Във вярата има печалба. Сайкаку Ихара

Пътят към феодализма. Навсякъде из някогашните европейски земи на Римската империя, от Англия до Италия, и до днес са запазени множество великолепни провинциални имения — благороднически замъци, дворци и манастири. В продължение на почти цяло хилядолетие, от падането на Рим през 476 г. до началото на Ренесанса около средата на четиринадесети век, тези имения представлявали средища на производство и центрове на икономическа власт, послужили за основа на една от най-великите аграрни цивилизации в историята.

Епохата на средновековието — която със същия успех може да се нарече и епоха на провинциалното имение поради ключовата роля на тази икономическа и политическа единица — е исторически антипод на класическата средиземноморска култура. Докато античната култура има за свой център големия град, средновековната култура се фокусира в провинциалното имение. Докато античната култура поставя ударението върху търговския обмен, средновековната култура се основава върху икономическата самодостатъчност; докато античната икономика се движи от парите, средновековната икономика се основава на наследствени функции и заплащане в натура. Може да се каже, че със средновековието настъпва поврат в историческото развитие спрямо античната епоха, като този поврат се изразява най-вече в почти пълния отказ от парите. Вместо да налагат данъци в пари, земевладелците събирали от селяните налози в натура — в селскостопанска продукция или трудова повинност. Вместо да произвежда реализуеми на пазара стоки, всяко имение се стремяло към пълна самодостатъчност и самозадоволяване с храни, облекло, дори със селскостопански сечива. След като вече не били в състояние да продават труда си, селяните се оказали закрепостени към земята. Доколкото робите също представлявали обект на покупко-продажба, дори робството било практически отменено; като роби останали да функционират само някои осъдени престъпници, езичници и пленници от мюсюлманските страни.
Поради всеобщия упадък в образованието все по-малко хора можели да четат и да смятат, в резултат от което още повече нараствало недоверието към парите като платежно средство. През целия период на средновековието продължили да се секат монети, но те много се различавали по качество в зависимост от монетната работилница и годината на издаване.

Често монетите се изработвали по образци от античността, но изобилствали с неточности и дори правописни грешки, а освен това лесно се фалшифицирали. Като цяло качеството на металните пари в обръщение било толкова ниско, че търговците и селяните трябвало да проявяват голямо внимание, за да не бъдат измамени.

Борбата между трибутарната империя и пазарното стопанство изглеждала спечелена от империята, сякаш хегемонията на Рим успяла да разруши самата идея за пазара. Без да искат, римляните постигнали това, което древните перси се опитвали безуспешно да сторят по отношение на Елада — да разрушат великите търговски градове.

Независимо от практическата смърт на паричното стопанство в Западна Европа в Източното Средиземноморие се запазила една забележително динамична система на издаване и обръщение на пари под егидата на византийския императорски двор в Константинопол. Парите не се развили в някакви по-сложни финансови институции, но поне се запазили. След векове на летаргия системата започнала да се възражда през време на кръстоносните походи, когато западноевропейски рицари били изпратени да завладеят населените с мюсюлмани земи на Изтока. Парите придобили нова важност във финансирането на възродените търговски пътища и обмен между Изтока и Запада, както и на военните походи, организирани на големи разстояния за продължителни периоди от време.

Рицарите на търговията. На 12 май 1310 г., вторник, френски войници натоварили на каруци петдесет и четирима завързани мъже и ги откарали в полето край Париж, където свалили дрехите им и ги привързали към стълбове, в подножието на които имало натрупани купчини дърва. Без да обръщат внимание на виковете на мъжете, които отчаяно се кълнели в своята невинност, стражите запалили кладите под краката им. Пламъците запълзели нагоре, като опърлили космите по телата им и заблизали плътта. Скоро мехурите по кожата на жертвите започнали да се пукат, а пламтящата човешка мазнина се стичала на огнени струйки по краката. Писъците на горящите мъже скоро заглъхнали, удавени в тътена на кладите.

С тази масова екзекуция на Рицарите на Храма сред пасторалния пейзаж в близост до манастира „Сент Антоан“ било поставено началото на разпада на първата банкова система в Европа. Макар повечето от жертвите, изгорени на кладата на този ден, да не били от висшето ръководство на финансовата институция, системата така и не могла да се възстанови от удара на екзекуцията и публичното унижение. След още четири години някога могъщите предводители на тези мъже също намерили смъртта си сред пламъците на един остров на Сена, с което цялата банкова система последвала гибелта на техния рицарски орден.

Девствените банкери. Първата значима банкова институция се зародила не между някаква общност на търговци, а сред членовете на малко известния и на пръв поглед странен орден на религиозните рицари, наречени тамплиери (temple = храм). Основан в Йерусалим от кръстоносците през 1118 г., Военният орден на Рицарите на Храма на Соломон бил посветен в служба на църквата и по-конкретно на опазването на Светите земи от неверниците. По-късно тамплиерите се превърнали в бизнесмени, управлявали в продължение на двеста години най-голямата банкова корпорация в тогавашната история. През това време те положили основите на съвременното банково дело, за което заплатили ужасна цена. Успехът им довел не само до заличаване на техния орден, но и до изтезания и публично изгаряне на клада на предводителите им.

Рицарите на Ордена на тамплиерите, набирани най-вече измежду по-младите синове на аристокрацията, които поради своята не първородност били лишени от титли и наследство, посветили живота си на предана служба на църквата. В Йерусалим те живеели в съседство с руините на Храма на Соломон, откъдето получили името си. Техен специален дълг била охраната на пътищата, по които прииждали богомолци на поклонение по Светите места.
Рицарите тамплиери, поне в ранния период на съществуването на ордена, не се стремели към лек живот. Макар често да участвали в битки, те се хранели само по два пъти на ден — при това мълчаливо, докато слушали как един от тях чете Светото писание. Месо консумирали само три пъти в седмицата. В знак на целомъдрие се обличали с бели роби, върху които бил избродиран голям червен кръст; косата си носели късо подстригана, а темето — обръснато като на истински монаси.

В ордена се допускали и женени мъже, които първо трябвало да се откажат от семействата си; въпреки това те не можели да носят бели роби, на каквито имали право само техните братя, дали обет за вечно целомъдрие. Рицарите нямали право да се докосват до жени, дори да целуват собствените си майки и сестри. Като гаранция срещу евентуални неприлични контакти орденът бил само за мъже и нямал женски клон; освен това, за разлика от други рицарски или монашески ордени, в него не се приемали млади момчета. Като последна предохранителна мярка тамплиерите спели по риза и панталони, като около кръста постоянно били препасани с въже, за да ги подсеща за дадения обет за целомъдрие. В спалните им помещения през цялата нощ горяла свещ, за да се пресичат всякакви мисли за неморални действия по време на почивка, сами или по двойки.

През дванайсети век, по свидетелства на очевидци, братята встъпвали в бой мълчаливо, но по време на атаката започвали гръмогласно да пеят псалми. Моралният им кодекс и правилата за водене на бой не допускали предаване в плен или отстъпление на бойното поле. Поради готовността си може да се каже, дори желанието си — да умрат в бой тамплиерите вдъхвали ужас у своите противници. Техните подвизи послужили за модел при написването през деветнайсти век на романтичната опера „Парсифал“ от Рихард Вагнер. Дори и най-стриктният морален кодекс обаче съдържа в себе си пукнатини, които с вековете се разширяват, докато Първоначалният замисъл се измени до неузнаваемост. Макар Орденът на тамплиерите да бил основан при крайна бедност, с течение на времето по силата на няколко папски вули те получили правото да задържат за себе си цялата плячка, пленена от победените при кръстоносните походи мюсюлмански противници. Както всички религиозни ордени, те също получавали дарения и завещания от вярващи в Европа.

Печална известност придобило едно крупно дарение, направено лично от английския крал Хенри II след убийството през 1170 г. на Томас Бекет, архиепископа на Кентърбъри, от четирима рицари, приближени на краля. За изкупление на греховете си кралят дарил на Ордена на тамплиерите достатъчно средства, за да се издържат всяка година по двеста рицари в Светите земи, като в допълнение към това оставил завещание от 15 000 марки, което трябвало да бъде поделено между тях и хоспиталиерите — друг подобен рицарски орден.

През годините тамплиерите придобивали все повече земи и скъпоценности, като всичко отивало за подпомагане дейността на ордена в Палестина. Рицарите най-редовно прехвърляли приходите от европейските си имоти в седалището си в Йерусалим.

Понеже тамплиерите притежавали някои от най-непристъпните крепости в света, а също и поради факта, че самите те били изключително храбри воини, техните замъци били превъзходно място за съхранение на пари и ценни предмети. Свирепите и безстрашни тамплиери разполагали и с идеални условия за пренасяне на скъпоценности на големи разстояния, дори през Средиземно море, тъй като именно те контролирали и охранявали сухоземните и морските пътища.

Така един френски рицар можел да вложи пари или да получи одобрение за ипотечен заем чрез представителството на тамплиерите в Париж, но при нужда да изтегли парите си в златни монети в Йерусалим. Разбира се, тамплиерите получавали определена такса за извършване на услугата и доколкото сумите се превеждали в различна валута, реализирали малка печалба и чрез разликите в обменните курсове.

В допълнение към функциите си на спестовна каса и служба за парични преводи тамплиерите управлявали сумите, набирани от религиозни и светски дарители за финансиране на кръстоносните походи. Те също така отпускали заеми на кралете, включително на френския Луи VII, както и на онези рицари, които се нуждаели от пари за издръжка на свитите си при поредния поход към Йерусалим. Много рицари, които сами не били членове на ордена, често прибягвали до услугите на някоя от крепостите на тамплиерите за съхранение на парите и скъпоценностите си; нещо повече, те депозирали при тях и завещанията си, като в случай на смърт на рицаря на бойното поле или при други обстоятелства по време на поход тамплиерите се явявали изпълнители на неговото завещание. Орденът често одобрявал и наблюдавал отпускането на ипотечни заеми и управлявал останалите финансови дела на кралете в тяхно отсъствие; така например през 1190 г. френският крал Филип II им възложил да прибират приходите от земите му, докато самият той отишъл на кръстоносен поход.

Скоро замъците на тамплиерите заработили като пълноправни банки, които предлагали пълен набор финансови услуги на благородниците. Центърът им в Париж се превърнал в една от съкровищниците на Европа. За да гарантира абсолютната честност на своите служители, орденът забранявал използването на пари от самите тях. Тази забрана се съблюдавала толкова строго, че всеки рицар, загинал с не отчетени пари в джобовете си, се смятал за посмъртно отлъчен от ордена, като му се отказвало християнско погребение — наказание, което според тогавашните вярвания го обричало на вечно проклятие. Тези строги правила и схващания възпирали членовете на ордена от грабителство на бойното поле и предотвратявало дори съвсем дребни измами.

В течение на целия тринайсти век тези високообразовани и добродетелни рицари били придворните финансисти на папската институция и на много от френските крале, като водели на практика и домакинските сметки на последните. В качеството си на банкер на крале и папи Орденът на тамплиерите се разраснал в институция, много подобна на едно модерно министерство на финансите, с тази разлика, че не се занимавал със събиране на данъци. В зенита си орденът наброявал близо 7000 членове и притежавал 870 замъка и имения, разпръснати из цяла Европа и Средиземноморието, от Англия чак до Йерусалим.

Въпреки фанатичната вярност на тамплиерите към техния орден и религиозна мисия те постепенно били победени в Палестина от египетските мамелюци — армия от кръвожадни еничари, повечето набирани от християнски фамилии и помохамеданчени още като деца. През 1291 г. тамплиерите били изтласкани от крепостния град Акра, тяхната последна твърдина на палестинския бряг, и потърсили убежище на остров Кипър. Въпреки това военно поражение обаче финансовите им начинания продължили да процъфтяват.