„Около светците се въдят дяволи.“

Измамна праведност. Във второто си послание към солунците апостол Павел предсказва голямото отстъпничество, което ще настане след установяването на папската власт. Той заявява, че Христовият ден няма да дойде, “докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, щото той седи както Бог в Божия храм и представя себе си за Бог”. А по-нататък апостолът предупреждава братята си, че “тайната на беззаконието действа вече”. Още в онова време Павел видя вмъкващите се в църквата заблуди, които щяха да подготвят пътя за развитието на папството. Малко по малко, отначало мълком, а след това и по-открито, с нарастваща сила и печелейки контрол над умовете на хората, “тайната на беззаконието” напредваше в своето измамно и богохулно дело.

Почти незабелязано обичаите на езичеството намериха място в християнската църква. Духът на компромис и съобразяване бе задържан за известно време от жестоките преследвания на езичеството срещу църквата. Но когато тормозът престана и християнството навлезе в царските дворове и палати, църквата замени скромната простота на Христос и апостолите с великолепието и надменността на езическите свещеници и владетели; замени изискванията на Божия закон с човешки теории и традиции. Външното обръщане на Константин към християнската вяра в началото на IV в. предизвика голяма радост. Светският начин на живот, прикрит с измамна праведност навлезе в църквата. Сега вече делото на покварата започна бързо да се развива. Макар да изглеждаше, че езичеството е победено и изчезнало, то се оказа всъщност победителят. Духът му завладя църквата. Ученията, церемониите и суеверията му бяха въведени във вярата и богослужението на изповядващите се за последователи на Христос.

В резултат от компромиса в свързалото се с езичеството християнство се разви “човекът на греха”, предсказан в пророчеството като противопоставящ се на Бога и възвишаващ се над Него. Тази гигантска система на фалшива религия е един шедьовър на силата на Сатана, паметник на неговите усилия да се настани на трона, за да управлява цялата земя според волята си.

Той се опита веднъж да направи компромис с Христос. В пустинята на изкушението дойде при Божия Син и като Му показа царствата на света и тяхната слава, предложи да даде всичко в ръцете Му, само да признае върховенството на Княза на тъмнината. Христос смъмри наглия изкусител и го принуди да се оттегли. Но Сатана се радва на успех, когато същите изкушения представя на човека. За да си осигури светски изгоди и почести, църквата бе подведена да търси благоволение и подкрепа от великите мъже на земята. Но като отхвърли по този начин Христос, тя бе изкушена да отдаде вярност на представителя на Сатана – римския епископ.

Една от главните доктрини на римокатоличеството е, че папата е видимият глава на всесветската църква на Христос, облечен с върховна власт над епископи и пастори от всички части на света. Нещо повече, на папата са били давани титли, принадлежащи само на Божеството. Бил е именуван “Господ Бог папата” и е обявяван за непогрешим. Той претендира за почитта на всички хора. Сатана все още предявява изискванията си от пустинята на изкушението, но сега върши това чрез църквата в Рим и много хора са готови да му се поклонят.

Но тези, които се боят от Бога и Го почитат, посрещат дръзкото и богохулно присвояване на чужди права, както Христос посрещна настояванията на коварния враг: “На Господа моя Бог да се кланяш и само Нему да служиш”. Бог никога не е правил в Словото Си и най-малкия намек, че е определил някой човек да бъде глава на църквата. Учението за папското върховенство е съвсем противоположно на ученията в Писанието. Папата няма никаква власт над Христовата църква, освен ако си я присвои.

Римокатолиците винаги са обвинявали протестантите в еретизъм и съзнателно отделяне от истинската църква. Но обвиненията подхождат по-скоро на тях самите. Те смъкнаха знамето на Христос и се отклониха от “вярата, която еднаж завинаги бе предадена на светиите”.

Сатана добре знаеше, че Свещените писания биха дали на хората възможност да схванат неговите измами и да се противопоставят на властта му. Точно чрез Словото Спасителят на света отблъсна сатанинските атаки. При всяко нападение Христос поставяше щита на вечната истина с думите: “Писано е!” На всяко предложение на противника Той противопоставяше мъдростта и силата на Словото. За да може да владее над хората и да наложи авторитета на папския похитител, Сатана трябваше да ги държи в невежество по отношение на Писанието. Библията би възвеличила Бога и би поставила ограничените смъртни хора на истинското им място. Затова нейните свети истини трябваше да бъдат скривани и задушавани. Ето каква логика възприе римската църква. В продължение на стотици години не бе разрешено разпространяването на Библията. На хората бе забранено да я четат или да я имат в къщите си. А на без честни свещеници и прелати бе предоставено да тълкуват нейните учения, за да подкрепят твърденията си. Така папата трябваше да стане почти всеобщо признат заместник на Бога на земята, с власт над всяка църква и държава.

След като отстрани средството за откриване на заблудата, Сатана действаше вече според волята си. Пророчеството бе обявило, че папството ще “замисли да промени времена и закони” и не се забави в този си опит. На повярвалите в Христос езичници бе даден заместител на идолите за поклонение. Така се поощри външното приемане на християнството и постепенно в неговото богослужение бе въведено обожаването на образи и мощи. Най-накрая указът на един вселенски събор утвърди цяла система на идолопоклонство. За да довърши светотатственото си деяние, Рим се зае да заличи от Божия закон втората заповед, забраняваща почитането на образи, и да раздели десетата заповед на две, за да запази общия брой – десет.

Духът на отстъпки откри пред езичеството пътя за по-нататъшното незачитане на небесния авторитет. Сатана, служейки си с непосветени църковни водачи, посегна и на четвъртата заповед. Опита се да отстрани древната събота – денят, който Бог бе благословил и осветил, и на нейно място да възвеличи спазвания от езичниците празник – “почетния ден на слънцето”. Отначало промяната ставаше прикрито. В първите столетия истинската събота се пазеше от всички християни. Те се застъпваха за честта на Бога, вярваха, че Неговият закон е непроменим и старателно пазеха светостта на предписанията Му. Но за да постигне целта си, Сатана работеше много хитро и деликатно чрез своите оръдия. За привличане вниманието на хората неделята бе обявена за празник в чест на Христовото възкресение. В неделя се провеждаха религиозни служби, но тя се възприемаше като ден за развлечение, докато съботата все още се почиташе свято.

За да приготви пътя за работата, която имаше намерение да извърши, Сатана бе внушил на евреите още преди идването на Христос да поставят за съботата най-строги изисквания, обременяващи почитането й. Сега, подпомогнат от фалшивата светлина, в която я бе представил, той хвърли презрение върху нея като еврейска наредба. Докато християните общо взето продължаваха да пазят неделята като празник за веселие, Сатана ги подведе да покажат омразата си към всичко еврейско, да направят съботата ден на пост, ден на тъга и печал.