„Доброто братство е по-добро от богатство.“

Според някои изследователи след убийството на Асколд и Дир (882 г.) и утвърждаването на княз Олег в Киев, в Южна Русия настъпила езическа реакция. Че Олег е бил чистокръвен езичник, в това няма никакво съмнение. Но, от друга страна, ние не знаем почти нищо за Асколд и Дир и абсолютно нищо за характера на тяхното християнство. Следователно за някаква езическа реакция при Олег едва ли би могло да се говори.

Докато ранното проникване на християнството в Русия през IX век може да се разглежда като някакво случайно или спорадично явление, което скоро заглъхнало и не дало траен резултат, то през първата половина на X век имаме вече сигурни данни, които говорят за началото на едно по-трайно и непрекъснато нарастващо разпространение на християнството сред южно руското общество. Това проникване вече може да се разглежда като началото на културен процес (а не като случайно явление), който постепенно подкопавал основите на езичеството в страната и завършил с налагането на християнството като официална религия.

За времето на Олег все още нямаме никакви преки сведения за наличието на християни в Русия, макар че това би могло да се предполага по други съображения (както ще видим по-долу). За времето на княз Игор (912—945 г.) имаме вече сигурни сведения. Тези сведения черпим от договорите между русите и гърците. При подписването на договора от 907 г. всички представители на княз Олег полагат клетва съобразно езическия обичан и се кълнат в славянските езически богове. Но при подписването на мирния договор от 945 г. картината е вече твърде различна. Руските представители казват за себе си: „Мы же, елико насъ хрестилися есмы, кляхомъся церковью святаго Ильѣ въ сборнѣй церкви, и предлежащемь честнымъ крестомъ, и харатьею сею, хранити все, еже есть написано на ней, не преступити от него ничто же; а иже преступить се от страны нашея, ли князь ли инъ кто, ли крещенъ или некрещенъ, да не имуть помощи от Бога, и да будеть рабь въ весь вѣкъ в будищий, и да заколенъ будеть своимъ оружьемъ. А некрещеная Русь полагають щиты своя и мечѣ своѣ наги, обручѣ своѣ и прочаа оружья, да кленутся о всемь, яже суть написана на харатьи сен, хранити от Игоря и от всѣхъ боляр и от всѣх людий от страны Руския въ прочая лѣта и воину. Аще ли же кто от князь или от людий руских, ли хрестеянь, или не хрестеянъ, преступить се, еже есть писано на харатьи сей, будеть достоинъ своимь оружьемъ умрети, и да будеть клятъ от Бога и от Перуна, яко преступи свою клятву”.

След текста на договора следва описание на самата клетвена церемония: „Заутра призва Игорь слы, и приде на холмъ, кде стояше Перунъ, и покладоша оружде свое, и щиты и золото, и ходи Игорь ротѣ и люди его, елико поганыхъ Руси; а хрестеяную Русь водиша ротѣ в церкви святаго Ильи, яже есть надъ Ручаемъ, конецъ Пасынъчѣ бесѣды: се бо бѣ сборная церкви, мнози бо бѣша варязи хрестеяни и Козарѣ”.

От приведените места се вижда, че една значителна част от посланиците на Игор, от неговите дружинници и от руския народ („от людий руских’“) били християни. При това изрично се споменава, че в Киев имало много християни, в това число варяги и хазари. Силно впечатление прави и обстоятелството, че в договора първо се споменават руските посланици християни, а след това езичниците. Най-сетне в Киев е имало и съборна църква („Св. Илия”). Обстоятелството, че тя е съборна, идва да подскаже, че е имало и други.

Пита се, откъде е проникнало християнството в Киевска Русия? Естествено, на първо място от Византия, главният източник на православието през този период, с която Русия вече поддържала тесни икономически и политически връзки — в Цариград съществувала постоянна руска търговска колония. Но видяхме също така, че християнството в Русия не е могло да отбележи някакъв съществен успех, ако не е било проповядвано на роден, разбираем език. Такова християнство по това време е могла да предложи на Русия само съседна България. През първата половина на X век тя вече е разполагала с необходимата църковнославянска книжнина и с подготвени кадри.

Могат да се набележат три пътища на проникване на християнството от България в Русия:

1. Непосредствено от съседното на Русия българско население в Североизточна България (днешна Молдова). Както видяхме до началото на X век река Днестър е била североизточната граница на България и от своя страна я е отделяла от източнославянската територия. В края на IX или началото на X век в североизточната част на днешна Бесарабия се настанява източнославянското племе тиверци, а малко след тях, към средата на X век, на изток от Днестър — родствените им уличи. Следователно в X век българите и източните славяни влизат в най-тесен контакт на територията на Бесарабия, която по това време все още може да се счита за българска в етническо отношение. В разкритите погребения и поселения на тиверите са открити наред с преобладаващите езически материали и нагръдни кръстове, както и погребения със смесен обред — езически и християнски. Тези археологически материали говорят естествено за тесния контакт между българи и източни славяни и за силното влияние на българското население върху своите източни родственици.

2. Друг път за проникване на християнството от България в Русия са икономическите връзки между двете страни, установили се още в края на IX век; за тях беше споменато по-горе.

3. Много важен момент в това отношение е сътрудничеството между руси и българи, установило се във византийската столица. Макар и поставен на трето място, той може би има първостепенно значение в най-ранната история на руско-българските културни връзки. Както можахме да се убедим през този период руско-българската взаимност се преплита постоянно и по най-тесен начин с връзките и сътрудничеството на Византия. Вероятно редица прояви на руско-българската взаимност през този период, за които може само да се досещаме, са обусловени от икономическата, политическата и културна деятелност на Империята през този период. Руската търговска колония в Цариград, за която, както видяхме, имаме преки сведения в руския летопис, свидетелствува, че във византийската столица е имало постоянно, макар и периодически подменяно руско търговско население. Именно тук то е влизало в контакт с многобройните българи — търговци, книжовници, дипломатически деятели, живеещи в Цариград.

От друга страна, имаме всичкото основание да смятаме, че византийското правителство само е съдействало за установяването на подобни контакти. В своите постоянни и все повече засилващи се връзки с русите гърците се нуждаели от преводачи. Трудно е да се допусне, че византийското правителство е подготвяло специални преводачи, владеещи „руски” език. За него такъв език едва ли е съществувал. За него е съществувал един славянски език, на който е говорело съседното на тях българско население.

С това можем да си обясним и езиковите особености на първия договор между русите и гърците през 912 г. Акад. С. Обнорски изследвал щателно договорите от 912 и 945 г. в езиково отношение и установил по убедителен начин, че първият е преведен от гръцки на български език — следователно той е бил преведен от българин. Резултатите от изследванията на С. Обнорски имат огромно значение за историята на руско-българската взаимност през този ранен период. Те показват недвусмислено, че за своите постоянни контакти русите и гърците използвали български преводачи.

Тук би могло да се възрази, че този български книжовник е живял в Русия; самият С. Обнорски пише, че в договора от 912 г. има „следи от руски особености”. Това предположение би могло да има известно значение, особено като имаме предвид някои страни от дейността на цар Симеон (както ще видим след малко). Въпреки това, твърде рано е през 912 г. да търсим в Русия български книжовници. Самите руски езикови особености могат да се обяснят с обстоятелството, че договорът е достигнал до нас в много късен руски препис (1377 г.). Многократното преписване не е могло да не доведе след себе си постепенната русификация на текста. От друга страна, отчетливото запазване на българските езикови особености, въпреки многократните руски преписи, доказва само по безспорен начин, че договорът действително е преведен от българин. Картината е твърде ясна: договорът е съставен първоначално на гръцки и гърците са се погрижили да намерят преводач за руския екземпляр.

Твърде различно е положението с езика на договора от 945 г. Сравнявайки двата текста, С. Обнорски пише: „Договорът от 945 г. представлява смешение на българската и руска стихии, но такова, в което чертите от руски произход се чувстват достатъчно силно. . . Затова не може да се смята, че преводът на двата договора е бил извършен на един и същ стар руски език; този език на преводите се оказва твърде различен в свидетелствата на непосредните езикови факти от единия и другия договор. Напротив, езиковият анализ ни заставя да предполагаме, че преводът на договора от 912 г. е бил направен от българин на български език, но този превод е бил коригиран от руски преписван (был выправлен русским справщиком). Напротив, преводач на договора от 945 г. трябва да е бил руски книжовник, отразил съответно в превода смешението на руската и българската книжовни стихии. . . Появата на договорните текстове в превод от гръцки език не е могло да бъде нито относително по-късно, нито едновременно и следователно те приблизително са съвпадали по време с фактическото сключване на съответните дипломатически актове”.

Следователно според С. Обнорски договорът от 945 г. е преведен на руско-български език, като преводът е направен от руски книжовник. Ако становището на съветския езиковед се окаже действително вярно, то от него биха могли да се направят изводи с изключителна важност. На първо място това означава, че през средата на X век (още преди официалното приемане на християнството) в Киев е имало вече руски книжовници, които са усвоили славянобългарския книжовен език и вече са започнали да пишат на смесен руско-български език; или, с други думи, през този период ние се натъкваме на един културен феномен, който обикновено се отнася след официалното приемане на християнството, и по-специално за Русия към края на X и предимно през XI век. Всичко това би имало значение, ако се потвърди предположението, че достигналата до нас редакция на договора от 945 г. действително е от средата на X век.