„Лесно е да биеш този, който не се отбранява.“

През 1310 г. новгородци предприели поход за възстановяване на града на река Узерва, която се влива в Ладожкото езеро. На мястото на старите укрепления бил построен нов град Карела (Кексхолм), който станал опорна крепост на новгородци в тази област. През 1311 г. новгородци предприели морска експедиция дълбоко във Финландия. Дръзкия поход на новгородци свидетелства за желанието им да защитят земите си чрез активни действия на територията, завзета от шведските феодали.

Но, докато Нева оставала незащитена, заплахата от вражеско нашествие в Ладожкото езеро стояла, още повече, че шведите притежавали на брега на Финландския залив отлична база – град Виборг. Поради това след неуспешната обсада на Виборг, новгородци започнали да укрепват отбраната на своето крайбрежие. През 1323 г. те построили при изхода на Нева от Ладожкото езеро на „Ореховия остров“ град Ореховец или Орешек. Впоследствие Петър 1 го преименувал на Шлиселбург („Град-ключ“), оценявайки го правилно като ключ към овладяването на Нева, откриващ пътя към морето. През същата година Новгород подписал с Швеция Ореховецкото споразумение, според което цялото течение на Нева остава на руснаците, при условие че и двете държави се отказват да строят нови градове в Карелия. Този договор станал основа за последващи договори между Русия и Швеция,

Последният опит на шведите да завземат басейна на Нева също завършил с позорен провал. Този опит е направил шведския крал Магнус, който си е спечелил презрителния прякор „слабия“. Той се надявал на успешен поход в руските земи и да повдигне подкопания си престиж. През 1348 г. шведският флот се появил отново в устието на Нева. Десантът бил стоварен на Брезовия остров, където Магнус се установил „с всичките си сили“. През август на същата година той превзел град Ореховец. Ореховец обаче не останал дълго в ръцете на нашествениците и година по-късно е освободен от руската войска. След това борбата за достъп до Балтийско море утихнала за дълго време. Руснаците здраво държали в ръцете си изхода към морето.

Борбата за балтийските брегове се възобновила с нова сила през 16 век. Интересите на икономическото и политическото развитие на централизираната руска държава, оформила се през 15-16 век, настоятелно изисквали решение на „балтийския въпрос“. Поради това Иван III вече обърнал специално внимание на укрепването на бреговете на Финския залив, който принадлежал на Русия, и построил там крепостите Ям и Копорие. През 1492 г. на границата с Естония, точно срещу Нарва, бил основан нов град – Ивангород (в чест на Иван III), който се превърнал във важен търговски и стратегически пункт на северозападната граница на Русия. Това била първокласна крепост за онова време, изградена от камък. От този момент нататък руската търговия в Балтийско море основно вървяла главно през новото пристанище, имаща в същото време значение на предна руска крепост по бреговете на Балтика.

Укрепването на руската държава през XVI век предизвиквало голяма тревога в Швеция, Ливония, Полша и Германия. Владетелите на тези държави с всички сили препятствали установяването на търговски отношения между Русия и Западна Европа. Швеция и Дания също претендирали за господство в Прибалтика. Иван IV, внимателно следял за ситуацията в Прибалтика и за военната подготовка, насочена срещу Русия, изпреварил своите противници, започвайки през 1558 г. войната с Ливонския орден преди обединението на враждебните държави. Още първите години на войната били белязани от най-големите успехи на руснаците, които завладели Юриев (Тарту) и Нарва.

Целта на Русия в Ливонската война била да придобие излаз на Балтийско море. Затова Иван IV се надявал в бъдеще да създаде свой флот на Балтийско море.

По време на Ливонската война въпросът за защитата на руската търговия в Балтийско море придобил особено значение. Разчитайки на насилствени мерки за парализиране на руската морска търговия със Запада, Полша, а след нея и Швеция, прибегнали до обичайните средства за унищожаване на търговията по море по това време – до пиратство. Всички океани и морета от онова време били пълни с пирати, които с охота били наемани да служат на различни правителства. Постъпвайки на такава служба, корсарите получавали специално „коперско свидетелство“ (или патент) и с това придобивали правото да съществуват законно. Иван Грозни също създал коперски флот за защита на бреговете на Балтийско море, начело с главния копер Карстен Роде. Появата в Балтийско море на коперски флот, действащ от името на правителството на Иван Грозни, предизвикала изключително объркване в Швеция, Германия и в другите прибалтийски страни, макар и този флот да е съществувал много кратко време.

За това, че Иван IV, освен създаването на каперски флот, възнамерявал сериозно да се закрепи на брега на Балтийско море, свидетелства и опитът му да завземе Ревел, голямо търговско пристанище и мощна морска крепост. Овладяването на този град, завладян след разпадането на Ливонския орден от Швеция, означава не само изгонването на опасен враг от южните брегове на Финския залив, но и получаването на укрепена база за каперския флот. Седем месечната обсада на Ревел обаче не довела до желания резултат. Защитата на Ревал се оказала твърде мощна, освен това към града непрекъснато се подвеждали подкрепления и всичко необходимо по море.

Дълголетната Ливонска война изисквала усилията на всички сили на руската държава. От 1578 г. военните действия взели неблагоприятен обрат за руската войска, макар че настъплението на полско-литовската войска било спряно при стените на героично защищаващия се Псков. Тази дълга война, продължила четвърт век, завършила с примирие както с Полша (1582), така и с Швеция (1583), което било изключително неблагоприятно за Русия, тя загубила не само всички придобивки, направени в Ливония, но и южното крайбрежие на Финския залив с руските градове Ям (сега Кингисеп), Копорие и Ивангород. Русия била отрязана от излаз на Балтийско море.

Руската държава не можела да се примири със загубата на достъпа до Балтийско море. Поради това на предложението на шведите да сключат мир руското правителство отговорило с искане да върне на Русия нейните градове на Балтийското крайбрежие и започнало да търси начин за връщането на изгубените земи с въоръжена сила. Новата руско-шведска война завършила със сключването на Тевзинския мир през 1595 г., според който Швеция трябва да върне бреговете на Финския залив и Карела (Кексхолм) на Русия.

Но Швеция, въпреки сключването на договора за „вечния мир“, продължила да се готви за превземането на руското крайбрежие на Финския залив. В началото на 17 век, когато Русия е била отслабена от полската намеса, Швеция преминала към открити агресивни действия и дори окупирала Новгород.

Според Столбовския мирен договор от 1617 г. Швеция отново отнела крайбрежието на Финския залив от Русия. Загубата на руския достъп до Балтийско море предизвикала бурен възторг в Швеция. В официална реч на крал Густав-Адолф се казва: „Руснаците са опасни съседи: сухопътните им граници се простират до Северно, Каспийско и Черно море; те имат мощно дворянство, многобройни селяни, многолюдни градове; те могат да извадят на полето голяма войска; и сега този враг без наше разрешение не може да изведе нито един кораб до Балтийско море.“

Липсата на достъп до Балтийско море започнала особено остро да се чувства в Русия във връзка с формирането през 17 век на вътрешен „общо руски пазар“ и развитието на икономически и политически отношения със страните от Западна Европа. Пламенен привърженик на борбата със Швеция за достъп до Балтийско море бил изключителният руски дипломат от 17 век А. Л. Ордин-Нашчокин. В специална бележка, предадена на цар Алексей Михайлович, той настоявал за сключване на мир и съюз с Общността, за да насочи всички сили срещу Швеция.

Готвейки се за война със Швеция, московското правителство разработило широк план за военни действия, по който се предвиждало едновременно настъпление на руските сили в няколко направления. Основните сили под командването на самия цар трябвало да се спуснат към Западна Двина до Рига. Това направление се считало за най-важното, тъй като окупацията на Рига отваряла достъп до Балтийско море.

През август 1656 г. руските войски са овладели Динабург и Кокенхаузен (Кокенойс). На Западна Двина започва строежът на военни кораби. Те обаче не успели да превземат Рига.

Друг отряд от руските войски под командването на Воевода Потекусин трябвало да изчисти Ижора от шведите и да овладее устието на Нева, след което пред Потьомкин била поставяна задача да тръгне към Стокхолм. За целта му били дадени кораби и изпратени от Дон повече от 500 казаци – опитни моряци. През пролетта на 1656 г. Потьомкин се приближил до Нева и превзел град Ниенсканс (Канци), построен на нейното устие. След като завършил с Ниенсканс, Потьомкин се приближил до Нотебург (Орешк), но не могъл да го превземе, въпреки че получил подкрепление от Ладога под формата на много не големи кораби. През юли на същата година, спускайки се по течението на Нева във Финския залив, Потьомкин предприел нападение срещу остров Котлин, където настигнал отряд от шведски кораби и с бой превзел „половината кораби“ и взел пленници. Войниците, стоварени на остров Котлин, изгорили разположените там селища.

Усложнилата се международна обстановка попречила на Русия да върне изгубените земи край бреговете на Финския залив. Основните цели, преследвани от действията на руснаците в Ижорската земя, не били постигнати и Нотебург останал в ръцете на шведите. Независимо от това, в започналите през 1658 г. преговорите на Русия с Швеция, най-важен бил въпросът за морските пристани за руските кораби.

Но шведите най-вече се страхували от появата на руснаците при бреговете на Балтийско море. По условията на примирието, сключено в село Валиесаре (1658 г.), за Русия оставали само някои от градовете, които тя окупирала в Ливония. Но и тези придобивки били загубени при сключения през 1661 г. в Кардис мир с Швеция. Русия и Швеция останали в границите, определени от грабителския Столбовски мир. Русия упорито се опитвала да получи залива в Балтийско море, но тази най-важна историческа задача била решена едва при Петър 1.