„Казаното се забравя, написаното остава.“

Образуването на Древно руската държава, формирането на господстващата класа, изграждането на градовете, икономическите връзки с по-развитите страни постепенно сближили и свързали руското общество с цивилизования свят. Всичко това предполагало изграждането на своя собствена духовна и материална култура, значително по-различна от предходната. Появила се и нуждата от развита писменост, приспособена с особеностите и свойствата на славянския език. Тази нова култура руският народ можел да изгради само с помощта на тогавашния цивилизован свят, пряк потомък и продължител на древната антична култура, както и с помощта на тези славянски народи, които имали вече опит в изграждането на своя собствена култура.

Тук някои могат да възразят, че и преди проникването на славянобългарската (кирило-методиевска) писменост в Русия източните славяни са разполагали с някаква елементарна графична система или по-точно са употребявали някакви писмени знаци, с които са изписвали отделни думи или фрази. За да избегнем излишните недоразумения и обяснения, трябва веднага да изтъкнем, че е груба методологическа грешка, когато старо славянските „черти и резки” или писмени знаци се поставят на една плоскост с писмеността и азбуката, създадени от Кирило-Методиевата школа. У всички примитивни народи е съществувала подобна примитивна (руническа, идеографска или пиктографска) писменост. Но у всички тях, включително и у славяните, тя не е довела до възникването на развита писмена култура. Славянската писменост и книжнина, такава каквато я познаваме у всички славянски народи с източно-православно християнство, има за свой единствен източник делото на Кирило-Методиевата книжовна школа, развила се за известно време в Моравия, но достигнала своя пълен разцвет в България през IX—X век.

Този безспорен факт е намерил едно от своите най-ярки потвърждения в древния руски летопис „Повесть временных лет”. Руските летописци от XI и ХII век са имали ясно съзнание за това и са били напълно убедени, че писмеността, на която те пишат, и делото, на което те служат, е пряко продължение на Кирило-Методиевото дело.

Появата и разпространението на славянската писменост в България и Русия е тясно свързано и обусловено от разпространението на християнството в двете страни. Затова тяхното разглеждане не може да бъде отделено едно от друго.

Най-ранните сведения за проникване на християнството всред русите намираме у византийските автори от IX век и са свързани с първите походи на източните славяни срещу византийските владения по Черноморското крайбрежие. Това е на първо място походът на новгородския княз Бравлин срещу византийския град Сугдея (на руски Сурож, днес Судак) в Кримския полуостров към края на VIII или началото на IX век. Походът завършил с едно „чудо” над гроба на св. Стефан Сурожски, в резултат на което руският княз и неговата дружина приели християнството.

Второто покръстване се свързва с похода на Асколд и Дир срещу Цариград през 860 или 866 г. Варяго-русите претърпели неуспех и били разбити вследствие силната буря. Наскоро след това те пратили посланици в Цариград с молба да бъдат покръстени. Молбата им била изпълнена и след „чудото с Евангелието”, което епископът хвърлил в огъня, русите повярвали в християнството и се покръстили около 866 г.

Интересно е, че редица руски изследователи са склонни да свързват покръстването на русите при Асколд и Дир с християнизаторската роля на България. Така още Н. Карамзин пише, че за покръстването на русите през 866 г. патриарх Фотий използвал славянски мисионери. „Вероятно проповедниците, за по-голям успех на своето дело, въвели тогава в употреба между киевските християни и новите славянски писмена, изработени от Кирил в Моравия няколко години преди това време”.

За обосноваване на българската роля в покръстването на русите през 866 г. П. Лавровски използва едно любопитно място в Йоакимовия летопис, предадено у В. Татишчев по следния начин: „Осколъд же, шед, облада Киевом и, собрав вой, повоева первее козар, потом иде в лодиах ко Царюграду, но буря разби на мори корабли его. И возвратяся, посла в Царьград ко царю. (Здесь на стране подписано: утрачены в летописце 2 листа. А зачато: Михаил же возблагодари Бога, иде в Болгары. По сему дознаюсь, что о кресчении Оскольда утрачено и Михаил сей кир Михаил митрополит, показавшей чудо незгоревшим Евангелием.)”.

П. Лавровски доразвива дефектния текст по следния начин: „Като изпълнил своето поръчение в Киев, епископ Михаил отишъл в България, завършва откъса; а това заключение води към друго, напълно съгласно с характера на византийската проповед, към българския произход на самия епископ. Няма и не е имало за византийците нищо по-естествено да бъде изпратен при народ за просвещаването му в християнската религия пастир, който би могъл да предаде евангелските истини на езика на този народ. А България е била вече покръстена: в нея е имало вече своя епархия, подчинена по това време на цариградския патриарх: оттук, без съмнение, е бил изпратен от патриарха епископ, запознат със славянския език като свой роден, също така както и при други славяни са били изпратени за проповед от Византия хора, изкусни в славянския език”.

За съжаление предположенията на двамата руски автори не могат да бъдат приети. Ясно е, че те са се вдъхновявали от идеята да свържат наченките на християнството в Русия с делото на Кирил и Методий. Но 60-е години на IX век са твърде ранен период за началното проникване на Кирило-Методиевата писменост в Русия. Точно през този период Кирил и Методий заминават за Великоморавия (862 г.), където тепърва започва да се формира първият славянски книжовен център. Следователно Кирило-Методиевото дело не е могло да има някакво отношение към частичното покръстване на русите през 866 г. Поради същите съображения патриарх Фотий не е могъл да изпрати такива славянски книжовници от Цариград, където след заминаването на Кирил и Методий такива не е имало. Още по-малко на България би могло да се припише подобна роля, защото по това време тя също приема християнството (865 г.). При това в България се настанява гръцко духовенство и до 886 г., когато в нея пристигат прокудените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици, богослужението се води на гръцки език. Следователно по времето на Асколд и Дир (862—882 г.) България не е имала възможност да въздейства върху Русия със своята славянска култура.

Нещо повече, за да може България да упражни макар и в ограничени размери някакво влияние върху руското общество със своето християнство и славянска култура, било е необходимо да мине известно време, през което е могло да възникнат подобни културно-религиозни и книжовни центрове, да се създадат значително количество книги на славянобългарски език, да се формира група от културни дейни, просветители и проповедници, от които самата България така много се нуждаела. Това, както е известно, става по времето на цар Симеон.

Следователно не само при княз Борис I (852—889 г.), както и при княз Владимир (889—893 г.), но и до края на IX век ние не виждаме възможност България да е оказвала някакво по-значително религиозно и културно въздействие върху Русия. Такова културно въздействие е могло да започне и действително е започнало едва при цар Симеон (893—927 г.).

От казаното става ясно, че първите сведения за проникване на християнството в Русия се отнасят към IX век. Това проникване е обусловено от постепенното развитие на източно славянското общество и от засилване на контактите с Византия. Русите в своите походи срещу Империята се запознават с високите достижения на византийска култура. В отделни прослойки на тяхното общество, болярско-дружинното, се забелязва известна възприемчивост по отношение християнската религия.

Но пита се, каква е съдбата на тези първи навеи на християнството в Русия? Руските монаси летописци от XI—XII век, които се отнасят с особено внимание към началните прояви и разпространение на християнството всред източните славяни преди официалното покръстване на Русия (989 г.), не знаят нищо за покръстването на русите по времето на князете Бравлин и Асколд. Тези сведения черпим изключително от византийските извори. В руското летописание покръстването на русите при Асколд се появява едва през XVI век (Никоновия летопис), но това сведение е заимствано от византийските автори и не почива на местна руска писмена или устна традиция. Това говори, че покръстването на отделни групи руси през IX век е имало в известен смисъл случаен характер, отнася се предимно до варягите и християнството не е могло да се разпространи всред по-значителни слоеве от населението. На тези отделни факти не може да се гледа като на начало на един християнизиращ процес. Тези християнски навеи скоро са заглъхнали, без да оставят какъвто и да било спомен у населението.

На какво се дължи този първоначален неуспех? Естествено, най-важната причина е, че всред руското общество не са били назрели необходимите социални и идеологически предпоставки за приемането на новата религия като обща и официална идеология. Езическата стихия е била в пълната си сила. Не е имало също така и единна реална власт, която да наложи новата религия.

Според нас съществува и друга, не по-малко важна причина — това е липсата на славянско богослужение, на славянско духовенство, което да обясни християнската религия на разбираем, роден език. Самите князе варягите Асколд и Дир, които се считат за първи християни, едва ли са имали ясна представа за принципите на християнството и едва ли са правили някакъв опит за неговото разпространение.