чили обявили война на мапучите; Бразилия се заловила да прочисти джунглата от индианците, които я населявали, за да отвори място за каучуковите си плантации; докато Мексико обявило война едновременно на индианците яки на север и на Маите в Юкатан. В същото време Съединените щати възприели политика на „премахване“ на индианците източно от река Мисисипи; те обявили война на народите на Големите равнини, имаща за цел пълното им унищожение.
За повечето племена и народи, заварени от колонизаторите по света, деветнайсти век бил истински кошмар. Понеже кампаниите за тяхното унищожение или покоряване стрували много пари, през целия този век се наблюдавало непрекъснато нарастване на разходите за въоръжение и издръжка на армии. С нарастването на военните бюджети и разширяването на военната бюрокрация се увеличавала и относителната им тежест върху националните икономики и респективно върху златните резерви на държавите.

В процеса на покоряване на населените континенти и превръщането им в колонии европейските сили създали огромни по размерите си действащи армии и флот, както и промишлените и организационните структури за тяхното поддържане. Когато пред тези непрестанно разрастващи се военни машини не останали земи за колонизиране, държавите ги хвърлили една срещу друга. Избухнала Първата световна война — най-страшната кървава баня за времето си в световната история. Избухването на войната дало на правителствата нужния претекст да поемат в ръцете си управлението на националните икономики, с което да разпрострат своята власт върху всички сфери на обществения живот и да наложат нови данъци като подоходния данък, въведен за пръв път в Съединените щати. Ако не им достигало злато, за да финансират своите нови начинания, правителствата — водени, както се твърдяло, от чисто патриотични съображения и военна целесъобразност — просто пускали в действие печатниците за пари, с което на практика отменили златния стандарт. Докато финансите на дадена държава са обвързани със златния стандарт, паричната маса в обръщение е ограничена, а оттам се слага таван на количествата пари, които правителството може да вземе на заем. Ако населението не разполага с достатъчно пари, за да изкупи емитираните от държавата облигации, правителството може да разчита единствено на постъпленията от данъците, за да покрива разходите си.

Автономията на Банк ъф Ингланд, вече доста ерозирала в резултат на нееднократната груба намеса на държавата, приключила с избухването на Първата световна война. Правителството се нуждаело от пари, за да финансира армията; така целесъобразността за пореден път надделяла над финансовата дисциплина, наложена от златния стандарт, в резултат от което банката пуснала в обръщение количества пари, които не била в състояние да обезпечи със злато. След като веднъж се убедило на практика колко е лесно да се печатат пари без ограниченията на златния стандарт, от този момент нататък правителството нямало никакво желание да си налага доброволно тези ограничения. След края на войната имало плах опит за възстановяване на златния стандарт, но през 1931 г. Великобритания престанала дори да се преструва, че нациналната й валута е по някакъв начин обвързана с наличните златни запаси. Ерата на златото, ерата на Банк ъф Ингланд, приключила веднъж завинаги.

Златният стандарт, който лежал в основата на международната финансова система, администрирана от Банк ъф Ингланд и от Лондонското сити, представлява първата по рода си истински глобална система, обединяваща целия свят. Златото успява да постигне нещо, което не било по силите на безмилостни завоеватели и древни религии: то обединило практически всички хора на земята в една единна обществена система. След рухването на тази система в резултат от Първата световна война правителствата на Европа и Северна Америка напразно се стремели да я заменят с някаква нова, различна световна система. В своето нежелание да се върнат към златния стандарт, т.е. да се откажат доброволно от новата власт, която политиците току-що били извоювали за себе си, те се опитали да създадат едни чисто политически международни системи, каквито са Обществото на народите и неговият приемник Организацията на обединените нации, както и десетки други, по същество все политически формирования като Международния валутен фонд и Световната банка. Някои от тези формирования може действително да са допринесли определена полза в ограничен контекст, но в основата си те са доказали своята неефективност.

Първата световна война отбелязала края на великата епоха на единната световна валутна система, основана на златото. Както пише Хърбърт Уелс, тази война „преустанови и в крайна сметка разруши този спонтанен финансов космополитизъм… В края на войната практичната финансова солидарност на света бе изчезнала, докато свръх печатането на пари продължаваше с пълна сила“.

В известен смисъл с края на Първата световна война се отбелязва краят и на деветнайсти век и началото на двайсти — една напълно различна историческа епоха. Войната разрушила деликатното равновесие между отделните и относително самостоятелни сфери на държавното управление и управлението на икономиката във Великобритания. Все повече власт била съсредоточена в ръцете на политиците и на правителствената администрация.

След като в края на войната старият финансов и икономически ред бил в развалини, много политици и политолози започнали да предлагат нови системи, до една основаващи се на засилена власт на държавата. На власт в Русия дошли комунистите със своите екстремистки програми за премахване на капитализма, унищожаване на всякакви пазарни отношения и създаване на единна икономическа и политическа система, изцяло подчинена на държавата в някаква форма на социалистически интернационализъм. В противовес на социалистическия интернационал се явил националсоциализмът на Хитлер, известен повече със съкратеното наименование нацизъм, наложил на гражданите една не по-малко тиранична форма на държавно управление на икономиката, включваща дори използването на робски труд в името на политическата целесъобразност.

Сякаш всички едновременно се оглеждали за изкупителна жертва за ужасяващите финансови и икономически провали на епохата. Във всяка отделна страна политиците атакували имотните класи или определени техни представители — от помешчиците и аристократите в Русия до арменците в Турция или евреите в Германия.

Либералните демокрации на Западна Европа и Северна Америка се задоволили с по-малко екстремистки мерки и идеологии, но и те значително увеличили властта на държавата върху икономиката. Във всяка от тези страни били формирани политически и бюрократични коалиции с отделни елементи от националната икономика. Една такава коалиция, формирана около военното производство и снабдяване, получила от президента Дуайт Айзенхауер името „военно промишлен комплекс“. По-късно през двайсти век се формират нови коалиции с участието на други части от правителствата с цел създаване на всеобхватни мрежи от социално осигуряване, нещо като социално промишлен комплекс. И двата вида коалиции поглъщат огромни количества средства, отпускани от държавата, което става за сметка на други части на икономиката, несвързани нито с военната, нито със социалната сфера.